Prentice Alvin 15

ГЛАВА ТРЕТА

ЛЪЖИ

Единадесетгодишният Алвин загуби половината си име, когато пристигна в Хатрак. У дома в градчето Вигор, недалеч от мястото, където река Типикану се влива в Уобиш, всички знаеха, че баща му е Алвин, воденичарят на областта, Алвин Милър. Което значеше, че седмият му син, кръстен на него, е Алвин младши. Сега обаче той щеше да живее на място, където малцина помнеха баща му. Нямаше нужда от имена като Милър и младши и стана просто Алвин, но това самотно име го караше да се чувства едва наполовина себе си.

Дойде до Хатрак пеш, измина стотици мили през териториите Уобиш и Хио. Напусна дома си с чифт здрави нови обувки и пълна торба на гърба. Той вървя така около пет мили, после спря при една бедна къщурка и даде храната на хората там. След още една-две мили срещна бедно пътуващо семейство, отправило се на запад към новите земи в територията на Нойзи Ривър. Даде им палатката и одеялото, а на тринайсетгодишния им син, който беше горе-долу на неговия ръст, подари обувките и чорапите си. Остави си само дрехите и празната торба на гърба.

Хората го зяпаха с отворена уста и глуповат вид и се притесняваха, че баща му ще се ядоса, че така раздава вещите си, но Алвин ги увери, че всичко раздадено си е негово.

- Сигурен ли си, че няма да срещна баща ти с мускета и злото куче? – попита беднякът.

- Сигурен съм, че няма да го срещнете, сър – отвърна Алвин. – Аз съм от град Вигор, а тамошните ще се направят, че не ви виждат, освен ако не ги принудите насила.

Трябваха почти десет секунди да се сетят къде са чували името на града Вигор.

- Това са онези хора от клането при Типикану – казаха те. – Хората с окървавените ръце.

Алвин само кимна.

- Разбирате защо ще ви оставят на мира.

- Вярно ли е, че карат всеки минаващ да изслуша ужасния кървав разказ как са убили хладнокръвно индианците?

- Не беше хладнокръвно – възрази Алвин, - освен това разказват само на тези, които минават през самия град. Затова вървете си по пътя, оставете ги на мира и не спирайте там. Щом прекосите Уобиш, ще стигнете равнината, където с радост ще ви посрещнат други заселници. Само на десетина мили път.

Те не спориха повече, дори не го попитаха как така той самият не трябва да разказва историята. Думите “клането при Типикану” въдворяваха тишина като в църква, породена от святост, срам и благоговение. Защото макар повечето бели презираха хората с окървавени ръце, пролели индианска кръв при Типикану, те знаеха, че на тяхно място щяха да сторят същото и тогава от техните ръце щеше да капе кръв, ако не разкажеха на непознат за нечестивото си дело. Това гузно знание не подтикваше минувачите да се отбиват във Вигор, нито в домовете по горното течение на Уобиш. Бедняците просто взеха обувките и вещите на Алвин и продължиха по пътя си, доволни от парчето платно над главите си и от обутите крака на най-големия син.

Скоро след това Алвин се отклони от пътя и навлезе в най-дълбоката част на гората. Ако носеше обувки, щеше да се спъва, да чупи и да вдига повече шум от бизон – а именно така ходеха белите сред природата. Но понеже беше бос, кожата му допираше пода на гората и той като че ли стана друг човек. Беше тичал след Та-Кумсо през горите по цялата земя, на север и на юг и се научи как да тича като червенокож - да се вслушва в зелената песен на живата гора, да се движи в съвършена хармония с чудната безмълвна мелодия. Когато тичаше така, без да мисли къде стъпва, земята омекваше под краката му и той се носеше напред. Не се чупеха съчки под стъпалата му, храстите не шумоляха, клонките не се гънеха под натиска на тялото му. Зад себе си е оставяше никакви следи, нито един строшен клон.

Придвижваше се досущ като червенокож. Скоро дрехите на бял започнаха да му пречат, той ги свали и прибра в торбата на гърба си и се затича гол, както майка го е родила, усещайки листата на храстите по кожата си. След това го обзе ритъмът на бяга и той забрави собственото си тяло, станало част от живата гора, тичаше напред, все по-бързо и по-мощно, без да яде и пие. Също като индианец, който може да тича през дълбоката гора без почивка и да измине стотици мили за един ден.

Това бе естественият начин за пътуване според Алвин. Не в скърцащи дървени фургони, които дрънчат по сухата земя и се влачат по калните пътища. Нито на кон, който се поти и надига под теб, роб на твоето бързане, а не препускащ по свои дела. А пеш в гората, босоног, с оголено под вятъра лице, който сънува, докато тича.

Тича цял ден и цяла нощ, и на следващата сутрин. Как намираше пътя? Усещаше прореза на добре утъпкания път вляво като убождане или сърбеж и макар че пътят минаваше през множество села и градове, той знаеше, че накрая ще го отведе в град Хатрак. По този път някога минало семейството му и построило мост над всеки поток, ручей и река по пътя, а той, новородено бебе, бил във фургона. Макар да не бе пътувал по него и да не го гледаше сега, знаеше накъде води.

На втората сутрин стигна края на гората и се озова в нива със новопоникнала царевица, която се люлееше над хълмистата земя. В този гъсто населен район имаше толкова ферми, че отслабналата гора вече не можеше да го държи в съня си.

Той постоя известно време, докато си припомни кой е и накъде е тръгнал. Мелодията на зелената гора звучеше силно зад него и слабо пред него. Със сигурност знаеше, че пред него има град, а около пет мили по-натам тече река, това го усещаше със сигурност. Разбра, че реката е Хатрак, значи градът пред него беше точно този, който търсеше.

Възнамеряваше да тича през гората до самия град. Сега обаче нямаше друг избор освен да извърви последните мили с походката на бял, иначе изобщо нямаше да стигне. Изобщо не му беше минало през ума, че може да има места по света, толкова гъсто населени, че фермите бяха залепени една за друга, разделени само от редица дървета или ограда на синора, ферма подир ферма? Нима това бе видял Пророка във видението си за земята? Цялата гора – погубена и на нейно място изникнали ниви, така че индианците вече не могат да тичат, сърните не намират скривалища, а мечките няма къде да спят зимния си сън? Ако бе така наистина, нищо чудно че той отведе на запад отвъд Мизипи всички червенокожи, които пожелаха да го последват. Тук нямаше живот за червенокожите.

Това натъжи и уплаши Алвин – да изостави живите земи, които бе опознал, както човек познава тялото си. Но той не бе философ. Бе само на единадесет години и копнееше да види източен град, уреден и цивилизован. Освен това имаше работа там, отлагана вече година, откакто научи за момичето-факла, което очакваше той да стане Създател.

Той извади дрехите от торбата и ги облече. После тръгна по края на обработената земя и стигна до пътя. Когато пътят пресече поток, той видя доказателството, че е на прав път - над поточето, което човек можеше да прескочи, минаваше покрит мост. Собственият му баща и братя бяха построили този мост и другите като него по целия път от Хатрак до Вигор. Бяха го построили преди единадесет години, когато Алвин е бил бебе, сучещо от майка си в дрънчащия фургон, потеглил на запад.

Той пое по пътя – не беше далеч. Току-що бе пробягал стотици мили през девствена гора без да нарани краката си, но пътят на белите нямаше нищо общо със зелената песен и не поддаваше под стъпалата му. След две-три мили краката го заболяха. Чувстваше се мръсен, жаден и гладен. Алвин се надяваше да не му остават много мили по този път, иначе щеше да съжали, че си е подарил обувките.

Крайпътната табела гласеше: Град Хатрак, Хио.