Имаше нелеки за превеждане неща, свързани с value, cost и worth, разни реалии от типа на closet и trash night, a пък американският английски с кратки умни изречения звучи доста малоумно на български, но какво да се прави. Подкрепям съдържанието с две ръце и даже леко ме е яд, че не съм го написала аз - тогава и формата можеше да е по-ефектна;)
Вещите
Пол Греъм
Имам прекалено много вещи. С повечето хора в САЩ е така. Всъщност колкото са по-бедни хората, толкова повече вещи имат. Едва ли някой е чак толкова беден, че да не може да си позволи двор, пълен със стари коли.
Не винаги е било така. Някога вещите са били редки и ценни. Ако се огледате, ще видите доказателства. Например къщата ми в Кеймбридж, построена през 1876 г., няма вградени гардероби към спалните. По онова време вещите на хората се побирали в скрин. Само допреди няколко десетилетия е имало много по-малко вещи. Когато разглеждам снимки от 70-те, се изненадвам колко празни изглеждат домовете. Като малък ми се струваше, че имам огромна колекция колички, но тя бледнее пред броя играчки, притежавани от племенниците ми. Общо количките ми „Мачбокс” и „Корги” заемаха около една трета от леглото ми. В стаята на племенниците ми леглото е единственото незаето място.
Вещите са станали по-евтини, но нагласата ни към тях не е претърпяла съответните промени. Прекалено много ги ценим.
За мен това беше голям проблем, когато нямах пари. Чувствах се беден, а вещите изглеждаха ценни, затова почти инстинктивно ги трупах. Приятели изоставяха вещи при смяна на жилището; аз намирах разни неща, докато се разхождах в нощта на изхвърления боклук* (пазете се от вещи, които описвате като „в добро състояние”); или пък попадах на нещо почти ново на разпродажба, за една десета от пазарната цена. И ето на, още вещи.
Всъщност тези безплатни или почти безплатни вещи не бяха изгодни, защото стойността им беше дори по-ниска от цената им. Повечето неща, които трупах, не струваха нищо, защото нямах нужда от тях.
Не разбирах, че стойността на новите придобивки не е разликата между цената им и платеното от мен, а ценността, която ми носят. Вещите са изключително неликвиден актив. Освен ако не планирате да продадете тъй евтино закупения ценен предмет, какво значение има каква е „стойността” му? Единственият начин да извлечете някаква ценност от него е да го ползвате. А ако не го използвате незабавно, вероятно няма да го ползвате никога.
Компаниите, които продават вещи, харчат огромни суми да ни дресират да мислим, че вещите са все още ценни. Но ще сме по-близо до истината, ако третираме вещите като „безстойностни”. Всъщност даже повече от „безстойностни”, защото след като натрупате определено количество вещи, те започват да ви притежават, вместо вие тях. Чувал съм за двама пенсионери, които не живеят в предпочитания си град, защото не могат да си позволят достатъчно голяма къща, която да побере всичките им вещи. Къщата е не тяхна, а на вещите им.
И освен ако не сте изключително организиран, пълният с вещи дом може да е много депресиращ. Претъпканите стаи изсмукват духа на обитателите си. Една очевидна причина е, че в пълните с вещи стаи има по-малко място за хора. Нещо повече – според мен хората непрекъснато оглеждат заобикалящата ги среда, за да й изградят мисловен модел. Колкото по-трудно е да се направи разбор на обстановката, толкова по-малко енергия остава за съзнателно мислене. Една претъпкана стая е буквално изтощителна.
(Това обяснява защо разхвърляните вещи дразнят децата по-малко, отколкото родителите. Децата не са толкова възприемчиви. Те изграждат по-груб модел на обстановката и изразходват по-малко енергия.)
За пръв път осъзнах колко безстойностни са вещите, когато живях една година в Италия. Със себе си носех само една голяма раница. Оставих другите си вещи на тавана на хазяйката си в САЩ. И знаете ли какво? Усетих липсата само на някои книги. До края на годината вече не помнех какво съм оставил на тавана.
А когато се завърнах, не изхвърлих нито един кашон. Да изхвърля телефон с шайба в чудесно състояние? Някой ден може да ми потрябва.
Най-болезненият спомен е не само трупането на безполезни вещи, но и харченето на пари, които страшно ми трябваха, за вещи, които изобщо не ми трябваха.
Защо го правех ли? Защото хората, занимаващи се с продажби, са изключително добри в професията си. Средният 25-годишен човек не може да се мери с компании, посветили години на проблема как да ви накарат да харчите парите си за вещи. Те правят пазаруването да изглежда приятно, така че „шопинг” вече е занимание за свободното време.
Как да се опазим от тези хора? Не е лесно. Аз съм един доста голям скептик, но техните номера ми действаха дори след 30-годишна възраст. Един начин за противодействие е да се запитате, преди да купите нещо: „Това ще подобри ли осезаемо живота ми?”
Една приятелка се излекувала от навика да пазарува дрехи по следния начин - преди да си купи дреха, си задавала въпроса: „Ще нося ли тази дреха през цялото време?” Ако не успеела да се убеди, че въпросната дреха ще стане една от малкото, които носи през цялото време, не я купувала. Мисля, че това би имало ефект при всеки вид покупка. Преди да закупите някоя вещ, задайте си въпрос: ще я използвам ли непрекъснато? Или е просто хубава? Или, още по-лошо, изгодна?
Най-тежкият случай са вещите, които не използваме често, понеже са прекалено хубави. Нищо друго не ни притежава повече от чупливите вещи. Например „хубавите сервизи” на много домакинства, чиято определяща черта не е удобството при използване, а вниманието да не ги счупим.
Друг начин да устоим да придобиването на вещи е да помислим за общите разходи за притежаването им. Цената на закупуване е само началото. Ще се налага да мислите за тази вещ години наред – може би цял живот. Всяка притежавана вещ ви отнема енергия. Някои дават повече, отколкото вземат. Това са единствените неща, които си струва да имаме.
Вече спрях да трупам вещи. Освен книги – но книгите са различни. Книгите са флуидни обекти, а не отделни предмети. Не е особено неудобно да имате няколко хиляди книги, но ако имате няколко хиляди разнообразни предмета, ще бъдете местната знаменитост. С изключение на книги, сега активно избягвам вещите. Ако искам да похарча пари, за да се поглезя, винаги предпочитам услуги пред стоки.
Не претендирам да съм постигнал някакво дзен-извисяване над материалните неща. Говоря за нещо много по-обикновено. Извършила се е историческа промяна, която сега осъзнавам. Преди вещите бяха ценни, сега вече не са.
В индустриализираните страни към средата на 20 век същото се случило и с храната. Храната станала по-евтина (или ние – по-богати, двете явления са неразличими) и съответно прехранването - по-опасно от недохранването. Сега същото се случва с вещите. За повечето хора, богати или бедни, вещите са се превърнали в бреме.
Добрата новина е, че ако носите бреме, без да го осъзнавате, животът ви може да стане много по-хубав. Представете си, че години наред сте ходили с трикилограмови тежести на глезените и изведнъж... те падат.
(Последното многоточие е от мен, не се сдържах да вкарам малко драма:))
* Виж тук. Дори е забавно.
Еdit - Редактирах текста съгласно забележките на Боян. Не съм приела всички, но много благодаря. Дай Боже всекиму такива редактори:)
