Feb 22, 2010

Prentice Alvin 14

Въпреки късното лягане снощи, Пеги се събуди рано на следната утрин. Събуди я тропот на копита – нямаше нужда да гледа през прозореца, за да познае сърдечния огън на проповедника, който си тръгваше. Върви си, Троур, безмълвно го изпрати тя. Няма да си последният, който тази сутрин ще избяга от единадесетгодишно момче.

Погледна през северния прозорец. Между дърветата се виждаше гробището на хълма. Опита се да види къде е изкопан снощният гроб, но природните й очи не съзряха никаква следа, а в гробището нямаше сърдечни огньове, които да й помогнат. Алвин обаче щеше да го види, това бе сигурно.

Той щеше да иде най-напред точно там, защото там лежеше тялото на най-големия му брат, Вигор, отнесен от река Хатрак, за да спаси живота на майка си в последния час преди раждането на седмия й син. Но Вигор се вкопчи в живота, въпреки че реката го дърпаше с цялата си мощ, вкопчи се и се държа достатъчно дълго, за да бъде Алвин седмият от седем живи синове. Самата Пеги бе гледала как сърдечният му огън потрепери и угасна веднага след раждането на бебето. Той сигурно е слушал тази история хиляди пъти. Затова щеше да дойде на гробищата, щеше да си проправи мислено път в пръстта и щеше да открие скритото. Щеше да открие безименния гроб и наскоро погребаното отслабнало тяло.

Пеги взе кутията с ризата и я прибра на дъното на платнената торба заедно с рокля, комбинезон и най-новите книги от Уитли Физикър. Не искаше да срещне Алвин на живо, но нямаше да го забрави. Тя щеше да докосне ризата отново тази нощ, или може би чак утре, и щеше да застане редом с него в мислите му, да използва сетивата му, за да открие гроба на безименното момиче.

Тя слезе на първия етаж с приготвената торба.

Мама бе внесла люлката в кухнята и пееше на бебето, докато месеше хляб. Тя люлееше люлката с крак, макар Артър Стюарт да спеше дълбоко. Пеги остави торбата пред кухненския праг, влезе и докосна майка си по рамото. Донякъде се надяваше майка й да страда, когато открие, че Пеги си е заминала. Но тя нямаше да страда. О, да, отначало щеше да избухне гневно, но с времето Пеги щеше да й липсва все по-малко. Бебето щеше да отвлича вниманието й от притесненията за дъщеря й. Освен това Мама знаеше, че Пеги може сама да се грижи за себе с и че няма нужда да я държат за ръка. А Артър Стюарт имаше нужда от нея.

Ако сега разбираше за пръв път какво изпитва майка й към нея, Пеги щеше да се обиди много. Но това бе за стотен път и тя вече беше свикнала. Разбираше причината за това, обичаше майка си, задето бе по-добър човек от мнозина и й прощаваше, че не обича дъщеря си повече.

- Обичам те, мамо – каза Пеги.

- И аз те обичам, мъничка – отвърна майка й без дори да вдигне поглед, без да се досети за намеренията на Пеги.

Татко още спеше. Все пак снощи бе изкопал и запълнил цял гроб.

Пеги написа бележка. Понякога се стараеше и изписваше много допълнителни букви, както пишеха в книгите, но този път искаше баща й да може да я прочете сам. Това значеше да слага толкова букви, колкото звуци се получаваха при четене на глас.

“Татко и Мамо, обичъм ви, но трябва да зъмина. Знам, че е лошо да оставя Хатрак без факла, но вече шеснайсе гудини съм факла видях си бъдъщето и всичку е наред ни съ притиснявайте за мен.”

Тя излезе от главния вход, занесе торбата си на пътя и почака само десет минути, преди да се зададе каретата на доктор Уитли Физикър, тръгнал за далечната Филаделфия.

- Нали не ме чакаш на пътя само за да ми върнеш онзи Милтън, дето ти заех? – попита Уитли Физикър.

Тя се усмихна и поклати глава.

- Не, искам да те помоля да ме закараш до Декейн. Смятам да навестя едни познати на баща ми и ако нямаш нищо против да ти правя компания, предпочитам да спестя парите за билет дотам.

Той се позамисли, но тя знаеше, че ще я вземе и то без да пита родителите й. Беше човек, който смяташе, че момичетата по нищо не се различават от момчетата, и още повече, той просто харесваше Пеги и я считаше за нещо като своя племенница. Освен това знаеше, че Пеги никога не лъже, затова нямаше нужда да проверява думите й при майка й и баща й.

А и тя не го беше излъгала, не повече, отколкото всеки път, когато не казваше всичко, което знае. Някогашната любима на баща й, жената, която той сънуваше и за която страдаше, живееше в Декейн. От няколко години беше вдовица, но траурът й беше свършил, така че можеше да приеме компаньонка. Пеги познаваше добре тази жена, беше я гледала отдалеч през всичките тези години. Ако почукам на вратата й, помисли Пеги, дори няма нужда да й казвам, че съм дъщеря на Хорас Гестър, тя ще ме приеме и като непозната и ще се погрижи за мен и ще ми помогне. Но може би все пак ще й кажа чия дъщеря съм, как съм разбрала къде живее и как Татко още живее с болезнения спомен за любовта си към нея.

Каретата издрънча по покрития мост, построен преди единадесет години от бащата и братята на Алвин, след като реката бе удавила най-големия син. По гредите имаше гнезда на птици. Те надаваха лудешки, мелодични и доволни крясъци, или поне на нея така й се стори. Пееха толкова силно под покрива на моста, че звучаха като в опера, както си я представяше Пеги. В Камелот, далеч на юг, имаше опера. Може би някой ден тя щеше да иде и да чуе певците, и да види дори самия Крал в ложата му…

А може би не. Защото някой ден тя можеше да открие пътеката, водеща към кратката, но прекрасна мечта и тогава щеше да има да върши по-важни неща от това да гледа крале или да слуша музиката на австрийския кралски двор, свирена от облечени с дантела музиканти в луксозната оперна зала в Камелот, Вирджиния. Алвин бе по-важен от всичко това, стига да успееше да намери път към силата си, както и какво да прави с нея. А тя бе родена, за да бъде част от съдбата му. Толкова лесно се отвличаше в мечти по него! Но защо не? Мечтите й за него, макар и кратки и трудни за намиране, бяха истински алтернативи на бъдещето. Най-силната радост и най-силната скръб за нея бяха свързани с това момче, което дори още не беше мъж и което никога не я беше виждало.

Ала докато пътуваше в каретата на доктор Физикър, тя прогони тези мисли и видения от ума си. Каквото има да става, ще става, помисли тя. Ако намеря пътеката, добре, ако не, пак добре. Засега поне съм свободна. Свободна от вахтата над град Хатрак, свободна от планове, свързани единствено с това малко момче. Ами ако се окажа свободна от него завинаги? Ами ако намеря друго бъдеще, в което него изобщо го няма? Това е най-вероятното развитие на нещата. Дайте ми достатъчно време и ще забравя дори това късче мечти и ще открия свой равен път към мирен край, вместо да изневеря на себе си, за да пасна на неговия неравен път.

Танцуващите коне теглеха каретата тъй бързо, че вятърът поде и разроши косата й. Тя затвори очи и си представи, че лети – че е бегълка, която се учи да бъде свободна.

Нека намери пътя си към величието без мен. Нека водя щастлив живот далеч от него. Нека друга жена застане до него в славата му. Нека друга коленичи ридаеща на гроба му.

No comments: