Prentice Alvin 24

Търсенето под земята не беше обикновено вглеждане. По-скоро наподобяваше протягане на допълнителна ръка през пръстта и камъните, която подскачаше като капка вода на гореща скара. Макар никога да не бе виждал търсач с бръмбар, Алвин подозираше, че неговото търсене не бе много по-различно - търсачът изпращаше "бръмбара" си под земята и с напипване намираше търсеното. Ако беше така, той може би щеше да се замисли за приказките, дето беше чувал, че самата душа на търсача се плъзгала под земята и понякога се загубвала, така че оставал ням и неподвижен до края на живота си. Но Алвин не се остави да бъде уплашен от такива приказки и продължи да прави това, което смяташе за свой дълг. Когато бе нужен камък, той откриваше естествените пукнатини и го изваждаше почти без да го докосва. Когато бе нужна вода, той щеше да намери начин да стигне до нея с копаене.

Накрая той наистина откри място, където каменната плоча бе тънка и се трошеше. Там земята бе по-издигната, а водата - по-дълбока, но важното бе, че можеше да се стигне до нея през камъка.

Новото място се намираше по средата между къщата и ковачницата - което щеше да е по-неудобно за Мейкпис, но пък по-удобно за жена му Гърти да черпи вода от същия кладенец. Алвин се залови веднага за работа, защото вече се стъмваше, а той бе решил да не почива, докато не свърши. Без да се замисли дори, реши да използва силата си, както когато живееше при баща си. Нито веднъж не удари лопатата о камък - пръстта сякаш се превръщаше в брашно и едва ли не изскачаше сама от дупката, вместо той да я изхвърля. Ако някой го видеше в този момент, сигурно щеше да помисли, че момчето е пияно, или е получило пристъп, толкова бързо копаеше. Но никой не го видя, освен Артър Стюарт. Все пак вече падаше нощ, Ал нямаше фенер, така че никой нямаше да забележи къде е. Можеше да използва дарбата си без страх, че ще го види някой.

От къщата се разнесоха силни крясъци, от които обаче Алвин не можа да разбере нищо.

- Сърдити - рече Артър Стюарт. Гледаше право към къщата, неподвижен като куче.

- Чуваш ли какво казват? - попита Алвин. - Старата Пег Гестър разправя, че слухът ти е като на куче, долавя всичко.

Артър Стюарт затвори очи.

- Нямаш право да оставяш момчето гладно - рече той.

Алвин едва не се изкикоти. Артър имитираше гласа на Гърти Смит до съвършенство.

- Вече е голям за бой, а искам да му дам добър урок - продължи Артър Стюарт, вече с гласа на господаря му.

- Стига бе - промърмори Алвин.

Малкият Артър не спираше.

- Или Алвин ще изяде тази вечеря, Мейкпис Смит, или ще ти я изсипя на главата.

- Посмей само, стара вещице, и ще ти счупя ръцете.

Този път Алвин не може да се сдържи и се разсмя на глас.

- Да пукна, ако не си истински папагал, Артър Стюарт!

Момченцето погледна Алвин и се поусмихна.

От къщата се понесе шум от счупени съдове. Артър се разсмя и се затича в кръг.

- Счупи чиния, счупи чиния - развика се той.

- Страшен си - заяви Алвин. - Кажи ми сега, Артър, ти май не разбираш всичко, което току-що каза, нали? Просто повтаряш каквото си чул, така ли е?

- Счупи чиния в главата му! - Артър се задави от смях и падна по гръб на тревата. Алвин също се смееше, но не можеше да откъсне поглед от момченцето. “Той е повече от това, което изглежда”, помисли той. Иначе остава да е луд.

От другата посока долетя друг силен женски глас, който се понесе във влажния сгъстяващ се мрак:

- Артър! Артър Стюарт!

Артър веднага се изправи.

- Мама - рече той.

- Правилно, старата Пег Гестър те вика.

- Лягам да спя - каза Артър.

- Внимавай само да не те изкъпе първо, че си малко мръсничък.

Артър заприпка по ливадата по пътеката от къщата на извора към хана, където живееше. Алвин го загледа как маха с ръчички докато тича, сякаш летеше. Някаква птица, вероятно кукумявка, летя редом с момчето докато преполови ливадата, ниско над земята, сякаш искаше да му прави компания. Едва когато Артър се изгуби зад къщата при извора, Алвин отново се върна към работата си.

След още няколко минути се стъмни напълно и скоро след това настана дълбока нощна тишина. Дори кучетата в целия град замлъкнаха. Луната щеше да изгрее след няколко часа. Алвин продължи да работи. Нямаше нужда от светлина, защото с усета си долавяше как кладенецът напредва и усещаше пръстта под краката си. Сега не използваше зрението на индианците, дарбата им да чуват песента на зелената гора, ами собствената си дарба, която му помагаше да си проправя път дълбоко в почвата.

Той знаеше, че пак ще удари на камък, този път на два пъти по-голяма дълбочина. Но лопатата му се натъкна на големи скални отломъци, които не приличаха на гладката плоча на мястото, избрано от Ханк Доузър. Тук камъните бяха ронливи и се трошаха, а с дарбата си Ал едва натискаше с лоста и те отскачаха с лекота и той ги изхвърляше от кладенеца като буци пръст.

Щом прокопа този пласт обаче, почвата под краката му стана тинеста. Ако беше някой друг, щеше да се наложи да прекрати работа и на другата сутрин да извика помощ за дрегиране. Но за Алвин това бе лесна работа. Той втвърди почвата по стените на дупката, за да не се процежда бързо водата. Вместо лопата, сега взе драгата и изгреба калната пръст. Нямаше нужда от помощник, който да я изтегли с въже. Вдигаше я сам - с дарбата му всяко загребване на тиня се нареждаше до ръба на кладенеца, сякаш Алвин мяташе извадени от бърлога зайчета.

Тук Алвин бе господарят, той вършеше чудеса в тази дупка. Казваш да не ям и да пия, докато не изкопая кладенеца, мислиш, че ще ти се моля за чаша вода или да ме пуснеш да си легна? Е, няма да стане. Ще си получиш кладенеца, а стените му ще са толкова здрави, че оттук ще се черпи вода даже когато твоята къща и ковачница се превърнат в прах.

Ала още докато вкусваше сладостта на победата, Алвин видя, че Унищожителя се бе приближил повече от когато и да било. Той потрепваше и танцуваше в кръг и вече не беше извън полезрението му. Вече го виждаше право пред себе си, дори в мрака, виждаше го по-ясно отколкото посред бял ден, защото сега не виждаше нищо реално, което да му отвлича вниманието.

Внезапно той се уплаши, както в детските си кошмари и за миг се вцепени от страх в дупката, докато под краката му се процеждаше вода и превръщаше почвата в тиня. Потъваше в гъста тиня, дълбока стотици футове, стените на кладенеца се размекваха, щяха да се срутят върху него и да го погребат, щеше да се удави, вдишвайки калта, знаеше го, усещаше студената и мокра тиня по бедрата си, по слабините си... Той стисна юмруци и през пръстите му се процеди кал, също като празнотата в кошмарите му... После дойде на себе си и се овладя. Да, беше потънал до кръста в кал и ако беше някой друг, щеше да се опита да се измъкне и вместо това щеше да затъне още по-дълбоко и да се задуши. Но това беше Алвин, а не някое обикновено момче. Беше в безопасност, стига да не се поддадеше на страха като дете в кошмар. Той втвърди тинята под краката си така, че да издържи на тежестта му, после вдигна твърдата почва нагоре и се измъкна от калта, докато накрая стъпи на чакълестата тиня по дъното на кладенеца.

Лесно като удушване на плъх. Ако само на това бе способен Унищожителя, можеше направо да си ходи. Алвин му беше достоен съперник, също като на Мейкпис Смит и Ханк Доузър взети заедно. Той продължи да копае, да дрегира, да вдига, мята и после пак се навежда да дрегира.

Вече почти бе стигнал нужната дълбочина, някъде около шест фута под каменната плоча. Ако не бе втвърдил почвата по стените на кладенеца, той щеше да се е напълнил с вода до над главата му. Алвин улови висящото въже и се покатери по стената, като се набираше по въжето.

Луната изгряваше, но дупката бе толкова дълбока, че нямаше да огрее вътре чак до зенита. Нищо. Алвин метна вътре пълна количка с камъните, които бе извадил само преди час. После отново слезе в дупката.

Алвин от малък обработваше камъни с дарбата си, но никога досега така уверено. С голи ръце той мачкаше камъка като мека глина и оформяше гладки квадратни блокчета, с които покри стените на кладенеца от дъното нагоре, прилепени плътно едно о друго, за да не се срутят от натиска на почвата и водата. През процепите между камъните щеше лесно да се процежда вода, но не и пръст, затова кладенецът щеше да с чиста вода още от самото начало.

Естествено, извадените от дупката камъни не стигнаха и Алвин се разходи три пъти до потока, откъдето напълни количката с изгладени от водата камъчета. Макар да улесняваше работата с дарбата, вече бе късна нощ и го обземаше умора. Но той реши да не й обръща внимание. Нима не бе усвоил от индианците да продължава да тича дълго след като го налегне умора? Та той вървя с Та-Кумсо и тича без почивка от Детройт до Осмоликата могила и нямаше да се предаде след една нощ копане - нищо, че бе жаден, че го боляха гърба, бедрата и раменете, да не говорим за лактите и коленете.

Най-сетне, най-сетне успя! Луната бе прехвърлила зенита, в устата си имаше вкус на одеяло от конски косми, но най-после свърши. Той се изкатери от дупката като се набираше по току-що изградените каменни стени. Докато се качваше, той разхлаби хватката си върху почвата около кладенеца, разпечата го и водата, вече опитомена, закапа шумно в дълбоката каменна шахта.

Алвин все още не се, дори не отиде да пие вода от потока. Първата му глътка вода щеше да е от този кладенец, точно както бе казал Мейкпис Смит. Щеше да остане тук и да чака докато водата в кладенеца се надигне, после да я пречисти, да изтегли вода с кофата и да изпие чаша вода пред господаря си. След това щеше да заведе Мейкпис навън и да му покаже кладенеца, който бе посочил Ханк Доузър, заради който го Мейкпис го беше ударил, и чак после онзи, в който можеше да се спусне кофа и да тя потъне във вода, вместо да удари о камък.

Той застана на ръба на кладенеца и си представи как щеше да се плюнчи и ругае Мейкпис. После седна да си отпочине малко краката и си представи лицето на Ханк Доузър като видеше какво е направил Алвин. После полегна да отпусне болезнения си гръб и затвори очи само за минута, за да не обръща внимание на потреперващите сенки на унищожението, които не спираха да го тормозят току извън полезрението му.

Prentice Alvin 23

ГЛАВА СЕДМА

КЛАДЕНЦИ

Алвин нямаше нужда да проследява водотърсача с поглед. Усещаше местоположението му, докато човекът се отдалечаваше, а гневът му беше като черен шум посред нежната зелена мелодия на гората. Това бе проклятието да е единственият бял, който усещаше живота на зелената гора - което пък го правеше единственият бял, който съзнаваше, че земята умира.

Не че почвата не бе богата - през годините горската растителност бе направила земята толкова плодородна, че дори сянка от семе да хвърлиш, ще поникне, така мълвяха. В нивите, дори в градовете, кипеше живот. Но той не бе част от песента на земята. Беше само шум, шептящ шум, а зеленината на гората и животът на живеещите заедно в хармония индианци, животни, растения и почви, бяха притихнали и тъжно замлъкваха. Алвин долавяше умиращата песен и скърбеше.

Суетен дребен водотърсач. Защо се ядоса толкова, чудеше се Алвин. Но той не настоя, не спори, защото почти веднага след появата на мъжа, Ал видя в периферието на зрението си Унищожителя, сякаш Ханк Доузър го бе довел със себе си.

Алвин за пръв път бе съзрял Унищожителя в детските си кошмари - една огромна празнота, която невидимо се търкаля към него и се мъчи да го прегази, да влезе в него, да го смачка на парчета. Събирача на истории пръв помогна на Алвин да даде име на врага си. Нарече го Унищожителя, който се стреми да разруши вселената, да я разтроши, за да стане равна, студена, гладка и мъртва.

Веднага щом му даде име и получи смътна представа за него, Алвин започна да вижда Унищожителя и посред бял ден с широко отворени очи. Не го виждаше напълно ясно, разбира се. Ако погледнеш право към Унищожителя, едва ли ще го видиш. Той се спотайва невидим зад живите същества, растежа и строенето на света. Но в периферията на зрението, сякаш промъкнал се изотзад, го чакаше старата лукава змия и там го виждаше и Алвин.

Когато беше малък, той научи как да накара Унищожителя да отстъпи и да го остави на мира. Трябваше само да сътвори нещо с ръцете си. Можеше да е нещо просто, като правене на кошнички от трева, но му донасяше покой. Затова когато Унищожителя се показа близо до ковачницата малко след Алвин, той не се разтревожи много. Имаше много възможности за създаване в ковачницата. Освен това вътре в нея бе пълно с огън - огън и желязо, най-твърдата земя. Още от дете Алвин знаеше, че Унищожителя се стреми към водата. Водата бе негов слуга, вършеше неговите дела и рушеше. Нищо чудно, че с идването на служителя на водата, Ханк Доузър, Унищожителя се съвзе и се размърда.

Сега обаче Ханк Доузър си беше тръгнал и отнесъл със себе си гнева и несправедливостта, но Унищожителя остана, скрит сред храстите на ливадата, спотаен в дългите вечерни сенки.

Забий лопатата, загреби пръстта, вдигни до ръба на кладенеца, хвърли настрана. Постоянен ритъм, внимателно издигаш купчина, оформяш страните на дупката. Първите три фута от дупката - с квадратна форма като къщичката на кладенеца. След това дупката се копае кръгла и леко конусовидна, където ще бъде облицована с камъни. Макар да знаеш, че от този кладенец никога няма да се черпи вода, работи внимателно, сякаш смяташ, че той ще стои вечно. Гради усърдно, стреми се да е съвършено и така ще държиш хитрия шпионин надалеч.

Тогава защо Алвин не се чувстваше по-храбър?

Със сигурността на часовник, той усети, че скоро ще падне мрак, защото при него дойде Артър Стюарт с измито след вечерята лице, засмукал корен от пчелник без да промълви нито дума. Алвин му беше свикнал вече. Откакто бе проходило, детето следваше Алвин като сянка и ако не валеше идваше всеки ден. Не говореше много, а когато говореше, не бе лесно да се разбере бебешкия му говор, защото трудно произнасяше "р" и "с". Нямаше значение. Артър не искаше нищо и не бе направил нищо лошо, та Алвин обикновено забравяше, че момчето е край него.

Алвин копаеше, заобиколен от нощни мухички, които жужаха в лицето му и от нямане какво да прави, се замисли за миналото. Вече три години стоеше в Хатрак и не беше научил нищо за целта на дарбата си. А и почти не я използваше, освен за конете, защото не можеше да понася страданието им, когато бе толкова лесно да ги подкове както трябва. Това бе добро дело, но не си струваше в сравнение с унищожението на земята навсякъде около него.

Белите бяха инструмент на Унищожителя по тези гористи земи, това Алвин знаеше със сигурност. Те рушаха повече дори от водата. Всяко отсечено дърво, всеки язовец, миеща мечка, сърна и бобър, изловени без тяхно съгласие, всяка смърт даваше своята дан за убийството на земята. Преди червенокожите пазеха равновесието в природата, но те си отидоха - или западно от Мизипи, или подобно на племената ираква и черики, станаха бели в сърцата си и запретнаха ръкави да се потрудят да унищожат земята още по-бързо от белите. Никой не бе останал да се грижи за целостта на всичко живо.

Понякога на Алвин му се струваше, че единствено той мрази Унищожителя и иска да създава, за да му се противопостави. Но не знаеше как да го направи, нямаше и представа каква да бъде следващата му стъпка. Факлата, която го докосна при раждането му, бе единствената, която можеше да го научи как да стане истински Създател, но нея я нямаше, избягала бе в същия ден, в който той пристигна. Това не беше съвпадение. Тя просто не искаше да го учи. Той имаше своя съдба и го знаеше, но нямаше кой да му помогне да намери пътя към нея. Имам желание, помисли Алвин. Имам силата в себе си, искам да я използвам по предназначение, искам да стана такъв, какъвто ми е писано, но някой трябва да ме научи.

Това със сигурност не е ковачът. Стар използвач. Алвин разбираше, че Мейкпис Смит гледа да го научи колкото възможно по-малко. Дори сега Мейкпис май не знаеше колко много е научил Алвин само от гледане, когато господарят му не подозираше, че го наблюдават. Ако зависеше от него, Мейкпис нямаше никога да го пусне. Ето ме, имам своя съдба, истинско велико дело на живота като героите от Библията, като Одисей и Хектор, а единственият ми учител е един алчен ковач, от когото трябва да се уча скришом, макар обучението да ми се полага по право.

Понякога Алвин изгаряше отвътре и му се дощяваше да направи нещо зрелищно, за да покаже на ковача, че чиракът му не е просто хлапе, което не усеща, че го мамят. Какво щеше да направи Мейкпис Смит, ако видеше как Алвин чупи желязо с пръсти? Ами ако го видеше как изправя крив пирон, или как съединява крехкото желязо, строшено под ударите на чука? Ами ако видеше как Алвин може да изкове толкова тънко желязо, че през него да прозира светлината, но толкова силно, че не може да се пробие?

Глупави мисли и той го знаеше. Първия път Мейкпис Смит можеше да ахне, можеше дори да припадне, но след минути щеше да търси начин как да изкара пари от това и още по-малко вероятно щеше да е да освободи Алвин преждевременно. А и славата му щеше да се разчуе и докато станеше на деветнадесет и Мейкпис вече трябваше да го пусне, Алвин щеше да е придобил прекалено голяма известност. Хората щяха да го карат да ги лекува, да им търси подземни богатства, да намества и да дяла камъни, все работи, за които той не бе роден. Ако му водеха болни и сакати за лекуване, как щеше да му остане време да бъде нещо друго, освен лекар? Щеше да лекува чак когато се научеше да бъде истински Създател.

Само седмица преди клането в Типикану, пророкът Лола-Уосики му показа видение за Кристалния град. Алвин знаеше, че някой ден в бъдещето именно той щеше да изгради тези кули от лед и светлина. Това бе съдбата му, а не да бъде местен лечител. Докато беше ковашки чирак се налагаше да пази истинската си дарба в тайна.

Затова не избяга, макар че бе пораснал много и никой нямаше да го сметне за избягал чирак. Каква полза щеше да има от свободата? Първо трябваше да се научи да бъде Създател, иначе нямаше да има никакво значение дали ще си замине или ще остане.

Затова не споменаваше какво може да върши и почти не използваше дарбите си, освен да подковава коне и да усеща смъртта на земята около себе си. Ала през цялото време подсъзнателно си припомняше какъв е всъщност. Създател.

Каквото и да означава това, аз съм Създател, затова Унищожителя се опитал да ме убие още преди да се родя, а после докато бях дете във Вигор стотици пъти ми се случваха злополуки, които едва не ме погубиха. Ето защо и сега той се спотайва наблизо и ме гледа, очаква възможност да ме улови, може би чака момент като тази вечер, когато съм сам в мрака - аз с лопатата и гнева, че трябва да върша работа, от която няма да има никаква полза.

Ханк Доузър. Какъв е този човек, който не иска да се вслуша в чуждото мнение? Да, пръчката подскочи силно - водата искаше да излезе от земята на това място. Но не беше излязла, защото на четири фута под земята я закриваше каменна плоча. Защо иначе тук имаше естествена поляна? Големите дървета не можеха да се вкоренят, защото просмукалата се вода се стичаше по плочата и корените не можеха да я пробият и да стигнат до водата отдолу. Ханк Доузър можеше да намери вода, но не можеше да разбере какво има между водата и повърхността. Не беше негова вината, че не можеше да види плочата, но че отказваше да приеме възможността за съществуването й, си беше изцяло негова грешка.

Алвин копаеше с всички сили, но веднага щом привърши облата странична стена на кладенеца, лопатата удари на камък - дзън, дзън.

При този нов звук Артър Стюарт изтича до ръба на дупката и погледна вътре.

- Дзън-дзън - извика той и плесна с ръце.

- Точно дзън - отвърна Алвин. - По цялата ширина на дупката има твърда скала. Аз обаче няма да кажа на ковача, Артър Стюарт, можеш да се обзаложиш. Той ми каза че няма да пия и да ям, докато не стигна до водата, а аз няма ида и да го моля за вечеря преди да е мръкнало само защото съм ударил на камък.

- Дзън - отговори момченцето.

- Ще изкопая всяка трошица кал от тази дупка докато не остане гол камък.

Той внимателно изкопа цялата пръст, като изстъргваше лопатата по неравната повърхност на камъка. Дори така той продължаваше да е кафяв и землист, затуй Алвин не бе доволен. Искаше камъкът да стане бял до блясък. Не го гледаше никой, освен Артър Стюарт, а той си беше още бебе. И Алвин използва дарбата си, както не бе правил откакто напусна Вигор. Накара цялата пръст да се оттече от камъка, да се плъзне настрани и да се влее в гладките пръстени стени на дупката.

След малко камъкът блестеше подобно на локва, отразяваща последните слънчеви лъчи. Птиците по дърветата пееха вечерната си песен. От Алвин течеше пот и капките образуваха малки черни петънца скалата.

Артър пак застана на ръба на дупката.

- Вода - каза той.

- Дръпни се, Артър Стюарт. Нищо, че не е много дълбоко, ти не бива да стоиш близо до такива дупки. Можеш да се убиеш, ако паднеш вътре.

С шумно пляскане на крила прелетя някаква птичка. Друга птица нададе писък.

- Сняг - рече Артър Стюарт.

- Не е сняг, а камък - обясни Алвин. После се изкатери от дупката и се разсмя беззвучно. - Ето ти кладенеца, Ханк Доузър. Върни се и виж къде се е забила пръчката ти в земята.

Щеше да съжалява, че е накарал господаря да удари Алвин. Не беше шега работа да те удари ковач, особено такъв като господаря, който не си пестеше силата дори като удряше деца, да не говорим за чирак с телосложение на мъж, какъвто бе Алвин.

Сега вече можеше да иде в къщата и да съобщи на Мейкпис, че кладенецът е изкопан. Щеше да доведе господаря си да му покаже дупката с камъка на дъното, твърд като сърцевината на света. Алвин дори си представи как му казва: "Покажи ми как се пие това и ще пия". Щеше да е истинско удоволствие да чуе псувните на ковача като го види.

Само че сега, когато можеше да им покаже, че не е трябвало да се отнасят с него така, Алвин разбра, че в крайна сметка няма значение дали ще им даде да разберат или не. Имаше значение, че Мейкпис Смит се нуждаеше от този кладенец. И то много - щом бе готов да заплати на водотърсача с безплатно подковаване. Все едно дали кладенецът щеше да е където каза Ханк Доузър или другаде, но Алвин знаеше, че трябва да го изкопае.

Но това от друга страна щеше още повече да подхрани гордостта на Алвин. Щеше да дойде с кофа вода, точно както му бе заповядал Мейкпис, но от кладенец, който сам бе намерил.

Огрян от залязващото слънце, той се огледа за място където да може да се копае. Чу Артър Стюарт, който изтръгваше трева от ливадата, чу песента на птиците, наподобяваща репетиция на църковен хор, толкова силно пееха тази вечер.

Или пък просто бяха уплашени. Защото докато се оглеждаше, Алвин усети раздвижването на Унищожителя в мрачевината. По принцип изкопаването на първата дупка трябваше да го пропъди за дни напред. Но не, той го следваше току извън обсега на зрението му, вървеше по стъпките му, докато Алвин търсеше място за истински кладенец. Това заприличваше все повече на старите му кошмари, в които нищо не можеше да прогони Унищожителя. От тази мисъл по гръбнака му пролази страх и той потръпна въпреки топлия пролетен въздух.

Алвин сви рамене и пропъди страха. Знаеше, че Унищожителя няма да го пипне. През целия му досегашен живот, Унищожителя се бе опитвал да го убие чрез имитация на злополуки - водата замръзваше под стъпалата му, или подронваше речния бряг, за да го събори вътре. Понякога дори използваше човек, за да посегне на Алвин - като преподобния Троур или индианците чок-тоу. През целия му живот, като изключим сънищата му, Унищожителя никога не действаше директно.

Сега пак няма да действа така, помисли Алвин. Продължавай да търсиш, за да изкопаеш истинския кладенец. Лъжливият не успя да прогони измамника, но истинският не може да не го стори. После няма да видя трептенето на ръба на зрението си поне три месеца занапред.

С тази мисъл, Алвин се приведе и се съсредоточи върху търсене на процеп в скритата каменна плоча.

Prentice Alvin 22

ГЛАВА ШЕСТА

МАСКАРАД

Пеги не беше красавицата на губернаторския бал, но това не й пречеше. Госпожа Модести отдавна я бе научила, че е погрешно жените да се съревновават помежду си. “Няма награда, спечелена от жена, която да е недостижима за посестримите й.”

Никой друг обаче не разбираше това. Останалите жени се оглеждаха със завистливи погледи – изчисляваха вероятните разходи за рокли, опитваха се да познаят цената на амулетите за красота, носени от другите жени, помнеха кой с кого е танцувал и колко мъже са обещали да присъстват.

Малцина обаче погледнаха Пеги със завистливо око при първото й влизане в залата в ранния следобед. Тя знаеше какво впечатление прави. Вместо да е вдигната в елегантна прическа, косата й беше пригладена и лъскава, опъната и добре поддържана, само с няколко немирни кичури тук-там. Роклята й бе семпла, почти обикновена, но това беше целенасочено.

“Имаш хубаво младо тяло, затова роклята ти не бива да отвлича погледа от естествената гъвкавост на младостта.” Освен това, роклята беше необичайно скромна и откриваше по-малко гола плът от всички останали, но, за разлика на повечето рокли, разкриваше свободните движения на тялото под нея.

Тя и сега чуваше гласа на госпожа Модести:

“Много момичета не разбират, че корсетът не е самоцел. Предназначението му е да позволи на остарелите и отпуснати тела да имитират природно здравото тяло на млада жена. Твоят корсет трябва да леко набран, за да ти е удобен, а не стегнат. Така тялото ти ще може да се движи свободно и ще q дишаш леко. Другите момичета ще ти се чудят на куража да се появиш на публично място с естествената си талия. Но мъжете не гледат кройката на женските дрехи. Те се наслаждават на естествеността на една жена, която се чувства удобно, уверена е в себе си, радва се на живота в този ден, на това място, в тяхната компания.”

Най-вече тя не носеше бижута. Всички останали дами зависеха от амулети за очароване, когато се появяваха в обществото. Ако момичето нямаше дарба за очароване, тя трябваше да си купи – или по-скоро родителите или съпруга й трябваше да купят – заклинание, гравирано върху пръстен или амулет. Амулетите бяха предпочитани, защото се носеха по-близо до лицето, така че можеше да се постигне същия ефект с по-слабо, тоест по-евтино заклинание. Тези талисмани не влияеха отдалеч, но близостта до жена с талисман засилваше усещането, че лицето й е особено красиво. Нито една от чертите й не се променяше, всичко си оставаше такова, каквото е. Променяше се единствено преценката на наблюдаващия. Госпожа Модести се присмиваше на подобни заклинания. “Какъв смисъл има да заблуждаваш някой, който знае, че е заблуден?” Затова Пеги не носеше амулети.

Всички останали жени на бала бяха дегизирани. Въпреки че никой не носеше маска, балът беше маскарад. От присъстващите жени само Пеги и Модести не бяха облечени в маскени костюми и не се мъчеха да отговарят на някакъв неестествен идеал за красота.

Тя се досещаше за мислите на другите момичета, които я наблюдаваха как влиза в залата. Горката. Колко е невзрачна. Не е никаква конкуренция. И оценката им беше съвсем вярна – поне отначало. Никой не обърна особено внимание на Пеги.

Госпожа Модести внимателно подбираше кавалерите, с които я запознаваше.

- Бих искала да ви представя моята млада приятелка Маргарет, - казваше тя. После Пеги се усмихваше със свежата си открита усмивка, в която нямаше нищо изкуствено, с естественост, която говореше, че е наистина щастлива, че се запознава с приятел на госпожа Модести. Мъжете докосваха ръката й, покланяха се, а тя им отвръщаше с грациозен и непресторен реверанс и дружелюбно се здрависваше с тях като с бъдещи приятели.

- Изкуството на красотата е изкуство на истината – казваше госпожа Модести. – Останалите жени се преструват, че са други, а ти ще бъдеш самата себе си, най-прекрасната, с естествената жизнерадостна грация на скоклива сърна или кръжащ ястреб.

Кавалерът я канеше на танц и тя танцуваше, без да се притеснява за правилните стъпки или за темпото; вместо да си показва роклята, тя се наслаждаваше на самия танц, симетричното движение и начина, по който музиката се лее през телата им. Мъжът, който танцуваше с нея, я запомняше. След нея другите момичета му изглеждаха схванати, непохватни, затворени. Изкуствени. Много мъже, също толкова изкуствени като повечето дами, не се познаваха достатъчно добре и не осъзнаваха, че нейната компания им е по-приятна, отколкото тази на други млади дами. Но госпожа Модести не запознаваше Пеги с такива мъже. Тя позволяваше на Пеги да танцува само с такива, които бяха способни да я оценят.

Минаха часове и мъгливият следобед премина в ярка вечер и все повече кавалери кръжаха около Пеги, записваха се в списъка й за танци и непрестанно разговаряха с нея в промеждутъците, носеха й закуски и напитки, които тя приемаше, ако беше гладна или жадна, или учтиво отказваше, ако не беше. Накрая останалите момичета я забелязаха. Разбира се, имаше много мъже, които не обръщаха внимание на Пеги, и останалите дами не страдаха от липса на кавалери. Ала дамите бяха на друго мнение. Те виждаха, че Пеги е заобиколена от внимание и тя се досещаше какво си шепнеха една на друга:

- Какво ли заклинание използва?

- Носи амулет под корсажа си – сигурна съм, че видях формата му под евтината й рокля.

- Защо никой не забелязва колко е широка в талията?

- Вижте каква е разрошена косата й, сякаш идва от обора.

- Сигурно ги ласкае.

- Само определен тип мъже се въртят около нея, забелязвате ли?

Горките жени. Пеги използваше само сила, която те също притежаваха по рождение. Не употребяваше изкуствени амулети, купени с пари.

Най-важното обаче беше, че тук Пеги не използваше дарбата си. През годините тя лесно бе усвоила поученията на госпожа Модести, защото те бяха продължение на естествената й почтеност. Единствената трудност за преодоляване беше дарбата на Пеги. По навик, срещнеше ли нов човек, тя го поглеждаше в сърдечния огън и разбираше какъв е. Така тя узнаваше за него повече, отколкото знаеше сама за себе си, а после трябваше да скрие знанието си за най-тъмните му тайни. Затова бе резервирана и изглеждаше дори високомерна.

Госпожа Модести и Пеги бяха съгласни, че тя не бива да издава колко знае за хората. Но Модести я увери, че щом крие нещо толкова важно, нямаше да може да стане самата себе си - една прекрасна жена. Нямаше да стане онази, която Алвин щеше да обича заради самата нея, а не от жалост.

Отговорът беше лесен. Щом Пеги не можеше да каже каквото знаеше, не можеше да крие каквото знаеше, единственото решение бе да не го научава изобщо. През последните три години това беше най-важната й битка – да се научи да не поглежда в сърдечните огньове около нея. След много усилия, разочаровани сълзи и хиляди различни опити за самозаблуда, тя бе успяла. Можеше да влезе в препълнена бална зала и да остане в неведение за сърдечните огньове около себе си. О, тя ги виждаше - не можеше да се заслепи - но не им обръщаше внимание. Не се приближаваше до тях, за да се вгледа надълбоко. А с усъвършенстването на уменията си вече не се налагаше да се старае да не се вглежда в сърдечния огън. Вече можеше да застане съвсем близо до някого, да разговаря с него, да се съсредоточава върху казаното, без да вижда скритите му мисли повече от всеки друг човек.

Разбира се годините й като факла я бяха научили на много неща за човешката природа – какво се крие зад определени думи, тон, изражение или жест - и тя лесно четеше хорските мисли. Почтените хора обаче не й се сърдеха, че познава какво мислят в момента и не се налагаше да крие това знание. Не виждаше единствено най-съкровените им тайни - сега тези тайни бяха невидими за нея, ако не избереше да ги види.

А тя избираше да не ги вижда. Защото в новото за нея безразличие, тя откри непозната до този момент свобода. Сега вече можеше да възприема хората такива, каквито изглеждаха. Вече можеше да се наслаждава на компанията им, без да знае и съответно да се чувства отговорна за потайните им копнежи, или още по-ужасно, за страховитите им бъдещи пътеки. Така танците, смехът и говорът й придобиваха нюанс на въодушевена лудост и на бала нямаше по-свободна жена от Маргарет - младата приятелка на Модести, защото както никой друг тя бе познала отчаяно пленничество през целия си живот досега.

Затова Пеги се чувстваше толкова прекрасно на бала на губернатора. Всъщност тя не преживяваше триумф - нали не беше покорила ничие сърце - мъжете, спечелили приятелството й, не бяха покорени, а освободени, дори победители. Тя изпитваше чисто щастие, което се предаваше на обкръжението й - такива приятни чувства не можеха да се сдържат. Дори тези, които клюкарстваха по неин адрес иззад ветрилата си, се заразяваха от радостта на събитието и мнозина казаха на съпругата на губернатора, че това е най-успешният бал в Декейн, даже в целия щат Сускуахени.

Някои дори осъзнаваха кой е направил вечерта толкова радостна. Сред тях бяха съпругата на губернатора и госпожа Модести. Пеги забеляза, че двете разговарят, докато тя се носеше грациозно на подиума и даряваше партньора си с такива усмивки, че той се разсмя от щастие, че танцува с нея. Съпругата на губернатора кимаше усмихнато и посочи с ветрилото си към подиума, където очите на Пеги за миг срещнаха нейните. Момичето й се усмихна топло, губернаторшата й се усмихна й кимна в отговор. Този жест не остана незабелязан. Сега Пеги щеше да бъде канена на всеки прием в Декейн, можеше да посещава два-три на вечер, ако пожелае и то всеки ден в годината.

Въпреки това Пеги не се гордееше с успеха си, защото разбираше колко е незначителен. Бе си извоювала достъп до най-престижните домове в Декейн - ала Декейн бе само столица на щат, забутан на американската граница. Ако искаше да пробие в обществото, трябваше да стигне до Камелот, да спечели благоволението на кралските особи, а оттам да тръгне за Европа, да бъде приета във Виена, Париж, Варшава или Мадрид. Дори тогава, дори ако танцуваше с всяка коронована особа, това нямаше да означава нищо. Тя щеше да умре, те щяха да умрат, нима светът щеше да стане по-добро място заради някакви танци?

Преди четиринадесет години тя бе съзряла истинско величие в сърдечния огън на едно новородено момче. Тя бе пазила детето, защото бе обикнала бъдещето му, но бе обикнала и момчето, заради самото него и заради душата му. Но по-важно от чувствата й към чирака Алвин беше обичта им към делото, което му предстоеше. Крале и кралици изграждаха или губеха кралствата си, търговците печелеха цели състояния и после ги пропиляваха, художници създаваха произведения, които с течение на времето избледняваха или биваха забравени. Само чиракът Алвин носеше в себе си семената на Създаването, които щяха да издържат проверката на времето, щяха да удържат на неспирните атаки на Унищожителя. Затова тази вечер тя танцуваше за него, знаейки, че ако успее да спечели любовта на тези непознати, може би ще успее да спечели и неговата любов и да си извоюва място до него по пътя му към Кристалния град, където всички обитатели ще могат да виждат като факли, да строят като създатели и да обичат с Христовата любов.

При мисълта за Алвин тя насочи вниманието си към далечния му сърдечен огън. Макар да се бе научила да не гледа близките огньове, тя никога не спря да се взира в неговия. Може би така ставаше по-трудно да владее дарбата си, но какъв смисъл имаше да учи нещо, ако това значеше, че ще изгуби връзката си с това момче? Не се налагаше да го търси, с частица от съзнанието винаги знаеше къде гори сърдечният му огън. През тези три години се бе научила да не го гледа през цялото време, но все пак можеше да хвърли поглед за секунда. Така и направи.

Той копаеше дупка зад ковачницата. Но тя не обърна внимание на работата, защото и той не я забелязваше. В сърдечния му огън най-силната емоция бе гневът. Някой бе постъпил несправедливо с него - но това едва ли е нещо ново, нали? Мейкпис, който някога бе от най-честните господари, бе започнал да завижда на сръчността на Алвин с желязото и завистта го бе направила несправедлив. Колкото повече момчето го надминаваше, толкова по-яростно той отричаше способностите му. Алвин живееше с несправедливости всеки божи ден, ала никога преди не бе го виждала толкова разгневен.

- Какво има, госпожице Маргарет? - попита загрижено партньорът й. Пеги бе спряла насред подиума. Музиката продължаваше, двойките продължаваха със стъпките на танца, но най-близките до тях танцьори бяха спрели и я гледаха.

- Не мога... да продължа - прошепна тя. Удивително, беше се задъхала от страх. От какво се страхуваше?

- Искате ли да излезем навън? - попита той. Как ли се казваше? Сега в мислите й имаше само едно име - Алвин.

- Да, моля. - Тя се облегна на рамото му, докато вървяха към отворените към верандата врати. Тълпата им направи път, но тя дори не забеляза.

Като че ли целият насъбран гняв с годините при Мейкпис Смит сега избиваше на повърхността. Всяко забиване на лопатата бе мощен удар за отмъщение. Един пътуващ търсач на вода го бе разгневил и ударите бяха предназначени за него. Но не за него се притесняваше Пеги, нито за провокацията, колкото и нечестна и зла да бе тя. Тя се тревожеше за Алвин. Нима не виждаше, че копането с омраза бе разрушително действие? Нима не знаеше, че когато работиш с цел да разрушиш, ти сам каниш Разрушителя? Когато трудът ти унищожава, Унищожителят може да предяви правата си над теб.

В падащия здрач отвън въздухът бе по-хладен, а последните отблясъци на слънцето хвърляха червеникава светлина по моравата пред губернаторското имение.

- Госпожице Маргарет, дано не съм ви сторил нещо, от което да припаднете...

- Не, няма да припадна. Ще ме извините ли? Хрумна ми една мисъл, това е всичко. Просто трябва да я обмисля.

Той я изгледа с изумление. Когато жените искаха да се отърват от някой мъж, те винаги твърдяха, че ще припаднат. Не и госпожица Маргарет. Пеги разбра, че той е озадачен и неуверен. Етикетът с припадането бе ясен. Но как е редно да се отнесе един джентълмен към жена, на която й е "хрумнала мисъл"?

Тя положи длан на рамото му.

- Уверявам ви, приятелю - аз съм добре и ми беше много приятно да танцуваме. Надявам се, че ще танцуваме пак. Но засега имам нужда да остана сама.

Тя забеляза как думите й намалиха тревогата му. Бе го нарекла "приятелю", което бе обещание, че ще го запомни, надеждата й да танцува отново с него бе толкова искрена, че не можеше да не й повярва. Взе думите й буквално и се поклони усмихнато. След това тя дори не забеляза кога си е тръгнал.

Вниманието й бе далеч в Хатрак, където чиракът Алвин зовеше Унищожителя, без да осъзнава какво върши. Пеги напразно потърси в сърцето му спасително чувство. Гневът бе обладал Алвин и всички пътеки водеха към едно и също място, което я изпълваше с ужас, защото не виждаше какво има там, не виждаше какво се случва. А оттам пътеки не излизаха.

Какво правя на този глупав бал, когато Алвин е имал нужда от мен? Ако му бях обръщала внимание както трябва, щях да предвидя това и щях да намеря начин да му помогна. А аз танцувах с мъже, чието значение за бъдещето на света е нищожно. Да, те ме харесват. Но какъв е смисълът, ако чиракът Алвин бъде унищожен, ако Кристалният град бъде унищожен още преди Създателят му да е започнал да го гради?

Prentice Alvin 21

В този миг Ханк Доузър осъзна нещо, което иначе нямаше да забележи. Дарбата на момчето за подковаване бе много доходоносна, а Мейкпис Смит беше тъкмо човек, който щеше да го държи до края на срока на договора, за да печели от репутацията му, че подковава добре и няма загуби от окуцели коне. Един алчен господар би постъпил точно така – би твърдял, че момчето не го бива в ковачницата например и би използвал това като предлог да го държи до края. Междувременно момчето щеше да създаде име на ковачницата, че там се подковава най-добре в източната част на Хио. Което значеше още пари в джоба на ковача, но абсолютно нищо за момчето – нито пари, нито свобода.

Законът си е закон и ковачът не го нарушава – той има право на всеки ден от службата на момчето. Но обичаят повелява да се освободи чирака щом усвои занаята достатъчно, че да се изхранва сам. Иначе защо да се мъчи чиракът да работи и да се учи колкото може по-бързо, ако не може да се надява на по-ранно освобождаване? Казват, че дори собствениците на роби в Кралските колонии позволявали на робите да спечелят джобни пари, за да имат с какво да откупят свободата си малко преди да умрат.

Мейкпис Смит не нарушаваше закона, но не спазваше обичая на господарите. Ханк не одобряваше това - лош господар бе този, който продължава да държи чирака, въпреки че вече го е научил на всичко, което знае.

И все пак, макар да разбираше, че чиракът има право, а господарят – не, Ханк усещаше в сърцето си студена и влажна ненавист към момчето. Той потрепера и се опита да я прогони.

- Казваш, че ти трябва кладенец – рече той. – За пиене ли ти трябва, за пране или за ковачницата?

- Има ли значение? – попита ковачът.

- За мене има. За пиене ще ти трябва чиста вода, а за пране – вода, в която няма зарази. А в ковачницата за желязото е все едно дали се охлажда в чиста или в мръсна вода, нали така?

- Изворът на хълма намалява с всяка изминала година .- обясни ковачът. – Трябва ми кладенец, на който да мога да разчитам. Дълбок и с чиста вода.

- Знаеш защо потокът намалява – рече Ханк. – Всички си копаят кладенци, които изсмукват подземната вода, преди да се издигне до извора. Твоят кладенец ще бъде последната капка, ако мога така да се изразя.

- Нищо чудно. Но аз не мога да затрупам техните кладенци, а също имам нужда от вода. Заселих се тук заради потока, а сега те ми го пресушиха. Е, сигурно мога да се преместя, но имам жена и три деца в къщата, освен това тук ми харесва и то много. Затова предпочитам да извадя вода, вместо да се местя.

Ханк се приближи до редицата върби покрай потока, близо до полуразрушената къща при извора.

- Твоя ли е?

- Не, на стария Хорас Гестър, собственика на хана.

Ханк намери тънка върбова клонка ръчка, която се раздвояваше както трябва и започна да я сече с ножа си.

- Къщата при извора не се използва много напоследък, виждам.

- Както казах, потокът пресъхва. Половината лято няма достатъчно вода да охлажда съдовете със сметана. Няма смисъл от нея, щом не можеш да държиш продукти в нея цяло лято.

Ханк направи последен разрез и върбовата пръчка се отчупи. Той обели дебелия й край донякъде и окастри клонките, за да я изглади. Имаше търсачи, които не гледаха колко е гладка пръчката им, само махаха листата и я оставяха грапава, но Ханк знаеше, че водата не винаги иска да бъде намерена и тогава бе нужна много гладка върбова пръчка. Други пък използваха гладка пръчка, но винаги една и съща, година след година, на различни места, но това също беше грешка. Пръчката трябваше да е върбова или понякога ореховоа и да е израснала, смучейки водата, която искаш да намериш. Другите търсачи бяха шарлатани, колкото и гадно да звучи. Те откриваха вода, защото на повечето места има вода, ако копаеш достатъчно надълбоко. Но Ханк работеше както трябва, имаше истинска дарба. Усещаше как върбовата пръчка потрепва в ръцете му, усещаше водата да му пее изпод земята. А и той не се хващаше за първата следа от вода. Търсеше чиста и прозрачна вода, близо до повърхността и лесна за вадене. Гордееше се с работата си.

Но при чирака… как му беше името... Алвин, при него не беше така. Човек или можеше да подковава без да нарани коня, или не. Ако окуцее кон, хората трудно идват пак при същия ковач. Но с търсачите на вода нямаше значение дали намират вода всеки път или не. Ако се наричаш търсач и носиш раздвоена пръчка, хората ще ти плащат за търсене на кладенци без да се интересуват дали имаш дарба

Посред тези мисли Ханк се запита дали именно затова не мрази толкова момче – защото то вече си бе създало име в занаята си, а Ханк не беше известен, нищо, че беше единственият истински търсач в околността от много време насам.

Ханк седна на тревистия бряг на потока и свали обувките си. Когато се наведе да остави втория ботуш на сухия камък, за да не се напълни с насекоми, той съзря две очи, примигващи сред сенките между храсталаците. Това го стресна – стори му се, че вижда мечка, после, че вижда индианец, който иска да го скалпира, макар и двата вида отдавна да бяха изчезнали от тези земи. Но беше просто едно дребно светлокожо негърче, което се криеше в храстите. Момчето бе мулатче, наполовина бяло, наполовина чернокожо – Ханк го забеляза веднага щом преодоля първоначалната си уплаха.

- Какво гледаш? – попита Ханк.

Очите се затвориха и лицето изчезна. Храстите се размърдаха и зашепнаха от нещо пълзящо между тях.

- Не му обръщай внимание – каза Мейкпис Смит. – Това е Артър Стюарт.

Артър Стюарт! В Нова Англия и Съединените щати нямаше човек, който да не знае това име, също като жителите на Кралските колонии.

- Тогава сигурно ще се зарадваш да научиш, че аз пък съм Лорд протекторът – каза Ханк Доузър. – Защото ако кралят имаше такъв цвят на кожата, значи знам новина, която ще ми донесе три безплатни яденета на ден във всеки град в Хио и Сускуахени докато съм жив.

Мейкпис се разсмя.

- Не, това е шега на Хорас Гестър. Двамата със старата Пег Гестър отглеждат това момче, защото истинската му майка е много бедна. Разбира се, това не е единствената причина, все пак той е прекалено светлокож и не можеш да виниш мъжа й, Мок Бери, че не иска да гледа как това дете сяда на масата заедно с въгленочерните му деца.

Ханк Доузър започна да си събува чорапите.

- А може би Хорас Гестър го е взел, защото има нещо общо със светлата кожа на момчето?

- Затвори си устата, Ханк, и не приказвай такива неща. Хорас не е такъв човек.

- Ще се изненадаш, ако разбереш за какви хора съм научавал, че са точно “такъв човек”. Но, разбира се, не го твърдя за Хорас Гестър.

- Нали не мислиш, че старата Пег Гестър ще пусне наполовина черното копеле на мъжа си в къщата?

- Ами ако не знае?

- Щеше да знае. Дъщеря й Пеги беше факлата на Хатрак. А всички знаеха, че малката Пеги Гестър никога на лъже.

- Чувал съм да говорят за факлата на Хатрак, преди да дойда тук за пръв път, но защо никога не съм я виждал?

- Защото си замина, затова – отвърна Мейкпис. – Преди три години. Избяга и най-добре ще направиш да не отваряш дума за нея в хана на Гестърови. Те са много чувствителни на тази тема.

Вече останал бос, Ханк Доузър застана на брега на потока. Той вдигна поглед и сред дърветата съзря същото момче, Артър Стюарт, което го наблюдаваше . Е какво пък, голяма работа, едно негърче. Нищо лошо не може да ми стори.

Ханк нагази в потока и леденостудената вода покри стъпалата му. Той безмълвно заговори на водата така: “Не искам да препречвам пътя ти, не искам да те пресушавам. Кладенецът, който ще изкопая, няма да ти причини зло, а просто ще ти даде ново място, откъдето да течеш, като друго лице, още ръце, друго око. Затова не се крий от мен, Вода. Покажи ми къде се надигаш, къде се протягаш да достигнеш небето и аз ще им кажа да копаят там и ще те освободя да прелееш над земята, ще видиш.”

- Тази вода достатъчно ли е чиста? – попита Ханк ковача.

- Съвсем чиста – отвърна Мейкпис. – Никога не съм чувал някой да се е разболял от нея.

Ханк мушна острия край на пръчката във водата по посока на течението. Вкуси я, каза той на пръчката. Вдъхни аромата й и го запомни, а после ми намери още вода, все така сладка.

Пръчката заподскача в ръцете му. Беше готова. Той я извади от потока и тя се успокои, но продължи да потрепва лекичко, за да му покаже, че е жива и че търси.

Той спря да говори, спря да мисли. Само тръгна със затворени очи, защото не искаше зрението да му отвлича вниманието от изтръпването на ръцете му. Пръчката никога не го подвеждаше, а да гледа с очи беше все едно да признае, че пръчката няма сила да намира вода.

Отне му близо половин час. Да, намери няколко места веднага, но те не бяха достатъчно добри, не и за Ханк Доузър. По рязкото подскачане на пръчката той познаваше кога водата е близо до повърхността. Вече бе станал толкова добър, че хората го вземаха за търсач с бръмбар, което бе най-голямата похвала. А търсачи с бръмбар се срещаха много рядко, обикновено бяха седми син или тринадесето дете, затуй Ханк вече не им завиждаше за дарбата, или поне рядко му се случваше.

Пръчката се спусна тъй рязко, че се зарови на три инча дълбочина в пръстта. По-ясно от това, здраве. Ханк се усмихна и отвори очи. Беше на трийсет фута разстояние от ковачницата. И с отворени очи нямаше да открие по-добро място. И търсач с бръмбар нямаше да свърши по-добра работа.

Ковачът също мислеше така.

- Ако ме беше попитал къде искам да е кладенецът, щях да избера точно това място! – възхити се той.

Ханк кимна, приемайки похвалата без усмивка, с полуотворени очи, а цялото му тяло гореше от силата на водния зов.

- Не искам да вдигам пръчката, докато не отбележиш мястото около него с лопата.

- Донеси лопата! – извика ковачът.

Чиракът Алвин изтича за инструмента. Ханк забеляза как Артър Стюарт го последва, препускайки с късите си крачета тъй непохватно, че ей-сега щеше да падне. И наистина се просна по корем на тревата с такава скорост, че се плъзна още един ярд напред и после се изправи целия мокър от росата. Това изобщо не го спря – той се заклати към ковачницата накъдето бе отишъл Алвин.

Ханк се обърна към Мейкпис Смит и ритна пръстта под краката си.

- Не мога да съм сигурен, нали не съм търсач с бръмбар, - каза той със цялата скромност, на която бе способен, - но ми се струва, че няма да копаеш повече от десет фута, преди да стигнеш до водата. Чиста и прясна, колкото искаш.

- А, това не ме засяга, няма аз да го копая – отвърна Мейкпис.

- Твоят чирак изглежда достатъчно силен да го изкопае сам, ако не лентяйства и не спи зад гърба ти.

- Той не е лентяй – призна Мейкпис. – А ти сигурно ще отседнеш в хана, нали?

- Не, не смятам – отвърна Ханк. – На около шест мили западно от тук ме чакат едни хора да им намеря сухо място, където да си изкопаят хубава дълбока изба.

- Това не е ли точно обратното на търсенето на вода?

- Така е, даже е по-трудно, особено в такава влажна местност като тази.

- Тогава се върни по същия път и аз ще ти запазя глътка от първата вода, извадена от твоя кладенец.

- С удоволствие – отвърна Ханк. Рядко му предлагаха тази чест, да изпие първата глътка от кладенеца. Тя даваше особена сила, но само ако беше предложена доброволно и Ханк не можа да сдържи усмивката си. – Ще се върна след два-три дни, обещавам.

Чиракът се върна с лопатата и се зае да копае плитка бразда. Но Ханк веднага забеляза, че момчето очерта квадрат без да мери, всичките му страни бяха еднакви, а и доколкото успя да види, отговаряха на посоките на компаса. Застанал наблизо с все още забита в земята пръчка, Ханк внезапно усети, че му прилошава от близостта на момчето. Това не бе прилошаване, при което ти се ще да си изхвърлиш закуската, а такова, което преминава в болка и в насилие. Ханк усети че иска да грабне лопатата от ръцете на момчето и да го удари по главата с острата й част.

Пръчката пак се разтрепери в ръката му и най-после той разбра. Не самият той изпитваше омраза към момчето, а водата, на която служеше. Тя желаеше смъртта на това момче.

В мига, когато тази мисъл премина през ума му, Ханк започна да се бори с нея и потисна прилошаването си. Това бе най-откачената мисъл. Та водата си беше вода. Тя иска просто да извира изпод земята, или да се стича от облаците и да потече по лицето на земята. В нея нямаше злоба, нито желание да убива. А и Ханк Доузър бе християнин и баптист до мозъка на костите си – естествената религия за водотърсач, така да се каже. Когато натискаше хора под вода, то беше да за да ги кръсти и доведе при Иисус, а не да ги удави. В сърцето на Ханк нямаше убийство, там беше Спасителя, който го учеше да обича враговете си и че дори омразата към ближния се равнява на убийство.

Ханк безмълвно се помоли на Иисус да премахне този гняв от сърцето му и да го накара да спре да желае смъртта на това невинно момче.

Сякаш в отговор на молитвата, пръчката изскочи от земята, изтръгна се от ръцете му и се озова в храстите на няколко метра разстояние.

През целия му живот на водотърсач, това никога не се бе случвало. Пръчката да излети така! Сякаш водата го бе отблъснала рязко, като дама, отблъскваща мъж заради ругатня.

- Окопах мястото – рече чиракът.

Ханк го изгледа строго да види дали е забелязал нещо странно в пръчката. Но момчето дори не гледаше към него, а бе забило поглед в току-що изкопания от него квадрат.

- Браво – похвали го Ханк като се стараеше гласът му да не издаде отвращението, което изпитваше.

- Само че няма смисъл да се копае тук – продължи момчето.

Ханк не повярва на ушите си. Не стига, че момчето имаше наглостта да противоречи на господаря си в собствения си занаят, но да говори за нещо, което изобщо не разбира?

- Какво каза, я повтори?

Момчето явно усети заплахата по лицето му или по бесния му тон, защото веднага отстъпи.

- Нищо, сър. Не ми е работа да се меся.

Ала потисканият гняв избухна и Ханк нямаше да остави момчето така.

- Ти си мислиш, че можеш и моята работа да вършиш, така ли? Може твоят господар да те оставя да си мислиш, че добър колкото него, защото имаш дарба с копитата, но аз съм истински водотърсач. И пръчката ми показва, че тук има вода!

- Вярно е – отвърна кротко момчето и Ханк не забеляза,?? че то е с четири инча по-високо от него и вероятно много по-силно. Чиракът Алвин не беше чак великан, но и джудже не беше.

- Вярно ли? Не е твоя работа да казваш дали пръчката ми показва вярно или невярно!

- Знам, сър, не ми беше работа да го казвам.

Точно тогава се появи ковачът, който буташе количка с търнокоп и два големи железни лоста.

- Какво става? – попита той.

- Чиракът ти се държи нагло с мен – отвърна Ханк, но веднага щом го изрече, осъзна, че не бе напълно справедлив – момчето вече му се бе извинило.

Сега вече Мейкпис замахна с ръка и удари на момчето шамар като с мечешка лапа. Алвин залитна под удара, но не падна.

- Извинете, сър – рече Алвин.

- Той каза, че нямало вода на мястото, което аз посочих за кладенец! – Ханк не можа да се спре. – Аз проявих уважение към неговата дарба. А той към моята – не.

- Дарба или не, той трябва да има уважение към клиентите ми, или ще научи колко дълго е нужно, за да станеш ковач.

Ковачът сграбчи един от двата тежки железни лоста в ръка, сякаш се канеше да го стовари на гърба на момчето. Това обаче щеше да е истинско убийство, а Ханк не искаше това. Той протегна ръка и улови края на лоста.

- Не, Мейкпис, почакай, всичко е наред. Той ми каза, че съжалява.

- И това ти е достатъчно?

- Да, ако знам, че ще послушаш мене, а не него – каза Ханк. – Не съм толкова стар, че да слушам как момчета с дарба за подковачи ми разправят, че не мога да намирам вода.

- О, кладенецът ще бъде точно тук, можеш да си сигурен. И това момче ще го изкопае само и няма да хапне нито хапка, докато не стигне до вода!

Ханк се усмихна.

- Добре тогава, той ще открие, че аз си знам работата – няма да се наложи да копае надълбоко, това е сигурно.

Мейкпис се обърна към момчето, което стоеше на няколко ярда разстояние, с отпуснати ръце, а лицето му не изразяваше нито гняв, нито нищо.

- Ще изпратя г-н Доузър до коня му, Алвин. А ти стой тук и не искам да те виждам, докато не ми донесеш кофа вода с чиста вода от този кладенец. Няма да ядеш и няма да пиеш, докато не извадиш вода оттук.

- О, стига, недей така – рече Ханк. – Знаеш, че понякога са нужни два дни, докато пръстта в новия кладенец се слегне.

- Донеси ми кофа вода от новия кладенец – рече Мейкпис. – Дори да се наложи да копаеш цяла нощ.

Двамата се отправиха към ковачницата, до конюшнята, където чакаше Пикълуинг. Поговориха си, оправиха седлото, после Ханк Доузър се метна на кобилата, която препусна по-плавно и леко отвсякога, щастлива като жребче. Докато се отдалечаваше, той погледна към момчето, което работеше. Пръстта не хвърчеше хаотично, само методично вдигане и спускане, вдигане и спускане. Момчето не спря да почине. Не прекъсна работата си – шумът – прас -от забиването на лопатата, после трополенето от пръстта, падаща върху купчината.

Гневът на Ханк се уталожи чак когато шумовете от момчето заглъхнаха и той забрави за тях. Каквато и да беше силата на Ханк като водотърсач, това момче беше враг на дарбата му, това той знаеше със сигурност. Преди малко мислеше, че гневът му е необоснован, но сега, когато момчето му се изрепчи, Ханк разбра, че е бил прав през цялото време. Момчето смяташе, че владее водата, може би се смяташе за търсач с бръмбар, а това го правеше враг на Ханк.

Иисус е казал да дадем на врага дрехата си, да обърнем другата буза… но ако врагът иска да ти отнеме прехраната, тогава какво? Да го оставиш да те унищожи ли? “Не и аз, нищо, че съм християнин”, помисли той, “Дадох му урок този път, а ако не го е научил, ще му дам и друг.”