Feb 16, 2010

Prentice Alvin 11

Мигът на объркване отмина и Пеги го забрави. Мислите й се насочиха към чернокожото момиче на пода в общата стая. Тя беше будна и с отворени очи. Бебето още плачеше. Без да чуе нито дума от нея, Пеги разбра, че тя иска да даде на бебето да суче, ако в гърдите й има нещо за сукане. Момичето нямаше сила дори да разгърне избелялата си памучна риза. Пеги седна до нея, сложи бебето на своите колене, а със свободната си ръка откопча ризата на момичето. Гръдният й кош бе толкова слаб, ребрата й се открояваха толкова ясно, че гърдите й приличаха на торби, метнати на ограда. Ала зърното щръкна за бебето и скоро по устните му се появи бяла пяна, което означаваше, че кърма има дори сега, дори в самия край на майчиния живот.

Момичето бе прекалено слабо, за да говори, но нямаше нужда от това – Пеги чуваше мислите й и отговаряше.

- Моята майка ще вземе бебето ти – каза Пеги. – И никога няма да позволи то да стане роб.

Ето това искаше да чуе момичето – това и звуците на лакомото бебе, което сучеше шумно, пъхтеше и мляскаше на гърдата й.

Ала Пеги искаше тя да узнае още нещо, преди да умре.

- Твоето бебе ще научи за теб – каза тя.- Ще научи как си дала живота си, за да можеш да полетиш и да го доведеш тук на свобода. Не мисли, че ще те забрави, защото това няма да стане.

После Пеги погледна в сърдечния огън на детето и потърси бъдещето му там. Изпита болка, защото животът на наполовина бяло момче в град на бели беше тежък, независимо от избраните пътеки. Все пак тя видя достатъчно, за да прозре какво е бебето, чиито пръсти дращеха и се вкопчваха в голата гръд на майка му.

- Обещавам ти, той ще стане мъж, за когото ще си е струвало да умреш.

Момичето се зарадва на тези думи. Те й донесоха покой и тя заспа отново. След малко бебето също заспа доволно. Пеги го взе на ръце, уви го в одеяло и го положи на сгъвката на майчината му ръка. Ти ще бъдеш с майка си всеки миг от оставащия й живот, безмълвно му рече тя. Ще ти разкажем и как те е държала в ръце, докато е умирала. Когато е умирала. Татко и По Догли копаеха гроба й отвън, мама бе при семейство Бери и ги убеждаваше да й помогнат да спаси живота и свободата на бебето, а самата Пеги тук също смяташе, че девойката е вече мъртва.

Но тя още бе жива. И внезапно Пеги изпита гняв, задето не се е сетила по-рано, че познава един човек, който има дарба да лекува болните. Нима не бе коленичил край Та-Кумсо в Битката за Детройт, нима не беше излекувал великия индианец, чието тяло бе надупчено с куршуми? Ако беше тук, Алвин можеше да излекува това момиче.

Тя се впусна в мрака и потърси сърдечния огън, който гореше така ярко, огъня, който тя познаваше по-добре от всеки друг на света, по-добре даже от своя собствен. И го видя да тича в мрака, както правят индианците, като насън, а земята около него бе в душата му. Идваше по-бързо от всеки бял, дори с най-бързия кон по най-добрия път между Уобиш и Хатрак, но щеше да пристигне едва утре по обед, а дотогава робинята щеше да е мъртва и погребана в семейното гробище. Най-много с дванадесет часа тя щеше да изпусне единствения човек в тази страна, който можеше да спаси живота й.

Нима не ставаше винаги така. Алвин можеше да я спаси, но никога няма да узнае, че е имала нужда от спасение. А Пеги, която изобщо не можеше да й помогне, знаеше какво става, знаеше всичко, което можеше да се случи, ако светът беше добър. Но той не беше. И това нямаше да се случи.

Какъв ужасен дар – да си факла. Да знаеш всичко, което ще се случи и да имаш толкова малко власт да го промениш. Единствената й власт бяха думите – да каже на хората, но дори тогава не бе сигурна какъв избор щяха да направят. Винаги съществуваше избор, който щеше да ги изпрати по още по-страшна пътека от тази, от която тя искаше да ги спаси. Толкова често тяхната злина, раздразнителност или просто лош късмет ги подтикваше точно към този злощастен избор и събитията се оказваха по-лоши за тях, отколкото ако Пеги бе замълчала и не бе им казала нищо. Де да можех да не знам. Да можех да храня надежда, че Алвин ще дойде навреме. Да можех да се надявам, че това момиче ще оживее. Да можех аз да спася живота й.

И тогава тя си припомни многобройните случаи, когато тя бе спасявала нечий живот. Животът на Алвин с неговата родилна риза. В този момент в нея проблесна надежда, че само този път тя ще може да използва последното останало парченце от ризата на Алвин за да спаси момичето, да я излекува.

Пеги скочи и хукна непохватно нагоре по стълбите, но краката й бяха изтръпнали от седене на пода и тя не усещаше ходилата си върху дървения под. Спъна се на стълбите и вдигна шум, но гостите не се събудиха, доколкото успя да забележи. На горния етаж тя се изкачи по таванската стълба, която Стария дядо бе построил само три месеца преди да умре. Провря се през куфарите и старите мебели и най-после стигна до своята стая в западния ъгъл на къщата. През южния прозорец нахлуваше лунна светлина, която образуваше квадратчета по пода. Тя повдигна дъската на пода и извади кутията от скривалището, където я криеше, когато не беше в стаята.

Или стъпваше твърде тежко, или този гост спеше много леко, защото когато слезе по стълбата от тавана, го видя – изпод дългата му нощница се подаваха кльощави бели крака. Той погледна към първия етаж, после към стаята си, сякаш не можеше да реши дали да влезе или да излезе, да се качи или да слезе. Пеги погледна в сърдечния му огън, за да види дали е бил на първия етаж и дали е видял момичето и бебето. Ако ги бе видял, всичките им планове и предпазливост бяха напразни.

Ала не бе слизал – още имаше шанс.

- Защо още си облечена за излизане? – попита той. – Виж кое време е!

Тя нежно постави пръст на устните му, за да го накара да замълчи, или поне такова беше първоначалното намерение. Но веднага разбра, че е първата жена, която го е докосвала по лицето след майка му преди много години. Тя видя, че в този миг сърцето му се изпълни не с похот, а с неясния копнеж на самотен мъж. Това бе пристигналият по-предния ден свещеник, който каза, че е пътуващ проповедник от Шотландия. Тя почти не му бе обърнала внимание, толкова бе потънала в мисли за завръщането на Алвин. Но сега най-важното беше да го изпрати обратно в стаята му колкото е възможно по-бързо и се сети за един сигурен начин да го стори. Тя обви ръце около раменете му, хвана го силно за тила и го придърпа, за да го целуне силно по устните. Целувката беше дълга и силна, каквато той никога в живота си не бе получавал от жена.

Точно както очакваше, той се прибра в стаята си едва ли не преди да го е пуснала. Тя щеше да му се присмее за това, но разбра, че не целувката го е отблъснала, а кутията, която тя още държеше в ръка и бе притиснала в тила му, докато го прегръщаше. Кутията с родилната риза на Алвин.

В мига на докосването той усети какво има в кутията. Това не беше негова дарба, беше нещо различно… само близостта му до предмет, свързан с Алвин. Тя видя как в съзнанието му изплува видение за Алвин, съпроводено със страх и омраза, каквито не бе виждала никога преди. Едва тогава тя осъзна кой бе този проповедник. Преподобния Филаделфия Троур, който някога бе свещеник в градчето Вигор. Преподобния Троур, който веднъж се бе опитал да убие момчето и само бащата на Алвин го спря.

Страхът от женската целувка не бе нищо в сравнение със страха от Алвин младши. Работата бе там, че той бе толкова уплашен, че смяташе да си тръгне веднага и да избяга от хана. Ако стори това, ще слезе долу и ще види всичко, точно каквото тя се мъчеше да предотврати. Много често се случваше да се опита да избегне някаква злина и вместо нея се получаваше нещо още по-лошо, толкова невероятно, че й бе убегнало от погледа. Как можа да не познае кой е? Нима не го бе виждала през очите на Алвин безброй пъти през изминалите години? Но през последната година той се бе изменил, изглеждаше отслабнал, измъчен и остарял. Освен това не очакваше да го види тук, а и вече бе твърде късно да поправи стореното. Сега важното беше да го задържи в стаята му.

Затова тя отвори вратата му и го последва, изгледа го право в очите и каза:

- Той е роден тук.

- Кой? – Лицето му бе пребледняло сякаш бе видял самия дявол. И знаеше за кого говори тя.

- И се връща. Даже сега е на път. В безопасност сте, ако останете в стаята си тази нощ и потеглите утре сутрин на разсъмване.

- Не знам… не разбирам за какво говорите.

Нима наистина смяташе, че може да излъже факла? Може би не знаеше коя е – о, знаеше, но просто не вярваше във факли, заклинания, дарби и други подобни. Беше човек на науката и висшата религия. Проклет глупак. Затова трябваше да му докаже, че най-големият му страх се е сбъднал. Тя го познаваше и знаеше тайните му.

- Вие се опитахте да убиете Алвин младши с касапски нож.

Думите й постигнаха целта си. Той падна на колене.

- Не ме е страх да умра – каза той и почна да шепне Господнята молитва.

- Молете се цяла нощ, ако щете – прекъсна го тя, - но останете в стаята си.

Тя излезе и затвори вратата. На половината път надолу по стълбите тя чу как той пуска резето на вратата си. Пеги нямаше време да се интересува дали не му е причинила голямо страдание – в сърцето си този човек беше убиец. Сега само искаше да занесе родилната риза долу и да помогне на бегълката, ако случайно имаше възможност да използва силата на Алвин. Проповедникът й бе загубил много време. Много скъпоценни вдишвания на робинята.

Feb 15, 2010

Prentice Alvin 10

- Дъще – промълви мама, - ако сега изляза през тази врата, добро ли ще сполети момчето? И нас?
- Нима ме молиш да ти Гледам, мамо?
- Да, малка Пеги, а никога не съм те молила заради себе си. - Тогава ще ти кажа. – Пеги нямаше нужда да гледа надалеч по пътеките на живота на Мама, за да види колко радост ще й донесе това момче. – Ако го вземеш и се отнасяш с него като към твой син, никога няма да съжаляваш за това.
- Ами баща ти? Той добре ли ще се отнася към него?
- Нима не познаваш собствения си мъж? – попита Пеги. Мама пристъпи към нея със стиснат юмрук, макар никога да не я бе докосвала с пръст.
- Не се дръж нагло – предупреди тя.
- Говоря ти, както говоря винаги когато Гледам – отвърна Пеги. – Ти идваш при мен като при факла, затова ти говоря като факла.
- Кажи тогава каквото имаш за казване.
- Лесно е. Щом не знаеш как мъжът ти ще се отнася към това момче, значи изобщо не го познаваш.
- Може би не – съгласи се мама. - Може би изобщо не го познавам. Или пък го познавам и искам да ми кажеш дали съм права.
- Права си – рече Пеги. – Той ще се отнася с него добре и ще го кара да се чувства обичан през всичките дни от живота му.
- Но ще го обича ли наистина?
Пеги нямаше да отговори на този въпрос. При татко изобщо не ставаше дума за любов. Той щеше да се грижи за момчето, защото така трябваше, защото беше длъжен, но момчето никога нямаше да разбере разликата и на него това щеше да му се струва обич, и то такава, на която можеше да се разчита много повече, отколкото на чувството любов. Но ако обяснеше това на мама, трябваше да й каже как татко върши много неща, защото се чувства гузен заради отдавнашния си грях, а в живота на мама нямаше никога да дойде момент, когато тя да е готова да чуе тази история. Затова Пеги само изгледа майка си и й отговори както отговаряше на други хора, които прекалено задълбаваха в неща, който всъщност не искаха да узнаят.
- Той трябва да отговори на този въпрос. Ти трябва само да знаеш, че изборът, който вече си направила в сърцето си, е добър. Самото решение вече ти промени живота.
- Но аз още не съм решила – възрази Мама. В сърцето на майка й не бе останала нито една пътека, нито една, в която тя не убеждаваше семейство Бери да кажат, че детето е тяхно и че й го оставят за отглеждане.
- Напротив, решила си – рече Пеги. – И си щастлива от избора.
Мама излезе и тихо затвори вратата зад себе си, за да не събуди пътуващия проповедник в стаята горе.

За миг Пеги изпита объркване, без да разбере защо. Ако се бе замислила, щеше да осъзнае, че бе измамила майка си без изобщо да усети. Когато Гледаше на други хора, тя винаги внимателно се вглеждаше надалеч по пътеките на живота им в търсене на мрак, породен от какви ли не причини. Ала Пеги бе тъй сигурна, че познава майка си и баща си, че дори не се постара да погледне по-далече от непосредственото бъдеще. Така се случва обикновено с роднините. Мислите, че се познавате много добре и изобщо не се стараете да се опознаете. Щяха да минат години, преди Пеги да си спомни отново този ден и да се опита да разбере защо не е Видяла какво предстои. Понякога даже й се струваше, че дарбата й я е изоставила в този момент. Но не беше така. Тя бе изоставила дарбата си. Не беше нито първата, нито последната, нито дори най-злощастната, постъпила така, но малцина съжаляваха за стореното повече от нея.


Aug 5, 2009

One Step Ahead

Само да линкна новия блог на Алисти, в който ще има снимки и пътеписи. Надявам се.
Първият разказ за ходенето ни до Рила е тук.

Приятно четене.

Jun 20, 2009

Life Foreclosed

Sing, and the hills will answer;
Sigh, it is lost on the air.

Промяна в статуса. В края на юни Тати заминава за чужбина с новото си семейство, а ние оставаме тук. Съобщиха ни го през март. Децата не могат да го осъзнаят добре, аз вече почти успях - все пак изчезват хубавите ми работещо-мързеливи недели. Съдбата отново има особено чувство за хумор - те отиват да живеят в Лондон.

Известно време ми беше тъжно, задето покрай мен и децата се превръщат в нищо неозначаващо минало и се страхувах, че няма да се справим. Сега си мисля, че нямаме избор и ще се справим - нека сме живи и здрави, останалото ще се нареди. Рада скоро навлиза в пубертета и ще й липсва строгата мъжка ръка във възпитанието, а Мишо от малък проявява признаци на разглезено мамино синче, които трябва да се озаптяват. Аз ще продължавам да съм едновременно и доброто, и лошото ченге, пък дано не развия шизофрения:)

Всеки има право да търси щастието си. Не му се сърдя за взетото решение, само ми е мъчно, че се получи така. Всеки има право на още един шанс и понякога начинът да успееш втория път е да изтриеш първия път. Той не можа да включи децата в настоящия си живот, няма лошо, много мъже не успяват. Просто както винаги аз очаквах твърде много и си въобразявах, че сме избягали от стереотипа. Е, не сме.

На всичко отгоре изчезна Миша и липсите в живота ни нараснаха експоненциално. Обещах да взема ново коте наесен, отивам на фест в Каварна, а после с децата в Ахтопол. Ще я караме някакси, даже може би страхотно.