Kingdom Dark

Цитат от "Клавдий" на Робърт Грейвз:

"Чух веднъж как две прислужнички на майка ми обсъждаха съвременния брак от гледна точка на жената от знатен род. Какво печели тя от брака? - питаха се те.

Моралът вече е толкова разпасан, че никой не гледа на брака сериозно. Наистина неколцина старомодни мъже все още държат на него дотолкова, че да не приемат децата от приятелите или от домашните слуги за свои, а и някои старомодни жени уважават чувствата на съпрузите си дотолкова, че внимават да не забременеят от другиго, освен от тях. Но по правило всяка по-хубавка жена би могла да си легне с всеки мъж, когото си хареса.

А когато се омъжи и съпругът й омръзне, както става обикновено, и пожелае друг някой, с когото да се забавлява, тогава пък ще трябва да се съобразява с гордостта и ревността на собствения си съпруг. ОСвен това и материално не е по-добре след женитбата си. Зестрата й преминава в ръцете на съпруга или на свекъра като глава на семейството, ако случайно е още жив; а всеки знае, че съпругът или свекърът са хора, с които много по-трудно се оправяш, отколкото с един баща или пък голям брат, чиито слабости отдавна си изучила. Да си омъжена не значи нищо друго, освен вбесяващи домакински отговорности.

А колкото до децата, тях кой ги иска? Те объркват и здравето, и забавленията на жената за цели месеци, преди да се родят, и макар че още щом ги роди, ги дава на дойка, трябва й време да се съвземе от ужасните мъки по раждането, а на всичкото отгоре най-често след второто дете от фигурата й не остава нищо. (...) И още: може ли да опазиш съпруга на жената, ако тя го обича, от чуждите жени по време на бременността й? Да не говорим за това, че той не обръща почти никакво внимание на детето си, когато се роди. И най-накрая, сякаш всичко туй не стига, днешните дойки са толкова небрежни, че децата често умират. Слава на боговете, тези гръцки лекари поне са достатъчно сръчни, та ако нещата не са чак толкова напреднали, освобождават жената от нежеланото дете за два-три дни и всичко се урежда както трябва. Е, разбира се, някои жени, дори много модерни жени, изпитват старомодния копнеж за деца, но те винаги могат да купят дете за осиновяване в семейството на съпруга си от някой човек с приличен произход, притиснат от своите кредитори."

Три факта за контекст:
- минималната разрешена възраст за брак на жените в Рим е 12 години;
- бракът е моногамен и развод се получава лесно;
- новородени бебета на "опозорена" майка се изхвърлят "на хълма".

Точно съм стигнала до смъртта на Тиберий.

Simon-Ehrlich Wager

Облогът "Ерлих - Саймън" е толкова интересен, че не знам защо още не са го филмирали в Холивуд. Може да е математическа психария от типа на "Пи", или стандартен филм за катастрофа с главни герои луди учени. И ако може, без Ал Гор, нали...

Пол Ерлих е еколог и автор на книгата "Population Bomb" от 1968 г., която предрича ужасни неща за бъдещето на планетата - ресурсите намаляват, населението расте, масов глад и скок на цените на храните. Нещо като нео-малтусианец се явява и много ерудиран тип, професор в Станфорд. Ще го наричаме за кратко "Песимиста".

Джулиън Саймън е икономист-либертарианец и привърженик на теорията, че ресурсите ще се използват до безкрай и че нарастването на населението ще се компенсира от технологичния напредък и иновация. Не можах да намеря превод на cornucopian, но коренът на думата на латински означава "рог на изобилието". Накратко - Оптимиста.

Ръкавицата за облога е хвърлена от Саймън през 1980 г., с твърдението, че цените на пет произволно избрани метала, неконтролирани от държавата, непременно ще паднат в обозримо бъдеще (над една година). Ерлих избира металите хром, мед, никел, калай и волфрам. Залогът е 1000 долара, по 200 долара на метал, по цени за 1980 г. Ако Песимиста спечели, Оптимиста ще му плати разликата от спадането на цените на металите, ако Оптимиста спечели, Песимиста ще му плати разликата от покачването.

През октомври 1990 г. Песимиста изпратил на Оптимиста чек за $576.07, без никакъв коментар. Цените и на петте метала били спаднали, съгласно прогнозата на Саймън.

През 1994 година Саймън предлага нов облог за цени за следващото десетилетие, но Ерлих иска да го направи по-мащабен за "благосъстоянието на човечеството". В своето контрапредложение за облог той включва не само цените на ресурсите, но и замърсяването на околната среда, разпространението на СПИН и фертилността на мъжката половина на човечеството. Песимист, ви казвам.

Ето петнайсетте точки на Ерлих, с обяснения в скобите, взети оттук. Обясненията оставям непреведени засега.

1. Периодът 2002-2004 ще се характеризира с по-високи средни температури от 1992-1994. (Rapid climate change associated with global warming could pose a major threat of increasing droughts and floods.)

2. Ще има повече въглероден диоксид в атмосферата през 2004 г., отколкото през 1994. (Carbon dioxide is the most important greenhouse gas driving global warming.)

3. В атмосферата ще има повече азотен окис през 2004 г., отколкото през 1994 г.. (Nitrous oxide is another greenhouse gas that is increasing due to human disruption of the nitrogen cycle.)

4. Концентрацията на озон в долните слоеве на атмосферата (тропосферата) ще е по-висока през 2004 г., отколкото през 1994 г. (Tropospheric ozone is a component of smog that has important deleterious effects on human health and crop production.)

5. Емисиите на замърсителя на въздуха серен диоксид ще бъдат значително по-високи през 2004 г., отколкото през 1994 г. (Sulfur dioxide in the atmosphere becomes sulfuric acid, the principal component of acid rain, and it is associated with direct damage to human health, forests, and crops.)

6. Ще има по-малко плодородна обработваема земя на глава от населението през 2004 г., отколкото през 1994 г. (Much of Earth's best farmland is being paved over, but even if it weren't, population growth will reduce per-capita acreage.)

7. Ще има по-малко земеделски почви на глава от населението през 2004 г., отколкото през 1994 г. (Erosion virtually everywhere far exceeds rates of soil generation.)

8. Ще се отглежда средно по-малко ориз и пшеница на глава от населението през 2002-2004, отколкото през 1992-1994 г. (Rice and wheat are the two most important crops consumed by people.)

9. В развиващите се страни ще има по-малко дървесина за огрев на глава от населението през 2004 г., отколкото през 1994 г. (More than a billion people today depend on fuelwood to meet their energy needs.)

10. Оставащите площи девствени тропически гори ще са значително по-малко през 2004 г., отколкото през 1994 г. (Those forests are the repositories of some of humanity's most precious living resources, including the basis for many modern pharmaceuticals worldwide.)

11. Океанският улов на риба на глава от населението ще продължи тенденцията си към намаляване и през 2004 г. ще е по-нисък отколкото през 1994. (Overfishing, ocean pollution, and coastal wetlands destruction will continue to take their toll.)

12. Броят на растителните и животински видове през 2004 г. ще намалее в сравнение с 1994 г. (Other organisms are the working parts of humanity's life support systems.)

13. През 2004 г. ще има повече смъртни случаи от СПИН, отколкото през 1994 г. (as the disease takes its toll of already infected individuals, continues to spread in Africa, and takes off in Asia.)

14. Между 1994 и 2004 г., спермограмата на мъжете ще продължи да се влошава и репродуктивните заболявания ще продължат да се увеличават. (Over the past fifty years, sperm counts worldwide may have declined as much as 40 percent. Paul and Steve bet this trend will continue due to the widespread use and environmental persistence of hormone-disrupting synthetic organic chemical compounds.)

15. Разликата между най-богатите 10% от човечеството и най-бедните 10% ще бъде по-голяма през 2004 г., отколкото през 1994 г.

Оптимиста отказва облога, защото повечето от тези точки не били пряко свързани с икономиката и благосъстоянието. Аз направих проверка само за СПИН и смъртните случаи са много повече. Ако някой иска да провери цените и разпределението на ресурсите през 2004 г. - моля. Иска ми се да вярвам, че Ерлих щеше пак да загуби, но... едва ли.

Бедни, бедни Саймън, добре, че умря през 1998 г. и не можеш да видиш цената на петрола.

Bittersweet

Оказва се, че нормалният живот не ми е по вкуса, също както "нормалният" козунак със стафиди. Колкото е по-хубав козунакът, толкова повече стафиди има - поне в нашия имаше много, два вида при това. Аз обаче го човърках и чоплих, за да ги вадя, което не беше приятно занимание и много ми намали удоволствието от яденето.

А понякога попадах на стафида и плюех.

Животът вече не e кутия с бонбони. Тази метафора и без това е неразбираема за българина, защото от шоколадовите бонбони на Форест Гъмп още не съм видяла на нашия пазар. Животът е козунак.

Nothing More Nothing Less

Обичам центъра на София. Особено градинката пред Ректората, сега украсена с разнообразни снимки от България (или рисунки, много бързах и не видях), жълтите павета, Шишман, Графа, малките Пет кьошета, Кристал, Баба Яга, любимата ми ул. "Иван Асен". Какво съм правила на всички тези места ли? Ами обичам да се разхождам из София. А също така, обикалях офисите на НАП в търсене на данъчна декларация! Защото вчера си изчислих данъка и дължимите осигуровки (и лихви), заболя ме сърцето и реших, че няма да разпечатвам, а ще си взема готов формуляр все пак. Исках освен това да си купя козунаци от единствената фурна, която знам, че прави без стафиди (ние стафиди не ядем) и имах повод да сляза до центъра. Това гледам да го правя максимум един път в седмицата...

Първо отидох в централата на Аксаков, там ми казаха, че не раздават и да съм идела в териториалните дирекции. Запътих се към "Гурко", където ми беше кварталното данъчно едно време като живеех в центъра. Там ме препратиха към "6-ти септември", където ме посрещнаха със същите думи като служителката в "Младост" - аа, нямаме от тези, трябва да си свалите от интернет. Свършили ги били. Целокупният данъкоплатец масово има предимно доходи от чужбина, разбираш ли, и тези формуляри се харчат като топъл хляб..

В този момент жестокостта ми се сломи и вътрешно казах сбогом на освобождаването с прогресия. И без това данъчната декларация е направена с мисъл за колегите-счетоводители, които трябва да изкарат някой лев от попълване на Годишна данъчна декларация по чл. 50 от ЗДДФЛ за 2007 година. То само като видиш заглавието и ти става зле... Иначе голямо браво за таблиците на сайта с дължимите социални и здравни осигуровки плюс лихвите. Смятам и роня сълзи. Но това е цената на свободата и свободната професия!:) Преди внасях осигуровки с мисълта за баба ми, без изобщо да разчитам, че ще оцелея до пенсия, сега ще внасям с мисълта за майка ми, която след 40 години трудов стаж се пенсионира миналата година с 85 лева пенсия. Може да са станали 100 с индексирането.

Иначе имам две добри и две лоши новини. Едната лоша е, че в прекрасната фурна на "Иван Асен" козунаците без стафиди бяха свършили. Едната добра е, че Рада и Мишо получиха писмо от Дядо Коледа! Наистина. Беше адресирано поименно до тях, беше с марка от Napapiiri (Arctic Circle) и вътре пишеше на английски, но Рада ме пита дали пише "Mitä kuuluu", с което ме срази. Другата лоша новина е, че не мога да приложа снимка на писмото с Дядо Коледа на плика, защото акумулаторните батерии, които си купих за фотоапарата, нещо се сговниха. Аз ли криво ги зареждах, технологията ли криво ме разбра, не знам, но вече бях с нагласата, че повече няма да си купувам други батерии и... няма да си купувам:)

А най-добрата новина, която компенсира дори данъчно-акумулаторните ми и стафидени неволи, е че дойде на гости Приятел с Бормашина и ми проби седем дупки с дюбели и винтчета из къщата, на четири от които закачих картинки в рамки. Някои от тях са криви, защото закачалчицата не е точно по средата, но... съм щастлива. Голямо благодаря, Tho:)

Abortion Man!

Not funny:)



Misogynists all over the world, unite!

Uncool the Car

Don't stop me now
I'm having such a good time
I'm having a ball

Взех книжка на 19 години, от втория път, първия път ме скъсаха на полигон. (Това е едно място с колчета, където се тренираш да правиш маневри и да паркираш, а премахването му от изпита по шофиране е една от големите грешки на демокрацията.) Аз иначе си правех целия комплекс от упражнения, но пусти нерви, ударих още първото колче, защото ръцете ми трепереха. И до ден днешен понякога трябва да опитам втори път, за да направя страничния гараж.

Няколко пъти вземах москвича на баща ми без разрешение, но всъщност се научих да карам преди близо 4 години, когато си купих собствена кола. Карам нелошо за жена и се старая да внимавам. Изкарах опреснителен курс в София и запомних следния лаф от инструктора:

"Внимавай с пешеходците, защото са мекички."

Не само пешеходците, всички сме мекички. Изключително лесно се трошим, но в замяна на това караме бързо и безотговорно. Смятаме колата за продължение на дома си, за безопасно уютно местенце, осигуряващо ни личен комфорт и, забележете, свобода от чакането на спирки и блъскането в градския и междуградския транспорт. Колата символизира свободата, полета на духа, дори екстремните преживявания. Колата обаче, скъпи приятели и съседи, служи да стигнеш от точка А до точка Б, по възможност жив. (Също така за да осигурява растеж на световната икономика, но ако следите последните икономически новини, може би ще забележите, че растежът на световната икономика се забавя.) Колата осигурява скорост и удобство, това е безспорно, но далеч не само това - тя е символ на статус и удоволствие. Защо на изложенията за коли до всеки автомобил стои секси жена? Ако мъжът има хубава кола, може да си позволи и хубава жена. Ако кара добре, вероятно ще е добър и в леглото. Тази реклама на BMW. Ами тази на Мерцедес? А тази на Алфа Ромео?!

Колата е смъртоносно оръжие, романтизирано до степен на маниакалност. Шофирането е екстремно занимание, от което масово се черпи адреналин, за сметка на умрели и тежко ранени хора. Знам какво говоря - аз също съм гледала безброй road movies, високата скорост ме радва и определено бих карала кола за 30 000 лв. Един път си говорих с приятелка за опасното шофиране (тя кара японска кола) и тя заяви, че познавала колата си. Аз избухнах, че човек трябва да познава главата си. Трябва да знаеш какво те влече и да го контролираш - ако имаш склонност към адреналина, за бога, иди да скочиш с бънджи от Витиня, вместо да караш по магистралата с 200. Разнообразявай скучния си живот по други начини, вместо да изпреварваш безразсъдно. И по дяволите, вземи такси, ако пиеш алкохол...

Поводът за този пост, освен скорошната катастрофа край Пловдив, е новината за катастрофа в Испания на автобус с финландски туристи. Загиват 9, от които едно дете, останалите са ранени. Причината за катастрофата е джип с пиян шофьор.

According to eye-witnesses, the cause of the accident was a rash overtaking manoeuvre by the driver of a 4x4 vehicle, who attempted to pass the coach on the right-hand side, and caused it to swerve off the carriageway and flip over. Both vehicles were travelling at relatively high speed at the time on the motorway, in heavy rain and high winds.
The road surface was said to be slick.
The driver of the other vehicle was not injured, but was breathalysed at the scene and found to have twice the Spanish limit for alcohol in his bloodstream. He has been arrested, and could face multiple manslaughter charges.

Ето тук един пич твърди, че рекламите на коли трябва да се забранят по същия начин, както са забранени (легалните преди) реклами на оръжие и цигари. Не мога да опиша колко съм съгласна с него.

Empty Haven

Този уикенд не можах да кося, защото беше мокро. Иначе изкарахме както в този пост, само че не спахме там заради лошото време.

Имах и фотоапарат:)

Върнахме се гладни.









Метъл спагетите (защото са черни, а не защото са със стружки) при сваряване станаха сиви. Но пак бяха много вкусни.

A Capella

Empyrium са ми любими. Винаги ще бъдат. Спокойна, меланхолична, вглъбяваща акустична музика.

Вече не съществуват, но имат четири албума, които ще слушам редовно и дори ще си купя поне един. Ето инструментала Fossegrim от единствения им немскоезичен албум Weiland.



Ето и още едно dark ambient парче - Autumn Grey Views.

И докато съм на подобна вълна, излязъл е новият албум на Agalloch, по-точно ЕР със средно оригиналното име The White EP. Невероятно добро.



Desolation Song.

Почти не ме е яд, че няма да ида на Камелот - оказа се, че няма с кого, а и съм на рожден ден.

Music is best.

The Sum of No Reason

Преди да замина за Италия получих по пощата писмо от НАП. От кореспонденцията с държавната и общинска администрация се разтрепервам и ми се припушва. Искаха да платя сто и кусур лева данък общ доход до една седмица и писмото беше подписано от съдебен изпълнител.

Обадих се на предоставения телефон и казах, че пътувам и не мога до една седмица, но ще мина при първа възможност. Тази възможност се оказа днес и с бодра крачка се отправих към НАП, твърдо убедена в собствената си правота - а именно, че не дължа тези пари. Това, че съм си попълнила данъчната декларация на крак, докато бях с детето в болница миналата година по това време, не значи, че не съм била изрядна.

Кратка справка с вездесъщата компютърна система показа, че наистина не дължа тези пари - излезе ми облагаемата сума и данъчното облекчение за деца. Ревизорът ме прати първо в счетоводството, където не ми обърнаха внимание известно време, после ме провериха в друга система, казаха ми да, дължите тези пари, идете пуснете молба свободен текст за преразглеждане на данъчната декларация. Отделно дължа приблизително същата сума на НЗОК, но, както казва сержант Гонзалес от любимия филм за Зоро: "Това са други данъци!":)

Застанах пред трета врата за деня, откъдето се надявах да мога да си взема и данъчна декларация за тази година. Подадох си молбата свободен текст, като се помъчих да не бъда саркастична в използването на административния стил. Приеха ми я срещу лична карта и специално провериха дали съм си записала и телефона. Записала го бях и попитах до колко дена да очаквам обаждане. Тя ме изгледа и каза: "Никой няма да ви се обади, вие трябва да се обадите!". Няма никакво значение, че грешката не е моя. Добре, че съм гледала "Бразилия" и не се впечатлих, ами поисках бланка на данъчна декларация за доходи от чужбина. А-а, от тези нямаме. Wtf! За пръв път тази година вместо приложение към всяка данъчна декларация, има отделен формуляр за доходи от чужбина и него да го няма в данъчното. Казаха ми да си изтегля от интернет. Слушам, ваше благородие. Нищо, че се разкарах на крака до вас, защото ми е по-удобно да ми дадете бланка, вместо да я разпечатвам срещу заплащане - аз самата нямам принтер. Ще поема дълбоко въздух и ще се извися над тези неща.

След това се наредих на опашка на касата да платя данък сгради, смет и кола. Плаща се и по банков път и по интернет, но не знам друг начин да откриеш колко ти е данъкът за кола, освен на каса, да не говорим, че на мен ми пристига съобщение само за половината сума за апартамента (мда, семейната собственост...), а аз искам да платя цялата. След по-малко от половин час вече бях готова да побегна от НАП. ДРУГ път ще подавам уведомления за здравно осигуряване, а сега бързо за малко шопинг терапия. Накупих си хубави неща от Refan, които са българският вариант на Lush и пазарувам от тях при всяка възможност.

И накрая, малко инфо за тазгодишния патентен данък. Прочетох го, докато чаках на половинчасовата опашка.

Компаньонки и компаньони - 6440 лв.
Гадатели, екстрасенси, биотерапевти - 5600 лв.
Брокери на недвижими имоти - 3500 лв.
Видеокасети под наем - 3250 лв.
Масажисти, масажистки - 1680 лв.
Фотографи (а фотографки?) - пак около хиляда.

First things first. :D

Ама че с глупости се занимавам, вместо да постна Friday video...

Sex Sleep Eat Drink Dream

It is not sex, it's procreation.
A female friend on sex without contraception

Поколението на безопасния секс порасна - онези, които научаваха за същестуването на секса и презерватива в едно изречение. Момичетата започваха да пият хапчета още преди да започнат да правят секс, но в момента България е с най-големия брой аборти на 1000 жени в Европа. Съгласно тази таблица, от 1953 до 2006 г. в страната има 5 609 846 аборта. Румънците са по-напред - за горе-долу същия период имат 21 794 341, но те са и доста повече като население. Сравнимите като бройка с нас финландци имат само 611 746, но там мъжете са заети да ловят риба и да свирят в банди;)

Законодателството за ограничаване на абортите използва термина "post-viability", или абортът е забранен след момента, в който абортираното бебе би могло да оживее. Както споменавам и тук, с напредъка на медицината този момент идва все по-рано. От една страна, целта на медицината е да запази бебетата на жени, които иначе биха пометнали, а от друга - да освободи други жени от нежеланите бебета. Ако бях лекар гинеколог, може би щеше да ми е леко шизофренично... И пак идва въпросът - 21 век сме, каква би могла да е причината жени да искат да абортират в шестия месец?

Ето статистика, която открих в уикипедия - 420 жени, абортирали от петия месец нататък. Процентите са повече от сто, защото причината за решението рядко е една.

• 71% Жената не е разбрала, че е бременна, или не е изчислила правилно гестационната седмица.
  
• 48% Жената е срещнала трудности при организирането на аборта.
  
• 33% Жената се е страхувала да съобщи на партньора или на родителите си.
  
• 24% Жената дълго е мислила, преди да реши да абортира.
  
• 8% Жената е чакала да настъпи промяна във връзката й.
  
• 8% Някой е оказал натиск върху жената да не прави аборт.
  
• 6% Настъпила е промяна след забременяването на жената.
  
• 6% Жената не е знаела, че времето е от значение.
  
• 5% Жената не е знаела, че може да направи аборт.
  
• 2% Диагностициран е проблем на плода.
  
• 11% Друго.

Поводът за този пост е новината, че се обмисля въвеждане на задължителни генетични изследвания от 2009 година, за да се намали броя на децата с увреждания. Нямам представа дали това ще се съпровожда с програми за психологическа помощ, за алтернативно съветване, с профилактика на проблемната бременност, например с лечение и ограничаване на венерическите заболявания (в болницата, където лежах с Мишо, беше пълно със сифилистични циганки, ама айде да не изпадам в детайли). По-скоро не, за много жени абортът е като "добро утро" и правят на всеки две години. А за лекарите е доходоносен бизнес, няма какво да си кривим душата. Късният аборт би бил още по-доходоносен бизнес заради по-високия риск. В тази клиника в Щатите се практикува късен аборт по желание и оттам е следният цитат:

On the first day of the abortion, an injection of a medication is made into the fetus to assure that it will be stillborn and will not experience any discomfort during the procedure. After the delivery, all patients receive a D&C (кюртаж) and are usually able to travel the next morning.

Лежерно, нали.

Не съм заклет противник на аборта, само ми се иска да не се приравнява с правата на жените, а да се разглежда като травма и нещастие. Правото на жената над собственото й тяло според мен получава прекалено много внимание и се забравя, че бременността засяга поне още двама души - бащата и малкия човек. В повечето случаи мъжете са изтласкани на заден план при вземането на това решение, защото се смята, че не е тяхна работа. Всъщност цялата тази дандания за правото на аборт като символ на женската еманципация според мен е ефект на махалото от времето, когато се е считало, че жената само износва бебето и че то е изцяло материал и собственост на бащата. Бих искала пак да се обадя с "твоите деца не са твои деца...".

Catwoman

Вече близо 4 месеца имаме котка. Тя е страхотна бяла персийка и се казва Миша, което хем улеснява крещенето подир нея, хем го усложнява. Децата много искаха домашен любимец и понякога, за съжаление, мечтите се сбъдват.

Първите й стопани я бяха дали за временно отглеждане извън дома, защото имат бебе. Предполагам, че са си представяли да си я приберат, когато бебето порасне достатъчно, за да стане то заплаха за котката, вместо тя за него. Ние я взехме уж за малко, докато основните й гледачи не бяха в София, но ми стана жал пак да я разнасяме и предложих да станем ние основни временни гледачи (да, знам). На децата беше съобщено, че гледаме Миша, докато бебето порасне. Те примряха от радост, надпреварват се кой да я храни, но грижата за другия край на храносмилателната система, кой знае защо, оставят на мен. Плачат, когато ги одере или ухапе, но после й прощават. Завиждат ми зверски, че тя се гушва в мен, а не в тях, карат ми се, че я гоня от бюрото си - любимото й място е между клавиатурата и монитора и един по-добър фотограф би направил чудни композиции - и като цяло я възприеха като член на семейството. Точно там е проблемът обаче. Тя не е член на семейството, а гост.



Когато се оказа, че котката няма как да се върне при първоначалните стопани, защото бебето е алергично и докторът е забранил, аз изтръпнах. Моята стара алергия към котки също беше започнала да се обажда - нищо сериозно, само сърбеж в носа и понякога в гърлото, напоследък и очите. Някога това не ми пречеше, защото умирах за котки. Бях определено cat person, гледала съм няколко котки, а една от тях обичах толкова, че плаках, когато избяга и се зарекох, че котки повече няма да имам. После гледах една котка на Боби, Штрапчо, но и тогава беше само временно. След това се промених и вече не обичам котки. Нямам нищо против тях, приятни са ми, но не изпитвам нищо особено и не се насилвам. В лошите си моменти казвам, че съм станала по-лош човек, щом един вид обич е изчезнал от живота ми, но в добрите си моменти си припомням, че все пак имам деца и нишата "грижа се за низше същество" вече е запълнена;)

В момента я гледам и си мисля, че ето на, не съм искала котка, но имам. Питах разни хора дали я искат, те не я искаха. Отговорността за нея сега е моя - чистене на косми, хранене, тоалетна, внимание, ветеринар, но доста народ ме попита, съвсем резонно: "Ти друга работа нямаш ли си?". Имам си. Имам поне два проекта седмично и така трябва, защото и freelancer-ът трябва да яде. Не познавам друга жена да гледа сама две деца и да ги издържа, с минимална помощ от бащата и баби и дядовци в друг град. Не познавам друга самотна майка на две деца, имала време и енергия да ходи на катерене, да играе компютърни игри и да учи фински език. Не познавам някой, чийто дом е сравнително чист и подреден, а в кухнята има сготвена манджа, който да слуша музика и да чете книги колкото мен. Не познавам друга жена, която сама си е купила кола и я поддържа, освен да я кара. Та аз дори пътувам повече от средния заседнал пред компютъра човек. Какво е една котка за моята фирма?!


Пак я гледам и си мисля, че аз съм тази котка. Породиста, синеока и красива, но вече застаряваща (Миша е поне на шест години), с особен характер и страх от непознати, независима и горда като всички котки, но и с жажда за внимание (докато пиша, тя седи в скута ми и помърква). И най-вече, втора употреба. Хората не искат котки втора употреба - ако ще вземат домашен любимец, искат да го изберат и вземат от мъничко коте и да си го отгледат. Искат да вземат малка топчица, побираща се в шепи, която да се търкаля щастливо из дома. Искат своя котка, не чужда котка, израснала и възпитана при други хора. Колкото и да е чудесна Миша, малко хора биха я обикнали. Който я вземе, ще е пропуснал най-хубавите й години. Тя тепърва ще се разболява и ще създава проблеми. Ще хапе. Ще драска мебелите. Ще иска разходи. Накрая ще умре.

Затова ще взема Миша, въпреки всички неудобства. Защото аз съм тази котка.

The Mist

И не ще има вече никакво проклятие: престолът на Бога и на Агнеца ще бъде в града; Неговите раби ще Му служат
и ще видят лицето Му, а името Му ще бъде на челата им.
И нощ не ще има там, и не ще имат нужда нито от светило, нито от слънчева светлина, защото Господ Бог ги осветлява; и ще царуват вовеки веков.

Откровение 22:3-5

Надбъбречните ми жлези ме мразят. Много ги уморих снощи и прекалих с адреналина.

"Мъглата" на Франк Дарабонт успешно се нарежда сред най-добрите екранизации на Кинг. Определено неподходящ филм за ядене на пуканки. Специалните ефекти не отнемат от психологизма на образите и чудовищата в супермаркета нарочно бяха два вида - с човешки и нечовешки външен вид. Всички знаем, че в екстремни обстоятелства хората действат екстремно, това не би трябвало да е интересно. Но ние знаем и други неща, за които имаме нужда от напомняне, защото са от типа знание "през едното ухо влязло, през другото излязло" или, по-сериозно казано, "това не се отнася до мен".

Две несвързани наблюдения. Първо, реакцията на стреса беше представена сексистки - мъжете стават агресивни и тръгват да се бият, жените се отдръпват и гушват децата. Сексистки не означава "неправилно" в моя малък свят. Все някой трябва да гушка децата, мнали. Госпожа Кармоди, нескопосната пророчица, освен всичко останало, тръгна да изпълнява несвойствени за пола си дейности. И второто наблюдение е, черен пиар за християнството и прекалено много цитати от Откровение. В книгата няма нито един - там има откачалка, която говори за смърт и човешки жертви от самото начало. Безспорно, религиозният фанатизъм е по-модерен сега, отколкото през 70-те.

Изпуснати са два потенциално драматични момента - синът на главния герой плаче и се тръшка (нормално за дете), а самият главен герой прави секс с една от жените (нормално, адреналинът често така действа). Последното нямаше да седи добре на библейските цитати, така че е разбираемо защо е отпаднало, особено в епохата, когато при екранизиране секс-сцени обикновено се добавят. Въпрос на фокус.

Тази сутрин си прехвърлих пак новелата, бях я забравила. Тя е в първо лице и е тип "намерен ръкопис". Ето два впечатляващи цитата.

1.
But you mustn't expect some neat conclusion. There is no And they escaped from the mist into the good sunshine of a new day; or when we awoke, the National Guard had already arrived; or even that great old standby It was only a dream.

It is, I suppose, what my father frowningly called, 'an Alfred Hitchcock ending', by which he meant a conclusion in ambiguity that allowed the reader or viewer to make up his own mind about how things ended. My father had nothing but contempt for such stories, calling them 'cheap shots'.

2.

I'm going to bed now. But first, I'm going to kiss my son and whisper two words in his ear. Against the dreams that may come, you know.
Two words that sound a bit alike.
One of them is Hartford.
The other is hope.

Стивън Кинг е голям писател.

Operation Mindcrime

Напоследък не чета много и почти цялото ми четене за развлечение е онлайн. Този пост е в отговор на предизвикателство от Размисли да напиша за...

трите последни прочетени книги,
трите последни закупени книги
и три книги, които бих препрочела...

Трудна работа. Особено с купуването - предпочитам да си купувам музика, която слушам многократно, отколкото книги, които чета по веднъж. А и библиотеката се пука по шевовете, затова гледам да разменям книги с приятели, за да имаме стимул после да ги обсъждаме. Книгите, които чета в момента, ги има и в профила ми в Good Reads. Не че съм особен фен на социалните мрежи, даже никак, но тази дава идеи за книги, ако случайно му се чете на човек;)

Последно прочетени:

Frederica Mathewes-Green - "Gender: Men, Women, Sex and Feminism" - сборник със статии и есета, които нахално ще нарека "пост-феминистки". Авторката споделя своя опит на активистка на движението през 70-те години и обяснява защо феминизмът вече не е идеология, която я задоволява. На пръв поглед изглежда, че отговорът е "защото е била феминистка в колежа, а после като се оженила и родила три деца, й е дошъл акълът в главата", но не е съвсем така:) Като излезе на български, ще ви уведомя специално. Чудесно чувство за хумор, впрочем.

Туве Янсон - "Корабът на вселените". Татко Мумин разказва мемоарите си - препоръчвам както на феновете на мумините, така и за първо запознаване с поредицата. Изключително забавна и мъдра, в любимия ми сериозно-несериозен стил, в който хем се хилиш като идиот, хем ти прииждат прозрения на талази - за промяната на миналото, когато го преразкажеш, за избирателното възприемане на текста от читателя (всеки от слушателите на татко Мумин иска да чуе повече за своя баща) и за правилното съотношение "пътуване-уседналост", което го има и в тази книга от същата авторка. Но "Корабът на вселените" ме кефи в пъти повече и дори сe изкушавам да го нарека "по-добрият Мечо Пух". Лично мнение.

Neil Gaiman - Death: The High Cost of Living. Това е комикс (или комиск, както им вика Рада), който прочетох в хартиен вид. В него героинята от "Sandman" Смърт става... смъртна жена. За един ден. Не е чак толкова непредсказуемо, но не е зле. "Три пъти септември и веднъж януари" в превод на Мордред е по-добро. Но аз предпочитам Сън пред Смърт и съм пристрастна:)

Последно закупени. Тия са най-трудните... ох.

Нийл Геймън - "Чупливи неща". Сборник разкази и други неща, включително поезия, което ме изненада. Има фантастично добри попадения и не толкова. Най-добрият разказ - A Study in Emerald - може да се свали безплатно на аудиофайл тук. Не е лесно да боравиш с крехки и чупливи неща, например новелата с героя от "Американски богове" не ми хареса. Не съм превеждала в българския блог на Нийл от доста време, но другата седмица ще се помъча да наваксам.

Кенет Кларк - "Когато гледаме картини". Мъничка книжка, в която велик изкуствовед ти говори за велики картини и ти вместо да се потресеш от толкова снобария на едно място, откриваш, че всъщност е увлекателно и интересно. Излиза през 1960 г. и предполагам вече този дискурс;) не е модерен. Купих я за децата, но и аз я попрехвърлих.

Полет Буржоа - "Франклин иска да командва в игрите"... Купувам почти само детски книги, но и тях намалявам вече, защото вместо да купя "Двойната Лотхен" и "Приключенията на Лукчо", казах на Рада да си ги вземе от библиотеката. Тя взе втората и толкова я хареса, че ме изнуди и аз да я препрочета. Не е истина колко класова борба има в нея, но това не и й пречи да е яка. Иначе Франклин е за Мишо и е част от стратегията "как да възпитаме поредния geek, който чете книги за удоволствие и съучениците му го смятат за смахнат". При Рада се получи от само себе си, за него ще трябват усилия, но то за всичко е така със синовете:P

Препрочитани и не съвсем.

Клифърд Саймък - "Градът". Четох я на английски, на файл. Това ми беше най-любимата книга като бях в седми клас, дори съчинение помня, че писах за нея и отнесох суперлативи. Дълги години се страхувах да я препрочета, за да не се развали магията - е, не се развали. Още е хубава и пак настръхнах, докато я четях.

Виктор Юго - "Клетниците". Баща ми ми я подари за Коледа. Изданието е от 1897 г., страхотен шрифт, печатът не е мръднал - дали е от мастилото или от жълтеникавата качествена хартия, не знам. Преводът от френски е на Х. Генадиев, второ българско издание, общо 1344 страници:) Още не съм стигнала до края, а и прескачам по-пространните истории за революционери и реакционери, макар че тръгнах да я чета точно заради тях. Бележките под линия ме карат да се просна в страхопочитание пред преводача - почти всяко споменато име фигурира там с обяснение кой е този човек и за какво се е борил, а преводът е направен доста преди Google. Иначе книгата е много добра, но има безкрайни описания на душевни борби на героите и подробни разкази за политическите борби на французите в първата половина на 19 век. И разказът как Фантина си продаде косата и предните зъби, а после стана проститутка пак ме впечатли.

Петроний - "Сатирикон". Петроний ми беше любим герой от Quo Vadis, a книгата му се споменава там. В известен смисъл Нероновият Рим е по-близо до нас от Наполеонова Франция - не само защото Петроний е по-четивен от Юго. Упадъчна империя, потънала в изобилие и разхищение, където мъдростта и добродетелта са презряни, а тщеславието и алчността са богове. Познато. Иначе като литература е по-трудно да се оцени, понеже (твърди в предговора известният български класицист Богдан Богданов), текстът пародира популярни за времето текстове и начин на живот, които не са достигнали до нас и са неразбираеми. Въпреки това, на мен ми е забавно. Ето примерен цитат:

След страница и половина рецитиране на поезия в храма, Евмолп е изгонен с камъни. Нашият разказвач, Петроний, се уплашва да не го вземат и него за поет и избягва с него, а после почва да го хока:

"- Слушай, я ми кажи какво искаш с тая твоя лудост? Няма и два часа, откакто сме заедно, а повече ми говориш като поет, отколкото като човек! Затова не се чудя никак, че хората те гонят с камъни. Аз също ще си напълня пазвата и да знаеш, че ако пак те прихване, ще ти пусна кръв от главата!
- Младежо - отговори той, като клатеше глава. - днес не ми е за първи път. Напротив, колкото пъти съм влязъл в театъра, за да издекламирам нещо, тълпата винаги ме посреща така. Обаче не искам да се карам с тебе и затова ти обещавам, че днес цял ден ще се въздържам от стихове.
- Добре - казах аз, - щом за този ден си си изплюл жлъчката, може да вечеряме заедно..."

:)

За да остана в правилата на "играта", трябва и аз да предизвикам някого. Алвин е очевидният избор. Също Frost и Jen. Няма нужда да пишете чак толкова дълго като мен.

Liquid Eternity 4.0

Преди време Размисли беше питала къде искаме да пътуваме. Италия не беше сред моите топ 10 дестинации, но въпреки това, а може би точно поради това, пътуването до Венеция така ми легна на сърцето. Сякаш пътувах във времето, което за мен винаги е било по-голяма оферта от пътуването в пространството.

Римската империя ми е детско-юношеска фантазия. Четях "Аз, Клавдий", "След нас и потоп", "Quo Vadis" и разни други, за които не се сещам в момента. Рим, в който се срещат два свята. Цезарите, гладиаторите, баните, пътищата, сенаторите... Ранното християнство на св. Петър, катакомбите, арените, мъчениците... И латинския eзик. Блясъкът и помпозността на католицизма впоследствие ги приемам със смесени чувства. Хем ме е яд на тях, че са хвърлили толкова злато в храмове, пред които Соломон и Ирод могат да се скрият в ъгъла, хем шаренкото ме влече и повече ми пасва на представата за рая, която уж храмът трябва да извиква. (Еdit: Ако представата ми за рая беше такава, като нищо щях да ходя с голямо деколте. Слава Богу, не е.)

Всичко това иде да рече, че ми се ходи в Рим. Преди десет години пак ми се ходеше. Тази седмица двама души ми разказаха как са ходили на остров Капри, където Тиберий си преместил резиденцията, откъдето мятал хора (ъм, жени? или той беше бисексуален?) в 200-метрова пропаст, след като им се насладял. Това гонзо-порното е добре забравеното старо. Какви зверове са тези римляни:) Минутка за "искрено и лично" - въпреки неприязънта си към сериалите, бих гледала "Рим". Сега става ли ясно какъв съм фен?

Искам обаче да ида в Рим с някого, с когото ще обиколим всяко камъче и всяка древна църква, всички останки от триклиниуми и емпориуми и, ако може, да си разказваме истории и да водим дебати. Eкскурзоводи не обичам, но други познавачи на Рим са добре дошли. Естествено, това няма да стане в близкото бъдеще, но записването на мечтите уж помагало на реализирането им. Така се размечтах, че дори си представих как участвам в ЛАРП на Древен Рим - с тоги, пеплуми, лютни, квадриги и прочие. Този полет на фантазията няма нищо общо с това ми ходене в Италия, а по-скоро с чувството на облекчение, че си свърших работата за тази седмица и мога да почна да уча фински - в сравнение с него латинският е елементарен;)

Какво друго не искам да забравя? Как все пак пътувах във времето и пространството. Как почти ми се прииска да участвам в карнавал и да нося маска, рокля с деколте и ветрило. Не искам да забравя изкачването по стълбичката към самолета, 20 години след първия път и невероятната тръпка при излитането. Не искам да забравя чувството за свобода и лекота, несмутено дори от неправилното ми произношение на името на спирката, за която поисках билет. Сивото небе и синьото небе над Венеция, различни нюанси на цвета на очите ми. Пурпурните тапети от плат в хотелската стая. Сейфа, в който си сложихме личните карти. Минаването на паспортен контрол с лична карта! Велоалеята във Верона, на която все стъпвах и пречех на колоездачите. Стотиците велосипеди и мотопеди във Верона. Смартовете, паркирани от двете страни на някои улици по стар български обичай. Часовниците на всеки ъгъл и безвремието, в което живеехме, защото си сменихме времето едва на втория ден. Сергията за риба на Рио Тера Сан Леонардо. Пичът, който пя Оne на U2 като канцонета пред една църква, а Cow му пусна парички. Различните вкусове на тирамисуто. Сладоледът с лешници и шоколад. Усещането, че си част от света, от миналото... дори от бъдещето, макар че италианските мъже не са мой тип:)

Ciao.

Venice Off the Map
Liquid Eternity
Liquid Eternity 2
Liquid Eternity 3 (Guest Blogger)

Liquid Eternity With a Vengeance. Guest Blogger.

Supercow в собствен стил, дето се вика:) Да видим другата гледна точка...

-------------------------------------------------------

Ако попиташ n на брой хора какво най-много им се иска, най-вероятно n-1 ще ти заявят, че повече от всичко желаят да пътуват по света. Аз тогава ще съм този 1 човек, който ужасно ненавижда идеята за пътуване. Не намирам никаква скрита романтика в търсенето на евтини билети и борба с куфарите! Кога, кога за бога ще измислят най-после телепортацията?!

Това което обичам да правя обаче, би било по-редно да се нарече Пристигане. И мога да си заложа главата, че няма по-велико Пристигане от това в прелестна Венеция. Първото, което усещаш е силния, свеж мирис на море, който се носи леко във въздуха, като безплътна птица.

Почти насън намираш пристана с транспорта до самия остров и се оставяш корабчето да те понесе по морските вълни, докато попиваш алчно всяка секунда с целия си набор възприятия.

Яд те е на себе си , защото знаеш много добре - това са мигове, които никога няма да се върнат. Връхлитат те чувства, които много скоро ще отминат в забвение. Усещаш себе си едновременно малък като мишка и огромен като великан от някоя забравена приказка. Колумб ряпа да яде – та ти си се домъкнал от забравена от Бог България чак тук – в това древно средище на европейската култура. Малко ти е криво, че докато прабабите на тези хора са ходили с обувки последна мода, твоите собствени прародители са копали компири на село по терлици... но какво да се прави – важното е, че сега ТИ си тук.

Като човек, които малко или много винаги е бил аутсайдер, смело ще заявя – тук аз за първи път почувствах, че принадлежа към нещо голямо и значимо. 10 минути на площад Сан Марко са напълно достатъчни, за да минат пред очите ти вси народи и раси, и бедни и богати, млади и стари. Не ти пука дали някой те гледа или подслушва, никой не се блъска в теб както по софийските улици, които далеч не са така претъпкани като този мултинационален площад. Дори намираш място да седнеш на някакви си странни неща, дето май не са много за сядане, ама айде от нас да мине. Гледаш си малко все едно си в зоологическа градина – изумен от безкрайното разнообразие от човешки 'подвидове' и вазимоотношения. Най-вече се чудиш на смелчаците, дето са седнали да пият кафе за по 15 евро, ама пък и това си е история за разказване.

На връщане от площада се поомотахме по криволичещите улички и, за да се спасим от пролетния дъжд, най-нахално се вмъкнахме в една от многобройните църкви. Малко след нас в църквата влезе и цяла група петокласници, които заедно с учителките си, също търсеха подслон от природните стихии. Имаше много символика в тази ситуация – в сумрачината на църквата малки и големи намериха спасение от лошото време. Свещеникът, който отговаряше за църквата, веднага събра децата около себе си и започна да им разказва тихичко някаква история, за да не скучаят и вдигат шум в храма господен... very smooth... Не знам защо, но си помислих как ли би реагирал един православен свещеник в същата ситуация... най-вероятно би ни изгонил, за да не пречим на 'клиентелата'.

След като дъжда спря, ние най-после намерихме пътя към еврейското гето, както бе известен квартала, в който бяхме отседнали. Добрахме се до симпатичното хотелче, където вече се бяхме настанили – пълни с впечатления и доста поуморени (от страх да не изпусна самолета почти не бях спала предната вечер). Препоръчвам този хотел на всеки, който търси разумна цена, добро местоположение и ужасно любезен персонал. Милите хорица почти изпадаха в гърч от щастие щом ни видеха. Двойната ни стая беше сравнително малка, но с всичко необходимо за удобството на престоя ни. По-миниатюрна баня съм виждала само в кукленските къщи на американските момиченца от филмите, но пък беше чисто нова и сладурски декорирана с мозайка в нюанси на бежово и кафяво, а имаше и душ кабина, от която аз се възползвах по два пъти на ден. В офертата ни влизаше някакъв мистериозен welcome drink, който така и не получихме, но пък се възползвахме от безплатната карта на града и тура до съседния остров Мурано, известен с многобройните си фабрички за изработка на стъклени красотиики. Съседният – Бурано, пък бил световно известен център за изработка на дантели, но ние решихме да пропуснем този турист трап, и да го даваме по-свободно.

До Мурано отидохме с водно такси, което хотела заплати, а компания ни правеха и други гости, май австралийци (задочно мерси на младежа, които ни помогна да се качим – да живеят мъжете - ура, ура ура) .

Пътуването ме наведе на мисълта, че най-вероятно съществува някаква тайна международна организация на таксиметровите шофьори, която има изключително твърди фейс контрол принципи. Само дето венецианските са позапечени от морския живот... иначе всичките споделят този 'ще те купя и продам с все парцалките' обигран вид, който и нашите го докарват без да им мигне окото. Гондолиерите дори няма да ги коментирам, там нещата са ясни от само себе си.

Най-любим ми остана гида ни в стъклената фабрика на Морано. С черни маратонки, избелели дънки, но сиво палто с гъзарски вдигната яка... Със зализаната си прическа, подпухнали клепачи и обиграната неебателност на човек, които среща ежедневно безброй непознати , този чичко беше като изкаран от някой прашен филм на Мартин Скорсезе. Типаж та дрънка! Майсторът стъклар пък така зверски смучеше цигарка, докато си правеше рутинната демонстрация, все едно убива и яде хора ей така - за здравей – здрасти.

Трябва да се отбележи, че освен с доста сходен характер, двете с Хейзъл се оказахме и много добри навигатори. Комбинацията от нейната оправност с карта и моята визуална памет много ни помогнаха. Не че във Венеция можеш лесно да се изгубиш – следваш ли потока от туристи, значи си на прав път. Хубавото там е и че няма, просто няма начин да останеш гладен. Която къща не е хотел – е ресторантче, гостилница или закусвалня. Сладкарниците са под път и над път, като предлагат богат асортимент от домашни сладки, бонбони на килограм, шоколадови фонтани и сладоледени пиршества. Е кажете ми – не е ли това рай на земята?! И никъде спомен от нахалната американска култура, която вече е превзела и нашия живот – Мак Доналдс видях само на две места, като единия беше с големината на кенеф, а другия се наричаше Мак Доналдс пица бар :) хехе

За сметка на това техния вариант за бърза закуска е сгъната палачинка с прошуто, запечена на пещ, пицеподобна закуска с богат аромат на гъби и кашкавал и резени пица, с големината на нашите пици по заведенията. И всичкото това на разумна цена от 2-3 евро. В траториите (техните заведения тип кръчма) пък похапвахме за средната цена от 12 евро на човек. Приветствам идеята да ти се сервира панерче с пресен хляб и солети, докато си чакаш основното ядене! Така човек не се налага да брои секундите до идването на поръчката, изпълнен с настървена ярост към сервитьора. Решение, гарантиращо безопасността и на двете страни, както и добрия бакшиш.

Като маниак на тема кучета, нямаше как да не се зачудя къде си изпишкват любимците тези хора. Забавлявах се с идеята как ги надвесват над канала и им шепнат пиш-пиш, докато с Хейзъл не открихме първия мини парк, скрит между потайните улички. Райски градинки са това, скрити от любопитните погледи, в който и аз бих се изпишкала с кеф, ако не беше подсъдно с 500 евро глоба :) Разбира се, почистването след домашния любимец е задължително, което аз приветствам с две вдигнати ръце, Сравнително ограниченото пространство за живеене явно е принудило венецианците да си въдят някаква много странна и дребна твар, без конкретна порода, която да наричат гордо куче. Изключително смешни създания, които аз не спрях да заглеждам, а Хейзъл някак стоически търпеше постоянните ми охкания и лигавения... благодарско, за което :) Кулминацията настъпи, когато във Верона мернахме един мопс ( трябва да отбележа – перфектен екземпляр) , при което аз едвам не се взривих от кеф, че най-после виждам добре познатата извънземна физиономия. Сега се замислям , че не видяхме нито един зоо магазин, които са толкова модерни в момента при нас.

Самата Верона също много ми хареса, макар и да не ми допадна толкова, колкото Венеция. Особено досадно беше прибирането ни, когато влакът първо закъсня, после се повреди, а през цялото време някакво лигаво хлапе ме риташе в коляното. Поне се сетих за пореден път защо предпочитам куче пред бебе :) Да кажа и аз едно евала на родителите му – такива спокойни хора, а трябва да го търпят всеки ден. Явно за това италианците не бързат да напуснат родителите си, дори и попрехвърлили някоя друга годинка... че кой с всичкия си бяга от хубавото.

Последният си ден прекарахне в мотане по улиците и пазаруване. Хейзъл преяде зверски и едвам се добра до хотела на връщане :) Мен пък ми къркореше всичко – явно последната ни тратория не беше с много добра кухня. А и беше с онзи тип тоалетни, които приличат на полу-цукало/полу-биде и незнаеш откъде да ги подхванеш. Върхът на всичко беше мивката с педал за крак, вместо смесителни кранчета, като в някои от нашите пре-пре-пре-престарели влакове.

Пътуването с myair и в двете посоки беше много приятно, въпреки моите притеснения относно low-cost компаниите. Някак си лошото време в София успя да попари ентусиазма от прибирането ми у дома, но пък щом си видях всичко мило и родно – a.k.a. квартирата, кучето и мъжа – ми стана приятно, че съм се завърнала успешно и пълна с енергия за нови подвизи. Подаръците, които носих някакси не бяха посрещнати с нужния ентусиазъм, което си беше малко разочароващо, но какво да се прави – не всяка приказка завършва с happy end :B
------------------------
Пък на десктопа сега имам разкошна снимка на канал, нафотошопена от Cow, човек с множество таланти:)

Venice Off the Map
Liquid Eternity
Liquid Eternity 2
Liquid Eternity 4

Unnatural Selection

Experience is simply the name we give our mistakes.
Oscar Wilde

Неправилните решения. Грешките. Да не казвам по-силна дума.

Човешкият опит е непълен без дългата или не толкова дълга поредица от издънки. Преди да се сетя за цитата от Уайлд, си припомних следното американско разказче, вероятно фигуриращо в книги по мениджмънт:

Възрастен мениджър се пенсионира след дългогодишен стаж в преуспяваща компания. На негово място идва млад амбициозен тип, който иска отговор на въпроса "Как успяхте?". Възрастният си разчиства бюрото и отговаря с две думи: "Right decisions."

"Как се вземат правилни решения?", продължава да пита младокът.
"Една дума - experience".
"А как се набира опит?"
"Две думи - wrong decisions."

Цикълът "грешки" - "опит" - "успех" в житейския път на повечето хора се повтаря неведнъж. Струва ми се обаче, че човек (и човечество) не се учи от грешките си. Вчера говорих с приятел, който заяви, че нямало грешки. Или че той нямал. Идеята е, че всеки избор имал повече от една страна, че последствията от постъпките не били черно-бели и в крайна сметка, никога не трябвало да се съжалява. Бул-шит. Отричането на християнското покаяние и изправление мисля стига до пълни логически абсурди.

Не твърдя, че трябва да си посипем главата с пепел след всяка извършена глупост, но да твърдиш, че щом нещо е станало, значи така е трябвало, освен че е елементарен фатализъм, е заравяне на същата глава в пясъка. Нямало грешни решения?! Ето няколко фрапантни примера, които ми хрумнаха на прима виста.

Пиеш две водки и се качваш на колата.
Чукаш непознат/а без презерватив.
Залагаш апартамента и проиграваш парите на ротативки.

Да, има вероятност последствията да не са фатални. Може да пипнеш само гъбички, вместо СПИН например. Може да удариш бронята, вместо да пратиш трима души при св. Петър. Може да спечелиш на ротативките. Животът е сложен. И пълен с грешки.

След грешката сме по-мъдри... ако оцелеем и ако признаем, че е било грешка. Има хора, които всеки път обещават, че това е последната изневяра. Няколко години след тежка катастрофа идва друга тежка катастрофа. Хазартът е шибано пристрастяване, документирано в научни списания. Нямало грешки, значи? Може.

Ще пиша пак за Италия:) Това беше спонтанен rant.

Liquid Eternity 2

Повече черни връхни дрехи съм виждала единствено на метъл концерт.

Харесвам черни връхни дрехи, може би затова ми се стори, че италианките се обличат стилно и семпло, красиво и удобно. Няма и следа от крещящия евтин блясък на местните красавици. Не забелязах дебели жени, нито особено слаби. Бяха... нормални. Вярно е, че температурите не позволяваха разголване, но не съм сигурна, че дори и в най-големите жеги ще се видят големи проценти непокрита плът. Съжалявам, но на хората, които се кефят на полуголи мадами по улиците, ще се наложи да идат другаде. А, и много хора разхождаха кучета от породата "венецианска подобрена". Тази новина идва до вас благодарение на Supercow.

Чантите и обувките. (Тук е моментът очите на дамите да светнат.) Всеки трети магазин беше за чанти и обувки и аз непрекъснато ръчках Cow да се отчете като истинска жена, купувайки си поне чанта. Тя съвсем разумно отговори, че чантата е нерентабилна покупка, понеже можеш да носиш само по една, а преместването на съдържимото в друга чанта е тежка работа, която не е зле да се избягва чрез минимизиране на броя на чантите. Накрая не друг, ами аз бях на косъм да си купя чанта и обувки. Ами красиви бяха, мамка му. Хем нямам грам фетиш към обувки. Изглеждаха удобни - предполагам, че един чифт да бях премерила, щях да се домъкна в България с италиански обувки. Аз. Дето хич, ама никак не се интересувам от дрехи и обяснявам на децата, че те служат, за да ти е топло, респективно хладно.

Единия ден, както е видно и от снимките, ходихме до Верона. Беше хубав слънчев ден и натъпках палтенцето си в раницата. Взехме си билет за бърз влак и след час и 15 минути пътуване през лозя и ниви, тук-таме с по някоя фермичка и селце, пристигнахме на хай-тек жп гарата. Там ни раздадоха рекламни карти на града с отбелязани заведения и ние се отправихме към елипсовидно изглеждащото нещо в центъра, което решихме, че е римската Арена ди Верона. Тя беше.



Преди това нахлухме в първия музей на главната улица да разглеждаме гръцки, римски и етруски камъни. Нямаше нищо написано на език различен от италиански, но пък срещу осем евро получихме карта за един ден, даваща ни достъп до 12 броя музеи и църкви в града. Естествено нямаше да можем да ги обиколим всички, защото към 5 следобед ни беше влакът обратно за Венеция, но обиколихме около половината, включително умопомрачителната къща на Жулиета. Честно, само и единствено там се погнусих от комерса. Не защото ми е особено любима пиеса - "Двамата веронци", ако става въпрос за тематична пиеса, е много по-кефеща - ами защото беше прекалено, крещящо, бутафорно кичозно. Въпреки решимостта си да закупя бутафорна кичозна чаша от Верона, тези бяха абсурдни и и не си купих.

Разположена на търговска улица в центъра на града и открояваща се сред лъскавите веронски магазини и заведения, къщата е добила култов статус на място, където се изпълняват желания, стига само да ги формулираш в писмен вид. Не разбрах дали е задължително да се пипне статуята на Жулиета на двора, но май да, защото всички се снимаха с нея. Безбройните тийнове се надпреварваха да пишат по вече отдавна запълнените стени на зида (всъщност навсякъде беше пълно с тълпи от тийнейджъри, които явно обикаляха Италия през пролетната си ваканция), който изглеждаше така:


Вътре имаше пощенска кутия за писъмца на Жулиета. Какво ли й пишат толкова? И изобщо, броят на желания на глава на населението на Земята е феноменален, ама това е друга тема.


Не че аз не паднах жертва на писането на писъмца. Паднах. Спечелиха ме четирите компютърни станции във форма на четирилистна детелина, нали съм си любител на виртуалните неща. Поисках от Жулиета да се прибера безпроблемно у дома и... voila.

Имаше книгообразни табла с цитати от шекспировата пиеса в оригинал и в италиански превод. Подозирам, че повечето посетители не са успели да се вживеят особено, защото шекспировият английски може да се чете и разбира от англоговорящи само с бележки под линия, а такива липсваха. А италианският... о, италианският. В същата тази Верона като си поръчвахме кафе и сандвичи в едно заведение, жената зад бара каза нещо, което не разбрах. Повтори го няколко пъти, все по-безрезултатно и унизително. Иначе ние си носехме разговорник, но нищо не научихме от него, само мощно упражнявахме "граце", "чао" и "аривидерчи". Мне, италианският не ме кефи - прекалено малко ми прилича на латинския. Не че не съм го изпозабравила и него, но млъкни, сърце. Поне поръчаните манджи от меню на италиански със сигурност са по-добра храна от съответните поръчани от меню на фински. Пак се отплеснах, но съм пропуснала цяла седмица от курса и сега трябва здраво да наваксвам.

Храната. М-м-м. Обичам почти всякаква италианска храна, предимно паста. Обичам фрути ди маре, лазаня, пица, талятели, макарони, gelato, тирамису, абе всичко обичам. За които ме познават колко съм претенциозна в храненето, това би трябвало да е откровение. Вчера си накупих пармезан и моцарела от супермаркета и ще се вихря - ще меся пица и ще сготвя черните спагети със сепия, които донесох. Децата леко се стресираха от цвета им, да, знам, трябваше да купя панделки с италианското знаме. Затова пък компенсирах с кило разноцветни бонбони от един магазин, който открихме случайно, докато се мотахме из Верона и търсехме моста Нуово, от който да хванем автобус за гарата.

В крайна сметка не хванахме автобус, ами търчахме като бодри маратонци към гарата и се озовахме на перона 3 минути преди тръгването на влака ни. И тогава той... закъсня. Първо ни пратиха на друг перон, защото на нашия дойде Ориент Експрес (впечатляващо красив наистина). После влакът закъсня. След това местата ни се оказаха на различни седалки, от двете страни на крещящо италианче на около четири. Не, сериозно. То не спря да вика и да се мята към трийсет минути, повечето време от което майка му спа, а баща му кротко му шепнеше. Далеч съм от мисълта, че моите маймунки се държат по-възпитано в обществения транспорт. Но ако се държаха не 30, а три минути като онова дете, аз щях да им изсъскам, кресна и/или плясна и остатъкът от пътуването щеше да е поносим за останалите хора във вагона/купето. Също така щях да им измисля някакво сравнително тихо занимание, за да не газят по краката на седящите до тях. Или просто нямаше да пътувам в час, отговарящ на следобедния сън на четиригодишните деца. Не че се справям много добре с възпитанието, хич даже. Но се старая! А онези кротки родители на пищящото дете не ги разбирам. Откъде се е научило то така да вика, когато те са толкова възпитани и спокойни?

Влакът седя на Виченца един час по причини, които така и не разбрахме (ех, тази езикова бариера), а хлапето през това време го извадиха от влака. Седенето не беше приятно, накрая станахме свидетели на истинска италианска кавга като по филмите, между двама застаряващи мъже: единият - жп служител, другия - пътник. Ама крещяха, ви казвам. На италиански. Няма лъжа, няма измама. Това пътуване ни отказа от плана да ходим следващия ден до Падуа, през която също минахме с влака - просто италианските влакове ни дойдоха в повече.

Леле, какъв ферман, личи си, че утре имам deadline, нали? Може би ще пиша пак. Само да кажа, че завършихме този ден с бутилка венецианско prosecco - бяло газирано вино. Не беше зле, само дето после си говорихме до три часа:)

Venice Off the Map
Liquid Eternity
Liquid Eternity 3 (Guest Blogger)
Liquid Eternity 4

Liquid Eternity

Acknowledgements:

Благодаря на Supercow, която ми пусна мухата да ходим заедно в чужбина (Дубровник, Малта и Атина бяха три дестинации, които обмисляхме преди да спрем на Венеция) и с която се оказахме нелоши партньори за пътешествия. Благодаря на екс-а, който гледа децата, докато ме нямаше. Благодаря на Нуша, която полива котката и храни цветята. Благодаря на клиентите ми, без които това пътуване нямаше да е възможно;)


Част 1

Пак ще летя с нискотарифна компания, това е сигурно. Билетът е около два пъти по-евтин от този със стандартна авиолиния, като разликата е, че в него не влиза храна и се лети с малък самолет. В повечето случаи се кацало на някакви второстепенни летища, но ние си кацнахме на Марко Поло, което е голямо и модерно. От летището се качихме на лодка на Alilaguna, нещо като маршрутка, за 12 евро ни закара до хотела. В центъра на Венеция няма коли и автобуси, всички спират на Piazzalle Roma и оттам се ходи или пеша или с воден транспорт. Водният транспорт е vaporetto - водни автобуси и лодки-таксита. И гондоли, ама ние не се качихме - 100 евро за съмнителното удоволствие да се клатиш на мъничка лодчица в компанията на облечен в черно зализан италианец, не, мерси. Иначе за гледане стават, а самия град обиколихме по канала с vaporetto No.1.

Хотелът беше на острова Венеция, не на Лидо или Местре, където ми препоръчаха да ходя за по-евтино. Не в самия център на Големия канал, близо до "Сан Марко", нито много близо до автогарата и жп гарата, а в така наречения "еврейски квартал", на вероятно най-широката улица в целия град. По средата й имаше зеленчуков пазар, а цените в магазинчетата бяха около три пъти по-ниски от тези по към центъра. Купих на децата карнавални маски и шапки, както и доста други неща, например шарени бонбони... Като цяло почти не се ограничавахме в харченето - като ни се ядеше нещо - ядяхме, като ни се влизаше някъде - влизахме. Впрочем нямахме роуминг и си починахме както от интернет, така и от телефон - нито една от нас не знаеше, че трябва да се прави нещо, за да можеш да говориш оттам и някак очаквахме, че автоматично ще се включим към тамошния оператор, но уви. Получих си пожеланията за рождения ден като се върнах:)

Две думи за забележителностите, заради които ужким човек пътува. Обмисляхме да се запишем в група с екскурзовод, но в крайна сметка не го направихме и се разходихме сами, почти без цел и посока. Убедих се, че за да се насладя на атмосферата и да усетя излъчването на града, последното, което ми трябва, е да се запиша в група. Когато не си организиран, можеш да правиш каквото искаш, което за нас като жени от зодия Овен, е много важно:Р Влязохме в базиликата "Сан Марко", която е мегаломаниашка и впечатляваща наистина, както и в още няколко венециански църкви, които на брой конкурират мостчетата... В една от тях се мушнахме, когато заваля проливен дъжд първия ден и след кратка молитва дъждът спря. На другия ден три часа обикаляхме двореца на дожите, гледахме стенописи, картини и тавани, камини и столове. Не си взехме аудиозапис на лекцията, какъвто има във всеки музей, защото хората наистина много ги мързи да четат. Струва си да се види, особено е любопитно как залите отразяват структурата на политическото управление на Венецианската "република". В по-малките зали заседавали някакви съвети на десетимата, на тримата, на дванайсетимата, все сформирани, за да потискат народа:Р А в грамадната зала, всите благородници...

To be continued.

Venice Off the Map
Liquid Eternity 2
Liquid Eternity 3 (Guest Blogger)
Liquid Eternity 4

Venice Off the Map

Върнах се, самолетът летеше и се приземяваше добре, макар и да бе с размерите на автобус. Мога да похваля МyAir, които успешно ме завърнаха в групата на летящите хора след 11-годишна пауза.

Венеция има невероятна атмосфера. Доволна съм от всичко, ще разкажа подробно после.

Беше прекрасно!

Снимки тук.

Liquid Eternity
Liquid Eternity 2
Liquid Eternity 3 (Guest Blogger)
Liquid Eternity 4