Търсенето под земята не беше обикновено вглеждане. По-скоро наподобяваше протягане на допълнителна ръка през пръстта и камъните, която подскачаше като капка вода на гореща скара. Макар никога да не бе виждал търсач с бръмбар, Алвин подозираше, че неговото търсене не бе много по-различно - търсачът изпращаше "бръмбара" си под земята и с напипване намираше търсеното. Ако беше така, той може би щеше да се замисли за приказките, дето беше чувал, че самата душа на търсача се плъзгала под земята и понякога се загубвала, така че оставал ням и неподвижен до края на живота си. Но Алвин не се остави да бъде уплашен от такива приказки и продължи да прави това, което смяташе за свой дълг. Когато бе нужен камък, той откриваше естествените пукнатини и го изваждаше почти без да го докосва. Когато бе нужна вода, той щеше да намери начин да стигне до нея с копаене.
Накрая той наистина откри място, където каменната плоча бе тънка и се трошеше. Там земята бе по-издигната, а водата - по-дълбока, но важното бе, че можеше да се стигне до нея през камъка.
Новото място се намираше по средата между къщата и ковачницата - което щеше да е по-неудобно за Мейкпис, но пък по-удобно за жена му Гърти да черпи вода от същия кладенец. Алвин се залови веднага за работа, защото вече се стъмваше, а той бе решил да не почива, докато не свърши. Без да се замисли дори, реши да използва силата си, както когато живееше при баща си. Нито веднъж не удари лопатата о камък - пръстта сякаш се превръщаше в брашно и едва ли не изскачаше сама от дупката, вместо той да я изхвърля. Ако някой го видеше в този момент, сигурно щеше да помисли, че момчето е пияно, или е получило пристъп, толкова бързо копаеше. Но никой не го видя, освен Артър Стюарт. Все пак вече падаше нощ, Ал нямаше фенер, така че никой нямаше да забележи къде е. Можеше да използва дарбата си без страх, че ще го види някой.
От къщата се разнесоха силни крясъци, от които обаче Алвин не можа да разбере нищо.
- Сърдити - рече Артър Стюарт. Гледаше право към къщата, неподвижен като куче.
- Чуваш ли какво казват? - попита Алвин. - Старата Пег Гестър разправя, че слухът ти е като на куче, долавя всичко.
Артър Стюарт затвори очи.
- Нямаш право да оставяш момчето гладно - рече той.
Алвин едва не се изкикоти. Артър имитираше гласа на Гърти Смит до съвършенство.
- Вече е голям за бой, а искам да му дам добър урок - продължи Артър Стюарт, вече с гласа на господаря му.
- Стига бе - промърмори Алвин.
Малкият Артър не спираше.
- Или Алвин ще изяде тази вечеря, Мейкпис Смит, или ще ти я изсипя на главата.
- Посмей само, стара вещице, и ще ти счупя ръцете.
Този път Алвин не може да се сдържи и се разсмя на глас.
- Да пукна, ако не си истински папагал, Артър Стюарт!
Момченцето погледна Алвин и се поусмихна.
От къщата се понесе шум от счупени съдове. Артър се разсмя и се затича в кръг.
- Счупи чиния, счупи чиния - развика се той.
- Страшен си - заяви Алвин. - Кажи ми сега, Артър, ти май не разбираш всичко, което току-що каза, нали? Просто повтаряш каквото си чул, така ли е?
- Счупи чиния в главата му! - Артър се задави от смях и падна по гръб на тревата. Алвин също се смееше, но не можеше да откъсне поглед от момченцето. “Той е повече от това, което изглежда”, помисли той. Иначе остава да е луд.
От другата посока долетя друг силен женски глас, който се понесе във влажния сгъстяващ се мрак:
- Артър! Артър Стюарт!
Артър веднага се изправи.
- Мама - рече той.
- Правилно, старата Пег Гестър те вика.
- Лягам да спя - каза Артър.
- Внимавай само да не те изкъпе първо, че си малко мръсничък.
Артър заприпка по ливадата по пътеката от къщата на извора към хана, където живееше. Алвин го загледа как маха с ръчички докато тича, сякаш летеше. Някаква птица, вероятно кукумявка, летя редом с момчето докато преполови ливадата, ниско над земята, сякаш искаше да му прави компания. Едва когато Артър се изгуби зад къщата при извора, Алвин отново се върна към работата си.
След още няколко минути се стъмни напълно и скоро след това настана дълбока нощна тишина. Дори кучетата в целия град замлъкнаха. Луната щеше да изгрее след няколко часа. Алвин продължи да работи. Нямаше нужда от светлина, защото с усета си долавяше как кладенецът напредва и усещаше пръстта под краката си. Сега не използваше зрението на индианците, дарбата им да чуват песента на зелената гора, ами собствената си дарба, която му помагаше да си проправя път дълбоко в почвата.
Той знаеше, че пак ще удари на камък, този път на два пъти по-голяма дълбочина. Но лопатата му се натъкна на големи скални отломъци, които не приличаха на гладката плоча на мястото, избрано от Ханк Доузър. Тук камъните бяха ронливи и се трошаха, а с дарбата си Ал едва натискаше с лоста и те отскачаха с лекота и той ги изхвърляше от кладенеца като буци пръст.
Щом прокопа този пласт обаче, почвата под краката му стана тинеста. Ако беше някой друг, щеше да се наложи да прекрати работа и на другата сутрин да извика помощ за дрегиране. Но за Алвин това бе лесна работа. Той втвърди почвата по стените на дупката, за да не се процежда бързо водата. Вместо лопата, сега взе драгата и изгреба калната пръст. Нямаше нужда от помощник, който да я изтегли с въже. Вдигаше я сам - с дарбата му всяко загребване на тиня се нареждаше до ръба на кладенеца, сякаш Алвин мяташе извадени от бърлога зайчета.
Тук Алвин бе господарят, той вършеше чудеса в тази дупка. Казваш да не ям и да пия, докато не изкопая кладенеца, мислиш, че ще ти се моля за чаша вода или да ме пуснеш да си легна? Е, няма да стане. Ще си получиш кладенеца, а стените му ще са толкова здрави, че оттук ще се черпи вода даже когато твоята къща и ковачница се превърнат в прах.
Ала още докато вкусваше сладостта на победата, Алвин видя, че Унищожителя се бе приближил повече от когато и да било. Той потрепваше и танцуваше в кръг и вече не беше извън полезрението му. Вече го виждаше право пред себе си, дори в мрака, виждаше го по-ясно отколкото посред бял ден, защото сега не виждаше нищо реално, което да му отвлича вниманието.
Внезапно той се уплаши, както в детските си кошмари и за миг се вцепени от страх в дупката, докато под краката му се процеждаше вода и превръщаше почвата в тиня. Потъваше в гъста тиня, дълбока стотици футове, стените на кладенеца се размекваха, щяха да се срутят върху него и да го погребат, щеше да се удави, вдишвайки калта, знаеше го, усещаше студената и мокра тиня по бедрата си, по слабините си... Той стисна юмруци и през пръстите му се процеди кал, също като празнотата в кошмарите му... После дойде на себе си и се овладя. Да, беше потънал до кръста в кал и ако беше някой друг, щеше да се опита да се измъкне и вместо това щеше да затъне още по-дълбоко и да се задуши. Но това беше Алвин, а не някое обикновено момче. Беше в безопасност, стига да не се поддадеше на страха като дете в кошмар. Той втвърди тинята под краката си така, че да издържи на тежестта му, после вдигна твърдата почва нагоре и се измъкна от калта, докато накрая стъпи на чакълестата тиня по дъното на кладенеца.
Лесно като удушване на плъх. Ако само на това бе способен Унищожителя, можеше направо да си ходи. Алвин му беше достоен съперник, също като на Мейкпис Смит и Ханк Доузър взети заедно. Той продължи да копае, да дрегира, да вдига, мята и после пак се навежда да дрегира.
Вече почти бе стигнал нужната дълбочина, някъде около шест фута под каменната плоча. Ако не бе втвърдил почвата по стените на кладенеца, той щеше да се е напълнил с вода до над главата му. Алвин улови висящото въже и се покатери по стената, като се набираше по въжето.
Луната изгряваше, но дупката бе толкова дълбока, че нямаше да огрее вътре чак до зенита. Нищо. Алвин метна вътре пълна количка с камъните, които бе извадил само преди час. После отново слезе в дупката.
Алвин от малък обработваше камъни с дарбата си, но никога досега така уверено. С голи ръце той мачкаше камъка като мека глина и оформяше гладки квадратни блокчета, с които покри стените на кладенеца от дъното нагоре, прилепени плътно едно о друго, за да не се срутят от натиска на почвата и водата. През процепите между камъните щеше лесно да се процежда вода, но не и пръст, затова кладенецът щеше да с чиста вода още от самото начало.
Естествено, извадените от дупката камъни не стигнаха и Алвин се разходи три пъти до потока, откъдето напълни количката с изгладени от водата камъчета. Макар да улесняваше работата с дарбата, вече бе късна нощ и го обземаше умора. Но той реши да не й обръща внимание. Нима не бе усвоил от индианците да продължава да тича дълго след като го налегне умора? Та той вървя с Та-Кумсо и тича без почивка от Детройт до Осмоликата могила и нямаше да се предаде след една нощ копане - нищо, че бе жаден, че го боляха гърба, бедрата и раменете, да не говорим за лактите и коленете.
Най-сетне, най-сетне успя! Луната бе прехвърлила зенита, в устата си имаше вкус на одеяло от конски косми, но най-после свърши. Той се изкатери от дупката като се набираше по току-що изградените каменни стени. Докато се качваше, той разхлаби хватката си върху почвата около кладенеца, разпечата го и водата, вече опитомена, закапа шумно в дълбоката каменна шахта.
Алвин все още не се, дори не отиде да пие вода от потока. Първата му глътка вода щеше да е от този кладенец, точно както бе казал Мейкпис Смит. Щеше да остане тук и да чака докато водата в кладенеца се надигне, после да я пречисти, да изтегли вода с кофата и да изпие чаша вода пред господаря си. След това щеше да заведе Мейкпис навън и да му покаже кладенеца, който бе посочил Ханк Доузър, заради който го Мейкпис го беше ударил, и чак после онзи, в който можеше да се спусне кофа и да тя потъне във вода, вместо да удари о камък.
Той застана на ръба на кладенеца и си представи как щеше да се плюнчи и ругае Мейкпис. После седна да си отпочине малко краката и си представи лицето на Ханк Доузър като видеше какво е направил Алвин. После полегна да отпусне болезнения си гръб и затвори очи само за минута, за да не обръща внимание на потреперващите сенки на унищожението, които не спираха да го тормозят току извън полезрението му.
No comments:
Post a Comment