Night Enchanted

Няколко бързи думи, докато ми втасва питата-слънце. Караме невероятно спокойна и мързелива ваканция у дома, с редки прибежки за пазаруване. Повечето време вали, макар температурите да са над нулата. Всеки си има занимавка, подарък от Дядо Коледа turned Mom and Dad: Мишо айпод тъч, Рада - киндъл файър, аз - прост киндъл. Децата си ги поразменят понякога, но аз със скучното си четене съм недосегаема. С 12 години закъснение влязохме в 21 век; внезапно изпитах желание да си модна блога да прилича на жълтеникав пергаментов лист, убил животно, вместо дърво, за да расте знанието човешко.

Дългогодишното ми презрение към ай-нещата клекна пред настойчивостта на Мишо и вече има петдесетина безплатни игрици на устройството, на някои от които играя и аз (Flow например). Рада за съжаление не може да сваля никакви "апс" за киндъла си, тъй като се намираме в държава, в която нейното устройство (файър ХД) не се продава още, и съответно за функционалности, различни от книги, не може да ползва нито френския, нито немския амазон. Това я води понякога до скръбни изблици - "Темпъл Рън! О, защо нямам Темпъл Рън!" - но пък изблиците са нормално нещо, когато си вече на 13. Учи малко френски, прочете доста Агата Кристи, но няма да й давам още да чете Стивън Кинг, нека още малко поукрепне крехката й тийнейджърска психика. "Игрите на глада" ги е чела на български, но сега ги иска на киндъла си на английски. Аз ги четох миналата година, впрочем, и са безкрайно глупави. Даже "Здрач" е по-добре, честно, а Рада обяви първия том на "Здрач" за много тъп и отказва да гледа филма, за което много й се кефя. Наистина, когато си фен на "Бъфи", всички останали вампирски саги ти изглеждат досадни и плагиатстващи на нейния фон:)

С Мишо борбата за всяка прочетена страница е титанична. Даже ми става мъчно, като се сетя, но мисля да упорствам поне с английските книжки, за да си усъвършенства елементарния английски. Не му било приятно да чете, ами и на мен не ми е приятно да готвя, ама готвя, нали. В живота е пълно с неща, които не са ни приятни, но трябва да ги правим. И може би в един момент, малко по малко, те ще започнат да ни доставят удоволствие... Всъщност готвенето като такова не ми е особено приятно, но, като се замисля, обожавам да правя сладкиши, курабийки, кексове, баници, питки. Най-вече обичам аромата на прясно изпечено тесто... И за да не съм голословна, ето нещо като картичка от мен за Коледа и Нова година:

Здраве, радост, обич и успехи на всички!

Liquid State

Hope and pray iniquity
Has died inside and left a scar

Защо не съм писала дълго време ли? Колебая се дали да не си поставя диагноза "криза на средната възраст":) Лутане между детайла и "голямата картина" - check. Натраплив страх, че каквото било – било и наваксване няма - check. Учудено сепване, когато засека човека в огледалото под изненадващ ъгъл. Check.

Животът ни тече в обичайно русло, което е неизбежно и дори в известен смисъл положително. През октомври пътувахме три от четирите уикенда, затова пък ноември е уседнал и спокоен. Вече е студено и не става за неделен туризъм, затова пък Рада ходи сама на шопинг и на кино със съученици в не чак толкова близкия мол. Бях и главният възрастен пазач на тийнове на организирано ходене на Laser Game, където тя благородно взе със себе си и Мишо. Той пък се оказа хит сред нейните съученици – сред момичетата, защото е сладък, а сред момчетата – защото е пич. Пък и го бива в стрелянето... Искат да си празнуват рождените дни там, аз се съгласих, пък каквото ъм, снайпер покаже. Полагам усилия да не отдавам 90% от неработното си време на децата, но просто така се получава като имаш деца и си самотен работещ родител.

Например – ходих на индийски ресторант с приятелка и на концерт на "Анатема" и "Опет". "Кататония" другата седмица ще ги пропусна, понеже сме на рожден ден. Чета книги на френски, този път наистина. Първата беше на Амели Нотомб, която всъщност не ми хареса - не само защото ми беше трудна езиково, но и защото шантавата полубиографична история за 7-годишната дъщеря на дипломат в Китай, влюбена в 6-годишната дъщеря на друг дипломат ми беше скучна, а войната между двата лагера деца - неприятна. Гарнирана с философски размисли за човешката природа. Хайде не...

"Мемоарите на една гейша" виж е съвсем друга история, нищо, че е превод от английски. Така или иначе френският и английският са еднакво отдалечени и чужди на японския, на който си представям, че звучи книгата, но не особено често, за да не ми се отще да я чета:) Навремето филмът много ми хареса, даже сега си го купих на ДВД и като свърша книгата, ще го гледам пак. Даже може би с деца;) In other news, Мишо ни зариби с филм-мюзикъла Sound of Music, който гледали в училище и учили песнички от него. Et voila, запя се вкъщи и това. 

Лично на мен ми се доходи в Австрия, но усещам, че по-логичното продължение е да гледаме и мюзикъла "Мери Попинз" с Джули Андрюс.

Arrival of love

Акаунтът ми в last.fm не работeше от юли насам, докато най-накрая преинсталирах scrobbler-а и отново засиях на музикалния хоризонт. Не че слушах кой знае какво, де. Понякога си пускам разни клипове от ютуб, саундтрака на Game of Thrones основно, но преобладаващият ми музикален фон са поп песните на децата, които гърмят от телефоните им - да, вече и на Миш. Бруно Марс, Кейти Пери, Джей Ло... и дори някакъв бг рап, барабар с пародията му. Къде сбърках, Господи? Е, и тук там някой Star Wars Soundtrack и Phantom of the Opera, но като цяло засега се провалям гръмогласно с музикалното възпитание на децата. Надявам се да е просто трудна възраст, и аз израснах братя Аргирови в един момент:)

Други новини - всяка седмица ще се срещам с една финландка да си упражнявам несъществуващия фински за половин час на кафе. Ще видим какво ще стане, особено предвид немския, който започвам вдругиден. Най-вероятно един голям хаос. Интересно е, че като се опитвах днес да кажа нещо на фински, френските думи, които иначе търся трудно, заляха мозъка ми като цунами. Лингвистиката продължава да е една безкрайно завладяваща тема, една от многото, за които няма време в този живот.

Пиша основно да разкажа днешната случка с Рада. Мишо сутринта замина на зелено училище за една седмица във Франция. Ще бъдат по 7 момчета в стая в този детски лагер, където бяха и миналата година за 2 дни. Учителката се обажда на една майка от класа и докладва, а тя пише мейли на останалите 26 родители да каже с две думи как са, що са. По последни данни валяло, но те пак ходили из гората, цитирам, dodging the rain showers. Та, Рада днес си беше у дома, боледуваща леко до средно, с кашлица и неразположение. Цял ден се размазвала на дивана с книжка и музика, накрая толкова й доскучало, че си написала домашното по френски. Вечерта готвим двете, сядаме на масата да вечеряме и тя се провиква: 

- Мишо, идвай, вечеря!

- Ей сега!
- Ей сега мина! Идвай бързо!

- Още малко!

Обсъждането на семейната ни ситуация ни накара да признаем, че без Мишо у нас е много по-тихо и доста по-скучно. Няма по кого да се крещи, всичко е едно цивилизовано и възпитано...

Рада ще ходи другата седмица на зелено, ще видим как е в другата конфигурация.

Glory of the Empire

Преди седмица отидох в Рим за пръв път. Както с всяко друго място, компанията има значение. Уговорката беше да гледаме само християнския Рим, без древноримската история - така и така имахме само три дни на разположение. По този повод ще трябва пак да ходя някой ден:) Затова пък разгледахме добре катедралата "Сан Пиетро" и прекарахме близо 6 часа във Ватиканските музеи. Средновековието и Ренесанса са били толкова бавни и славни периоди от европейската история... днешният живот е много забързан и различен. Кой би рисувал един стенопис три години?

Съчетахме обикалянето с похапване на любимата тамошна храна, пробвах италианско еспресо, капучино, вино, бира и дори коктейл. Бяхме отседнали в Задтибрието (Трастевере), където нощувките и ресторантите са значително по-евтини, отколкото в централната част. Пътувахме с автобус, метро и такси, доволни сме от всичко, но начинът да се види града е пешком. Улиците са с павета, тесни и очарователни, за хора, които обичат тесни улици. Е, с изключение на Виа дел Фори Империали...

Нямаше толкова тълпи, колкото очаквах, може би римляните са на почивка, а туристите страхуват от жегата в началото на август. На мен ми беше приятно топло, а и повяваше ветрец. Италианската мода доста отговаря на моя небрежен вкус за дрехи, дори си закупих едно якенце с качулка за тукашния дъждовен климат. Хареса ми, че навсякъде има фонтани и чешмички, разхлаждат те въпреки напечения камънак. Иначе паркът беше с пожълтяла тревица и рехави дървета, май съм се поразглезила от буйната ярка зеленина по нашите ширини.

Стотина снимки могат да се видят тук. Фонтанът Треви го няма, защото фотоапаратът беше останал в куфара. Монета за връщане ще хвърля другия път:)

Longing for the Woods

Let me roam in these green, green lands
And never shall I grow old

Ознаменувах края на отпуската с 20-километров трек през гори и поля без децата, които останаха в България. Накрая ме заболя кракът и времето ми стана 5 часа, а не четири, както го бях планирала. Беше ясно и слънчево и много зелено. Снимки - тук.

Изкарах 3 седмици на педал, в буквалния и преносния смисъл. Осъществихме лелеяното посещение на Дисниленд, но скоростният влак Люксембург-Париж ме разочарова - беше овехтял и не вървеше достатъчно бързо. И не го сравнявам само с атракциите (най-много ни хареса Aerosmith, който дори повторихме), а с представата си за влак-стрела. Догодина, ако ходим пак, ще е с колата. Децата много се радваха, въпреки че за началото на юли беше студено и дъждовно, и дори не мрънкаха за дългите опашки. Аз умрях от страх, де. Отдавна съм прекалено стара за Big Thrills.

България е чудно красива, но пътищата ни са отвратителни. Екопътеката "Бяла река" близо до Калофер сама по себе си е хубава, но пътят дотам беше по-страшен от всеки атракцион - вместо по път нещастното Пежо 106 подскачаше по камъни и бабуни цели 6 км в едната посока. Не ходете там, българи и чужденци. Интересно как е стигнала г-жа вицепрезидентката, за да открие ремонтираната екопътека, може би с джип или хеликоптер. Пътят на юг от Царево е все така ужасен, както преди 3 години, но отсечката между Ахтопол и Синеморец я преасфалтират, така че догодина вече може и да става. А пък Синеморец си е все така вълшебен. Не успях да карам по новата отсечка на магистралата между Стара и Нова Загора, защото просто не я видях:) Качих си се на Стара Загора, както и преди. Дано до другото лято да има някакъв напредък. 

Най-приятният спомен обаче ще ни остане от Жеравна, или Жеруна, както казва Милен Русков във "Възвишение" – най-хубавият български роман, който някога съм чела. Препоръчвам го - разкошен език, къдри се и ромоли като поток. Има смях и сълзи, както си му е редът. Бих прочела и останалите книги на този автор.

Беше много горещо, но в Мароко сигурно е по-горещо. Който иска да кара лято на 14 градуса и почти ежедневен дъжд, да заповяда на гости.

Seize the Day

keep the one that is passed on

and leave the others behind

Забравихме  фотоапарата, отивайки на екскурзия днес. Това дали означава, че вече нямам желание да запечатвам спомени от "новото" място, защото съм му свикнала? (Рада: "Запиши в карта памет на мозъка!") Разбира се, може да означава просто, че съм разсеяна и преуморена след 4000 страници Мартин и страшно много работа в работата. За трети път отиваме на Marche Populaire, ежеседмичните походи от 5, 10 или 20 км, организирани от местната федерация по спортно ходене, или както му се казва там, но за пръв път не ни валя дъжд. Да живее местният климат, нямам търпение да се върна в България на 35 градуса, пък каквото ще да става.

Новините накратко: Рада завърши със средна оценка 8,6, голям успех за новодошъл, който беше убеден, че ще повтаря класа. Тук не си поплюват с повтарянето, догодина ще имат четирима нови ученици, повтарящи 7 клас (втори гимназиален по тукашному). Тя обаче, редом с другите трима българи, е в челните 20% от класа и аз наистина много се гордея с нея и с обучението в кварталното училище в Младост. 12-годишните европейци смятат българите за много умни, да се знае. It is known, както казват дотраките:)

Мишо има още една седмица учене, тук малките завършват по-късно от гимназистите, които освобождават училището за провеждане на матурите на абитуриентите. Вярно, че и те го дават малко на уволнение, тази седмица имаха един ден с екскурзия, където го ухапал кърлеж, но медсестрата в училището го извади (ние не го видяхме), а според педиатъра нямало проблеми. Онзи ден имаха Ancient Greece party, което беше просто прекрасно, разиграваха езоповата басня за заека и костенурката, представиха гръцките богове, пяха бодри олимпийски песни, консултираха се с делфийския оракул кой ще стане европейски шампион по футбол  (милите испанци, нека имат някаква светлина в тунела и те), пуснаха филмче от часа по физическо, където демонстрираха 4 спорта, организираха Who wants to be a Greek millionaire за родителите с въпроси за Древна Гърция, като през цялото това време бяха облечени съответно.

Въпреки неособено добре закрепената тога, Мишо беше един от тримата водещи на партито и четеше невероятно добре. Умря циганката, ама наистина ме изненада, дори не ми беше казал, че ще е водещ. За съжаление на партито изпращахме и класната им, която се връща да вземе 1 клас и догодина ще имат друга учителка. После в 4 и 5 клас, живот и здраве, трета, да ги подготвя за гимназията. Извадихме голям късмет с г-жа Пен - изключително мила и ентусиазирана преподавателка, която много помогна за интеграцията и самочувствието на Мишо, макар понякога да критикуваше дисциплината му, но ние си знаем, че нашето гардже има таралеж в гащите. Другата седмица ще дойде доклада за годината, но, след звездния доклад за първия срок, не очаквам нещо по-слабо. Та той от 1 ниво книжки за четене стигна до 10-о, като има деца, които почнаха годината с 8 и стигнаха до 10.

Станах клиент на една белгийска фирма, която предлага нещо като Netflix - доставка на двд-та по пощата и онлайн видео. Вече сме гледали трите матрици, "Фантомът на операта" (пак), "Карибски пирати" и "Хлапето" на Чаплин. Всички много им харесаха, но "Карибските пирати" май са фаворит, защото не искаха да чакат да им идват по пощата, ами Рада взе 2, 3 и 4 от съученик. Тя харесва Орландо Блум, което всъщност не е лош вкус за мъже...

Като казах вкус за мъже, аз нали гледах Game of Thrones, където най-после харесах актьор от правилната възрастова група - Ser Jorah Mormont. Далеч по-хубав от книжния си прототип и поне знаем, че скоро няма да умре.

И да, Rains of Castamere звучеше в главата ми, докато четях онази сцена в третия том и абсолютно се идентифицирах с това:

Desperate Poet

I would sing of the loves that we all once knew

and the ones that we ended up with

Нещата рядко се получават, както си ги мисли човек. Искаш едно, дава ти се друго, животът завива непредвидимо, а обратите не са един и два. Но понякога можем да прилагаме наративни техники към случващото се, да поглеждаме отгоре, търсейки поантите във фабулата. (Stop telling stories, казва Бъфи на Андрю в много любимия ми епизод, Storyteller. Life isn't a story). Само че  историите, истински и измислени, са важна част от човешката същност, те са нашата надежда, че имаме право и сила да заявим себе си, да изплетем сюжетна нишка, да изковем плуг или меч от желязото. Който както умее.

Подобно на героя от горната песен и аз вече нямам много думи, нито умение да ги нагласям, а най-вече нямам вдъхновител-муза. Но пък съм водена от чувство за дълг към малцината, които понякога проверяват този исторически ;) блог и намират по един пост на месец, та реших да напиша какво правим, пък дори да е скучно. Кой знае, може да успеят със силата на въображението да го превърнат в грандиозен наратив!

Преди две години реших за пръв път да пробвам да чета многотомно фентъзи. Причината - контраатака на изкривяването от типа tl;dr, придобито от почти 99% четене в интернет, и искрено желание да дам пример и на второто дете, че четенето на хартиени книги може да e увлекателно колкото компютърна игра. Колебах се между Song of Ice and Fire и Malazan Book of the Fallen и избрах втората. Тя се оказа мащабно и амбициозно творение на истински учен, с дълбок и завладяващ замисъл, който аз едва ли някога ще схвана, защото спрях на четвъртата книга. Колкото и да уважавам митологичния размах на Ериксън, по едно време усетих, че чета по задължение и пъшкам уморено, посягайки към тухлата, а това всъщност никак не е добър пример за второто дете. 

Сега същото това дете пъшка уморено, като види в ръцете ми тухлата Song of Ice and Fire, която чета всяка свободна минута от денонощието във всяко помещение на апартамента. Вече съм на втория том, сънувам героите и почнах пак да гледам първия сезон на Game of Thrones от позицията на читател. Не знам защо сериалът ми хареса толкова - може би заради чудните пейзажи,  атмосферата, играта на преобладаващо театралния британски каст, рицарите, замъците... Все пак първият сериал, който съм изгледала някога, беше "Рим", пак на HBO, и с него пренебрегнах дългогодишното си пренебрежение към телевизионния storytelling. Сериалът като форма е перфектния дългосрочен ескейпизъм - сближаване с малък брой герои, следване на дълга история, продължаваща с години, потапяне в свят, който има време да бъде изграден.

Също така май за пръв път ми се случва да зачета книга, след като съм гледала екранизацията й. Мартин е по-повърхностен писател от Ериксън, но и много по-лесен за четене и увлекателен. Това си е талант. Един от актьорите от сериала беше нарекъл книгите му crack on paper, което е доста близо до истината. Децата бяха при тати, а аз вместо да излизам вечер, бързах да се прибера от работа, за да гледам втория сезон и да чета първия том. Пристрастена съм до степен да чета до малките часове, а това са още томовете, в които... знам какво става! 

И ето тук любимата ми песен, за която подочух, че се появявала в 3 том. Засега не съм се спойлнала за нищо и моля нека си остане така.

Отивам да чета.

Ob-la-di, Ob-la-da

Desmond takes a trolley to the jewelry store

 Buys a twenty carat golden ring...

За един месец ще съм навъртяла 1000 км. с Колицата (предната ми кола беше мъж — или поне мъжко момиче — но тази определено е жена), и то само уикендите, защото на работа и училище продължаваме да ходим с автобуса. След първата седмица си взех втора употреба Мио и вече почти не се губя. Карала съм единствено в България, а там няма такива врътки, детелини, тунели и магистрали... Бензин 95 тук е 1,42 евро литъра, да вметна само за информация. Какво ли не правят правят акцизите и картелите, ама хайде да не се отплесвам. Автомивката, чувам, била някаква безобразно скъпа луксозна услуга за гъзари, така че смятам да си купя прахосмукачка за вътрешното почистване, а за отвън кофа и парцал, само да знаех къде точно да ида да измия тази кола, че на чистичката ми подредена буржоазна улица няма как да стане, още повече, че по нея хвърчат коли с видимо превишена скорост. 

Note to self... and the universe: само за един абзац пет пъти споменах пари, стоки и услуги, превърнала ли съм се в меркантилен консуматор най-после? 

Всяко седмично пазаруване е повод за дълбоко замисляне от моя страна какво му трябва на човека, в частност на нашето домакинство. Ние сме типичен пример за бабата, дето знаела две и двеста — в България доходите ни бяха около и под средното, налагаше се да спестявам неистово за всяка почивка и издължаването ми към Топлофикация всеки август беше повод за ликуване и чувство за изпълнен дълг. Ето тук през далечната 2006 година един тест ме изкара, че съм в топ 15% от най-богатите хора на планетата, значи сега съм в топ 5% — не златен милиард, ами не знам какво... И говорейки за проценти - нямам нужда от 95% от нещата, които виждам в магазините тук. 

Живея в презадоволено общество с много висок стандарт, но рядко се усеща парадиране с него. Колите в по-голямата си част са среден клас, а хората масово ходят с автобус и колело на работа. Къщите са хубави, но в десетината населени места, които съм посещавала, не съм видяла палати като в Бистрица и Бояна. Тук дори палатът на херцога е някакъв такъв... скромен. (Е, жените се поизхвърлят понякога с чанти и обувки за много пари, но това в България е много по-разпространено.) Иначе имотите са безумно, безумно скъпи, наемите също са страшно високи. Предполагам, че една от причините е точно наличието на много чужденци, живеещи тук. Неслучайно разни колеги живеят в Белгия, Франция и Германия и пътуват всеки ден - там наемите са наполовина. Съвсем между другото, Трир е прекрасен град, вече съм била три пъти и мисля да ходя още безброй пъти, особено като почна да уча немски наесен, живот и здраве.

Вярно, колкото и да не искам да съм безсъвестен консуматор, пътуванията са ми слабост и горе-долу единственото, за което наистина обичам да харча. Животът е кратък, а местата, които искам да видя, не намаляват с достатъчно добро темпо. Не съм убедена обаче, че им се радвам със същия възторг, който щях да изпитам преди 20 години, писала съм и преди, че не вярвам в пенсионерските околосветски пътешествия. Ето например, много ми се изкачва Килиманджаро, но с моите разходки уикенда по 5-10 км, едва ли ще съм в добра физическа форма да го направя, дори и да мога да си го позволя финансово. Обикалят ми се Щатите с кола (преди peak oil), но посмъртно не мога да взема наведнъж цял месец отпуск, през който да има кой да ми гледа децата. Един вариант е да изчакам да пораснат и да вземат книжки и да се редуваме да шофираме, даже сметнах на колко ще съм тогава, и се отказах от варианта. Да си ходят сами като пораснат, аз тогава ще гледам сериали;)

Сериозно, ще ми се децата да имат възможност пътуват, след като завършат училище, но пък кой знае какво ще им се иска на тях. А, всъщност знам какво им се иска и това е причината, поради която седнах да пиша днес. Те, представете си, искат iPhone. По възможност и за трима ни. Онзи ден си бях забравила телефона в офиса и реших, че съм го изгубила и ще се наложи да си купувам нов и те, щастливо, ура, купи си iPhone. Та това трябваше да е един текст в защита на некупуването на излишно скъпия iPhone в частност и на излишно скъпите неща изобщо, на съпротивляването срещу натиска на средата (всички били имали, как пък не) и на предимството на по-важните неща пред по-маловажните. Исках да избистря собствените си разбирания за "гласуването с портфейла" и да потърся аргументи в полза на austerity, която впрочем не е мръсна дума, в смисъл на without luxury or excess. Към настоящия момент "Рада има чудесен самсунг, който й върши перфектна работа, а Мишо е прекалено малък и загубен (три шапки и четири чифта ръкавици е загубил тази зима), за да може да му се довери скъпа техника" не действат особено успешно в защита на моята теза. Малко повече успех имам с "дадох си парите за кола" или "ще ходим до Disneyland Paris за един уикенд през юли". Но всъщност исках да говоря за stewardship, или стопанисването на парите, за мисълта за по-бедните и за умението да се задоволяваш с... хайде да не е с малко, но с по-малко, отколкото ти се иска в момента. Не бива да си поръчваш цялото меню в ресторанта на живота, водейки се от лакомията на очите, защото ще преядеш и ще изхвърлиш голяма част от него. "Преяждането" с вещи и нови преживявания също е вредно, има красота в простотата, минимализмът доближава човека до истинското му аз. Та дори "По-лесно е дебело въже да премине през иглено ухо, отколкото богаташ да  влезе в царството небесно" (камилата е грешен превод, съм чела някъде).

Не успях да напиша аргументиран текст, но ще се оправдая с "колкото - толкова" и стремеж  към минимализъм:)

Drive My Car

Новината при нас е, че имаме нова кола. Нова, като съвсем нова от магазина. И аз не мога да повярвам:) В крайна сметка си взех Пежо 308, основно защото преди карах Пежо 106 и оставам вярна на марката. Нищо лошо не казвайте за френските коли, в България все още си карам старото червено нещо, което вече е на 17-18 години. Ще видим колко ще издържи тукашната. Надявам се да я карам, докато Мишо вземе книжка, тоест след 9 години. По моите изчисления тогава се очаква да настъпи peak oil и може би електрическите коли ще са навлезли повсеместно. Но пък кой ли знае какво го чака в бъдещето? 

Старая се да не се привързвам към материални неща и горе-долу успявам. Дори книги не обичам толкова да имам, обичам да ги чета и препрочитам, но за тази цел има приятели и библиотеки. Като се замисля, всъщност съм нелош кандидат за "Киндъл" и заемане на филми от Itunes, който от миналата есен насам бил наличен за Люксембург. Но аз имам все още негледани филми отпреди...  Само музика бих си купувала неограничено, защото нея принципно я слушам по много. Не и в момента обаче, понеже децата слушат съвременни песни на телефона на Рада, който свири доста силно. Вече почти различавам Кейти Пери и Селена Гомез...

Иначе пропуснах Nightwish, но е почти сигурно, че ще ида на Paradise Lost, които ще свирят в града Люксембург, на 10-15 минути пеша от нас. Непростимо би било да ги пропусна.

Ето я и колицата. По-умна е, отколкото ми харесва - сама си решава кога да пусне фарове и чистачки, но се надявам с времето да се сработим. 1.6 кубика, бензин.

Христос воскресе!

И така на още много езици. 

Снощи ходих на среднощна великденска служба в руската църква. Доста беше сюрреалистично, но това е отчасти защото много отдавна не бях ходила на великденска служба. За пръв път оставих децата да спят сами вкъщи, отидох към 11 ч. и се прибрах към 1. Църквата е съвсем мъничка, съответно препълнена, но в сравнение със спомените ми от България, нямаше никакви хора:) Руснаците пеят великденския тропар по различен начин и в хора им са само жени. Освен това свещеникът извика "Христос воскресе" на 6 езика преди полунощ, което накара компанията, в която бях, да се зачуди дали не го посрещаме по московско време. Ама не, беше към 12 без 20. Руснаци, какво да ги правиш, не ги разбирам. А, и бях забрадена с шал. Споменах ли, че не ги разбирам?

Същия ден прекарахме общо 14 часа на път - летяхме през Брюксел, но заради мъгла самолетът кацна в Остенде, където чакахме времето да се оправи, за да се върнем в Брюксел. Оттам още 3 часа с влак до Люксембург. Мъчително, особено за котарака Рафи в клетката му, но и за нас с децата също. Важното е, че се прибрахме живи и здрави у дома и Рафи веднага се скри под дивана, където престоя няколко часа и нито яде, нито пи. Днес обаче вече си научи тоалетната, храната и леглото ми. Когато живеехме заедно, не му позволявах да спи при мен или при децата, но след като толкова време го бяхме оставили сам, мисля, че му дължим малко повече глезотии. Особено ако си точи ноктите на специалното място на "котешкото дърво", а не по мебелите... С децата сме много щастливи, че Рафи е отново с нас, а честно казано мисля, че и той също. 

В България много ми хареса, но ми беше студено. Накупих си български книги, засега съм прочела "18% сиво" от Захари Карабашлиев, "Физика на тъгата" от Георги Господинов и сборника с разкази "На изток от запада" от Мирослав Пенков. Последната ме впечатли най-много (непременно ще я прочета и на оригиналния английски), но и другите две са много добри. Не разбирам нищо от фотография, че да оценя както подобава първата, но пътуването през Америка е описано чудесно въпреки това, а втората е малко прекалено митологично-философски наситена, но пък аз се радвам на такива неща. Едва на финала става леко претенциозна, но това е простимо. Сега ми предстои "Възвишение" от Милен Русков.

През цялото време в София обикалях по административни задачи и се срещах с хора. Естествено, нито свърших всичко, което ми трябваше, нито се срещнах с всички, с които исках, но такъв е животът на емигранта, не е оттук и е за малко.

The Long and Winding Road

„Времето... Времето е онова, което превръща котенцата в котки.“

Хаха, точно двама души ще познаят горния не толкова философски цитат. Времето тече много бързо - до връщането в София остават 10 дни.

Днес след работа ходихме в паркчето до нас, за да караме скейтборд и да играем на топка. Вместо това прескачахме огради, смъквахме се по стръмни склонове, влизахме в забранени места в парка, а Мишо пробва първото си боулдър катерене, макар да не го назовахме по име. Сериозно, един час се мотахме из този парк, който всъщност е дере, на дъното на което има рекичка (Petrusse), за да стигнем до топката, която излетя надолу и спря на площадката между две отвесни скали. Екшън. Всеки път се изумявам какво живописно място е Люксембург. Предния път се изгубихме там на път за големия карнавален огън, в който символично се изгаря огромен кръст от елхови клонки. Намерихме огъня де, ядохме наденички и Мишо се търкаля по склон, защото видя, че едни англичанчета го правят. Аз му разреших, и без това пера якета минимум веднъж седмично.

Не съм споменала, че началното училище тук има два срока, а гимназията - три. Така че първият срок на Мишо свърши в края на февруари, преди карнавалната ваканция. Добре завърши, хвалят го, despite linguistic difficulties. Вече чете книжки по 32 страници с голям ентусиазъм, често наведнъж, а всяка седмица има по една контролна на думи и правопис, или поне само за една знам. Четенето на български съм го отсвирила тотално, преди го юрках, но засега се занимаваме с английски. Иначе всеки ден има домашно по български, но то е една страничка и я прави за 10 минути. Преди всяка неделя му давах и допълнителни упражнения от едно помагало за 2 клас, но напоследък сме се измързеливили като в песента на Бруно Марс, която децата ужасно харесват. 

Другото нещо, което децата (кхъм) харесват, е Buffy the Vampire Slayer, което гледаме заедно. Мишо вече по-рядко гледа де, и по-добре, че към 6 сезон нещата стават  доста, кхъм, недетски. Много са сладки като се крият с едно одеялце на страшните моменти. Понеже го гледам за трети път (кхъм), аз ги предупреждавам, когато идва нещо страшно. Когато стане много ужасяващо и някой герой аха-аха да умре, Рада казва: "Той ще пее!", защото отдавна са гледали и изпели мюзикъл епизода от шести сезон. И така си е, той или тя пее. Не че много хубаво пеят актьорите от Бъфи, освен един-двама , но аз винаги ще бъда верен фен на епизода Once More, With Feeling, който, като направя някой ден Top 10, или, о ужас, Top 25 на любимите ми епизоди, ще бъде начело. Ха-ха. Някои хора имат comfort food, аз имам comfort TV.

И да завърша на музикална вълна, третият ми концерт на Dream Theater беше разкошен. Колебая се дали да не ида все пак на Nightwish през април, макар че не са сред най-уважаваните от мен финландски банди.

Through the Distance

Никога не бях гледала група толкова отблизо. Концертът на Pain of Salvation в така наречената Kufa (Kulturfabrik) беше... интимен. Мястото е много малко и по моя преценка имаше към 150 души публика. Единственият толкова малко посещаван концерт, на който съм била, беше на Royal Hunt в залата "4 км", тогава бяхме около 200 души заклети фенове на cheesy metal-a. Pain of Salvation са почти изцяло в нов състав, младежи някакви покрай набора (кхъм, почти) Даниел Гилденлоу. Той ми върна вярата в наборите, много енергичен и чаровен. Неговото беше моноспектакъл - по едно време за Kingdom of Loss му донесоха фотьойл, на който той се разположи, наляха му вино ("Leave the bottle, please!") и той се разфилософства за Бога, взе да пита хората дали са религиозни и ходят на църква всяка неделя. Също така обяви, че Люксембург не се споменава в нито един известен нему американски филм. Белгийците например били споменавани в хумористичен контекст (предната вечер бяха свирили в Белгия), а люксембургчани - никак. Затова пита един мъж как се казва и той - Жонатан! Та Даниел предложи да се обръща към публиката с "Джонатан" - и без това едва ли всички са били от Люксембург, Еш сюр Алзет е по-близо до Белгия и Франция, пък и ето, АЗ не съм от Люксембург, пък бях сред публиката.

Сетлистът е тук, но засега поне е объркан - в биса вместо No Way, е Physics of Gridlock. Знам го добре, защото като запя третата част от песента, която е на френски, се наложи да си тръгна. Последният влак беше в  23,50 ч. и не исках да го изпусна, а до гарата си беше 15 минути пеша... Пък и, както вече казах, Даниел много приказваше. Щом обсъждаше и тениските на публиката... "("Аh, Riverside, I know them!") Та не можах да видя как пее Sisters, но намерих видео от нашия концерт, можете да видите и камерната обстановка, но мен ме няма:) Съвсем между другото, билетът струваше 18 евро, а подгряващата група беше Cryptex, забавни и много далече от прогресива. Самите PoS свириха парчетата си от новите два "пенсионерски" албума доста по-твърдо, отколкото са в студиен вариант. 

Страхотно. Щастлив Хаз.

За вчерашното ми ходене на дискотека в Триер послучай карнавала няма да изпадам в подробности, ще кажа само, че беше много смешно. Германците се бяха докарали във всевъзможни костюми и се поклащаха щастливо на немски поп, леко избиващ на чалга. Браво на германците :) Снимките не станаха хубави, но така ми се пада, когато за Фашинга вземам фотоапарат, а за PoS - не.

Enter Rain

В Люксембург вали дъжд. А така, точно за такава зима се бях подготвила. Какво е това -12 градуса със силен вятър? Знам, че не е нищо в сравнение с Източна Европа, но тук се предполага да има мека зима, която да компенсира липсата на лято. Слава богу, засега надвиваме над тукашните бацили и още не сме се разболявали. Имаме координатите на един педиатър испанец, където водих Миш на профилактичен преглед, за да може да тръгне на занималня. На съседна пресечка е и дори махахме на Рада от прозореца на чакалнята на кабинета му, който гледа към същото вътрешно пространство като нашата кухня и трапезария. Сега се оглеждам за зъболекар, който да извади млечния зъб на Мишо и да даде път на прорастващия постоянен, но единственият зъболекар на хоризонта засега е някакъв, който отказвал да извършва тази манипулация, за да  оставел майката природа да си върши работата... А после вероятно да печели от ортодонтски намеси, ама какво ли разбирам аз.

Както може би се забелязва от заглавието на поста, ще ходя на концерт на Pain of Salvation. Днес, както си пътувах с автобуса за работа, видях афиш за концерт от турнето Road Salt 2. За малко изпуснах една от най-любимите ми групи на всички времена, които свириха в София в началото на октомври, та сега е време да наваксам. Не ги бях забелязала в културния афиш за месеца, който получаваме под формата на безплатно списание всеки месец, така че съм благодарна, че още не съм толкова късогледа, че да не мога да разпозная плаката от новия албум, който всъщност... никога не бях виждала. Call it fate:D Другото, което повдига духа ми напоследък, са слушалките в работата, където слушам музика от Youtube и понякога дори гледам клипове. Днес гледах клипа на Where it Hurts, цензуриран от сайта. Има защо да се цензурира, толкова кръв и секс има в него, по-зле от  True Blood. Няма да ви го поствам, не е петък:)

А вчера слушах Рамщайн цял ден, даже гледах за пръв клиповете на Ohne Dich (който всъщност е със скално катерене и е много добър) и на още една песен, Sonne, със Снежанка и седемте джуджета. Страшни са бе, накрая ще взема и на концерт да им ида.... само че този в Rockhal беше разпродаден много отдавна. Rockhal e залата, където ще свирят Dream Theater и най-рокаджийското място в цял Люксембург. Казват, че с билета за концерта можеш да пътуваш безплатно с влака дотам и обратно, имало специални рок влакове, но това остава да се провери. Пътят до Еш е 25 минути с влака, което ще тествам в петък. Това ще ми е първото ходене на концерт сама, но за всичко трябва да има първи път, нали така.

Who am I kidding, it's 14th February, after all. And I posted this song many years ago.

The Divided Heart

Почти четири месеца, откакто сме тук. Най-дългият ми престой в чужбина е бил три месеца, значи може би е време да се включи носталгията. Поръчахме си лютеница от един български магазин в Брюксел, който докарва 1-2 пъти месечно стока с микробус до Люксембург. Не искате да знаете на какви цени... Ама сме доволни.

Този месец успях два пъти да се заключа отвън, единият път се намеси застрахователят, който повика ключаря. В задължителната ми застраховка се включва Home Assistance, покриваща всякакви подобни неприятни случки. В тази връзка... не мога да си сменя крушката в банята, прекалено високо е плафонът, или както се казва това там. Може би трябва да взема стълба назаем.

Най-интересното този месец е ходенето ни до Белгия, където посетихме научния парк Technopolis,

гледахме третия "Властелин" на голям телевизор и  двете деца се зарибиха зверски по Кинект. Явно ще е Х-Box след месец и половина...

С културномасовата програма съм много назад. Прочетох книгите на Рик Риърдън, които купих за Рада, след което се наложи да си препрочета трилогията за номите на Пратчет, за да си махна блудкавия вкус от устата... Не мога да си спомня откога не съм гледала филм, забравила съм до кой сезон на "Сопрано" съм стигнала, френският ми не е доникъде, което е видно от френскоезичното ми обучение за новодошли, на което безразсъдно се записах преди два месеца с мисълта, че краят на януари е далеч и дотогава ще съм задобряла. Щяла съм била да съм задобряла... Като се замисля, единственото ми постижение този месец е, че си инсталирах съвсем сама Windows 7 и MS Office 2010. За тази цел най-после си взех външен хард, на който си запазих музиката и разните други неща. 

Музиката! Почти не слушам и музика, защото не работя на домашния си компютър с тонколоните, а вечер след работа съм уморена, имам да се виждам с деца, да готвя и да ходя до пералното помещение. И това в дните, когато не тичам след работа до затварящия в 18,30 магазин. Щом съм зачела подфорума "Родители в чужбина" в бг-мамма, значи положението е много носталгично:) Връщаме се за две седмици в началото на април, българският ми телефон работи. Хинт-хинт.

No Line On the Horizon

ЧНГ от Люксембург, посрещната, както си му е редът, на площада. Фойерверките бяха доста впечатляващи като за несвикнали очи.

Ваканцията на децата още тече, но аз съм на работа. Рада остана сама вкъщи, а Мишо е доста нещастен, че всички на занималнята говорят само френски. Той вече се изживява като англоговорящ и наистина доста е задобрял вече, вмъква английски думички и дори изречения в речта си. Добре, че за тениса на маса е достатъчен и езикът на тялото.

Направих доста бисквитки и курабийки, питка с пара, баница с късмети и други подобни. Дъщерята стана на 12 години, което значи, че аз съм все по-стара:) Имахме чудесни гости на партито, Рада хареса всичките си подаръци (много ми е скромно и непретенциозно момичето) и като цяло си изкарахме добре. 

Денят преди РД я заведох на фризьор, запазих час за подстригване на френски, но после като го видях, че се кани да й прави сешоар (brushing на френски), вече нямах нерви да го спирам. Човекът хубаво я издуха и й направи чудна прическа, само дето до следващата вечер от нея не беше останало почти нищо. Тук въздухът е много влажен, така че доста солената цена за красивата коса не е оправдана. Мишо отказа подстригване, въпреки че с фризьора го убеждавахме настоятелно, и в резултат все повече мяза на лъв в главата. 

Между Коледа и Нова година успяхме да отскочим и до Мец. Вече съм била и във Франция значи:) Красив град, улучихме нелошо време за разлика от Триер. И пак за разлика от Триер, не си бях забравила фотоапарата.