Prentice Alvin 15

ГЛАВА ТРЕТА

ЛЪЖИ

Единадесетгодишният Алвин загуби половината си име, когато пристигна в Хатрак. У дома в градчето Вигор, недалеч от мястото, където река Типикану се влива в Уобиш, всички знаеха, че баща му е Алвин, воденичарят на областта, Алвин Милър. Което значеше, че седмият му син, кръстен на него, е Алвин младши. Сега обаче той щеше да живее на място, където малцина помнеха баща му. Нямаше нужда от имена като Милър и младши и стана просто Алвин, но това самотно име го караше да се чувства едва наполовина себе си.

Дойде до Хатрак пеш, измина стотици мили през териториите Уобиш и Хио. Напусна дома си с чифт здрави нови обувки и пълна торба на гърба. Той вървя така около пет мили, после спря при една бедна къщурка и даде храната на хората там. След още една-две мили срещна бедно пътуващо семейство, отправило се на запад към новите земи в територията на Нойзи Ривър. Даде им палатката и одеялото, а на тринайсетгодишния им син, който беше горе-долу на неговия ръст, подари обувките и чорапите си. Остави си само дрехите и празната торба на гърба.

Хората го зяпаха с отворена уста и глуповат вид и се притесняваха, че баща му ще се ядоса, че така раздава вещите си, но Алвин ги увери, че всичко раздадено си е негово.

- Сигурен ли си, че няма да срещна баща ти с мускета и злото куче? – попита беднякът.

- Сигурен съм, че няма да го срещнете, сър – отвърна Алвин. – Аз съм от град Вигор, а тамошните ще се направят, че не ви виждат, освен ако не ги принудите насила.

Трябваха почти десет секунди да се сетят къде са чували името на града Вигор.

- Това са онези хора от клането при Типикану – казаха те. – Хората с окървавените ръце.

Алвин само кимна.

- Разбирате защо ще ви оставят на мира.

- Вярно ли е, че карат всеки минаващ да изслуша ужасния кървав разказ как са убили хладнокръвно индианците?

- Не беше хладнокръвно – възрази Алвин, - освен това разказват само на тези, които минават през самия град. Затова вървете си по пътя, оставете ги на мира и не спирайте там. Щом прекосите Уобиш, ще стигнете равнината, където с радост ще ви посрещнат други заселници. Само на десетина мили път.

Те не спориха повече, дори не го попитаха как така той самият не трябва да разказва историята. Думите “клането при Типикану” въдворяваха тишина като в църква, породена от святост, срам и благоговение. Защото макар повечето бели презираха хората с окървавени ръце, пролели индианска кръв при Типикану, те знаеха, че на тяхно място щяха да сторят същото и тогава от техните ръце щеше да капе кръв, ако не разкажеха на непознат за нечестивото си дело. Това гузно знание не подтикваше минувачите да се отбиват във Вигор, нито в домовете по горното течение на Уобиш. Бедняците просто взеха обувките и вещите на Алвин и продължиха по пътя си, доволни от парчето платно над главите си и от обутите крака на най-големия син.

Скоро след това Алвин се отклони от пътя и навлезе в най-дълбоката част на гората. Ако носеше обувки, щеше да се спъва, да чупи и да вдига повече шум от бизон – а именно така ходеха белите сред природата. Но понеже беше бос, кожата му допираше пода на гората и той като че ли стана друг човек. Беше тичал след Та-Кумсо през горите по цялата земя, на север и на юг и се научи как да тича като червенокож - да се вслушва в зелената песен на живата гора, да се движи в съвършена хармония с чудната безмълвна мелодия. Когато тичаше така, без да мисли къде стъпва, земята омекваше под краката му и той се носеше напред. Не се чупеха съчки под стъпалата му, храстите не шумоляха, клонките не се гънеха под натиска на тялото му. Зад себе си е оставяше никакви следи, нито един строшен клон.

Придвижваше се досущ като червенокож. Скоро дрехите на бял започнаха да му пречат, той ги свали и прибра в торбата на гърба си и се затича гол, както майка го е родила, усещайки листата на храстите по кожата си. След това го обзе ритъмът на бяга и той забрави собственото си тяло, станало част от живата гора, тичаше напред, все по-бързо и по-мощно, без да яде и пие. Също като индианец, който може да тича през дълбоката гора без почивка и да измине стотици мили за един ден.

Това бе естественият начин за пътуване според Алвин. Не в скърцащи дървени фургони, които дрънчат по сухата земя и се влачат по калните пътища. Нито на кон, който се поти и надига под теб, роб на твоето бързане, а не препускащ по свои дела. А пеш в гората, босоног, с оголено под вятъра лице, който сънува, докато тича.

Тича цял ден и цяла нощ, и на следващата сутрин. Как намираше пътя? Усещаше прореза на добре утъпкания път вляво като убождане или сърбеж и макар че пътят минаваше през множество села и градове, той знаеше, че накрая ще го отведе в град Хатрак. По този път някога минало семейството му и построило мост над всеки поток, ручей и река по пътя, а той, новородено бебе, бил във фургона. Макар да не бе пътувал по него и да не го гледаше сега, знаеше накъде води.

На втората сутрин стигна края на гората и се озова в нива със новопоникнала царевица, която се люлееше над хълмистата земя. В този гъсто населен район имаше толкова ферми, че отслабналата гора вече не можеше да го държи в съня си.

Той постоя известно време, докато си припомни кой е и накъде е тръгнал. Мелодията на зелената гора звучеше силно зад него и слабо пред него. Със сигурност знаеше, че пред него има град, а около пет мили по-натам тече река, това го усещаше със сигурност. Разбра, че реката е Хатрак, значи градът пред него беше точно този, който търсеше.

Възнамеряваше да тича през гората до самия град. Сега обаче нямаше друг избор освен да извърви последните мили с походката на бял, иначе изобщо нямаше да стигне. Изобщо не му беше минало през ума, че може да има места по света, толкова гъсто населени, че фермите бяха залепени една за друга, разделени само от редица дървета или ограда на синора, ферма подир ферма? Нима това бе видял Пророка във видението си за земята? Цялата гора – погубена и на нейно място изникнали ниви, така че индианците вече не могат да тичат, сърните не намират скривалища, а мечките няма къде да спят зимния си сън? Ако бе така наистина, нищо чудно че той отведе на запад отвъд Мизипи всички червенокожи, които пожелаха да го последват. Тук нямаше живот за червенокожите.

Това натъжи и уплаши Алвин – да изостави живите земи, които бе опознал, както човек познава тялото си. Но той не бе философ. Бе само на единадесет години и копнееше да види източен град, уреден и цивилизован. Освен това имаше работа там, отлагана вече година, откакто научи за момичето-факла, което очакваше той да стане Създател.

Той извади дрехите от торбата и ги облече. После тръгна по края на обработената земя и стигна до пътя. Когато пътят пресече поток, той видя доказателството, че е на прав път - над поточето, което човек можеше да прескочи, минаваше покрит мост. Собственият му баща и братя бяха построили този мост и другите като него по целия път от Хатрак до Вигор. Бяха го построили преди единадесет години, когато Алвин е бил бебе, сучещо от майка си в дрънчащия фургон, потеглил на запад.

Той пое по пътя – не беше далеч. Току-що бе пробягал стотици мили през девствена гора без да нарани краката си, но пътят на белите нямаше нищо общо със зелената песен и не поддаваше под стъпалата му. След две-три мили краката го заболяха. Чувстваше се мръсен, жаден и гладен. Алвин се надяваше да не му остават много мили по този път, иначе щеше да съжали, че си е подарил обувките.

Крайпътната табела гласеше: Град Хатрак, Хио.

Prentice Alvin 14

Въпреки късното лягане снощи, Пеги се събуди рано на следната утрин. Събуди я тропот на копита – нямаше нужда да гледа през прозореца, за да познае сърдечния огън на проповедника, който си тръгваше. Върви си, Троур, безмълвно го изпрати тя. Няма да си последният, който тази сутрин ще избяга от единадесетгодишно момче.

Погледна през северния прозорец. Между дърветата се виждаше гробището на хълма. Опита се да види къде е изкопан снощният гроб, но природните й очи не съзряха никаква следа, а в гробището нямаше сърдечни огньове, които да й помогнат. Алвин обаче щеше да го види, това бе сигурно.

Той щеше да иде най-напред точно там, защото там лежеше тялото на най-големия му брат, Вигор, отнесен от река Хатрак, за да спаси живота на майка си в последния час преди раждането на седмия й син. Но Вигор се вкопчи в живота, въпреки че реката го дърпаше с цялата си мощ, вкопчи се и се държа достатъчно дълго, за да бъде Алвин седмият от седем живи синове. Самата Пеги бе гледала как сърдечният му огън потрепери и угасна веднага след раждането на бебето. Той сигурно е слушал тази история хиляди пъти. Затова щеше да дойде на гробищата, щеше да си проправи мислено път в пръстта и щеше да открие скритото. Щеше да открие безименния гроб и наскоро погребаното отслабнало тяло.

Пеги взе кутията с ризата и я прибра на дъното на платнената торба заедно с рокля, комбинезон и най-новите книги от Уитли Физикър. Не искаше да срещне Алвин на живо, но нямаше да го забрави. Тя щеше да докосне ризата отново тази нощ, или може би чак утре, и щеше да застане редом с него в мислите му, да използва сетивата му, за да открие гроба на безименното момиче.

Тя слезе на първия етаж с приготвената торба.

Мама бе внесла люлката в кухнята и пееше на бебето, докато месеше хляб. Тя люлееше люлката с крак, макар Артър Стюарт да спеше дълбоко. Пеги остави торбата пред кухненския праг, влезе и докосна майка си по рамото. Донякъде се надяваше майка й да страда, когато открие, че Пеги си е заминала. Но тя нямаше да страда. О, да, отначало щеше да избухне гневно, но с времето Пеги щеше да й липсва все по-малко. Бебето щеше да отвлича вниманието й от притесненията за дъщеря й. Освен това Мама знаеше, че Пеги може сама да се грижи за себе с и че няма нужда да я държат за ръка. А Артър Стюарт имаше нужда от нея.

Ако сега разбираше за пръв път какво изпитва майка й към нея, Пеги щеше да се обиди много. Но това бе за стотен път и тя вече беше свикнала. Разбираше причината за това, обичаше майка си, задето бе по-добър човек от мнозина и й прощаваше, че не обича дъщеря си повече.

- Обичам те, мамо – каза Пеги.

- И аз те обичам, мъничка – отвърна майка й без дори да вдигне поглед, без да се досети за намеренията на Пеги.

Татко още спеше. Все пак снощи бе изкопал и запълнил цял гроб.

Пеги написа бележка. Понякога се стараеше и изписваше много допълнителни букви, както пишеха в книгите, но този път искаше баща й да може да я прочете сам. Това значеше да слага толкова букви, колкото звуци се получаваха при четене на глас.

“Татко и Мамо, обичъм ви, но трябва да зъмина. Знам, че е лошо да оставя Хатрак без факла, но вече шеснайсе гудини съм факла видях си бъдъщето и всичку е наред ни съ притиснявайте за мен.”

Тя излезе от главния вход, занесе торбата си на пътя и почака само десет минути, преди да се зададе каретата на доктор Уитли Физикър, тръгнал за далечната Филаделфия.

- Нали не ме чакаш на пътя само за да ми върнеш онзи Милтън, дето ти заех? – попита Уитли Физикър.

Тя се усмихна и поклати глава.

- Не, искам да те помоля да ме закараш до Декейн. Смятам да навестя едни познати на баща ми и ако нямаш нищо против да ти правя компания, предпочитам да спестя парите за билет дотам.

Той се позамисли, но тя знаеше, че ще я вземе и то без да пита родителите й. Беше човек, който смяташе, че момичетата по нищо не се различават от момчетата, и още повече, той просто харесваше Пеги и я считаше за нещо като своя племенница. Освен това знаеше, че Пеги никога не лъже, затова нямаше нужда да проверява думите й при майка й и баща й.

А и тя не го беше излъгала, не повече, отколкото всеки път, когато не казваше всичко, което знае. Някогашната любима на баща й, жената, която той сънуваше и за която страдаше, живееше в Декейн. От няколко години беше вдовица, но траурът й беше свършил, така че можеше да приеме компаньонка. Пеги познаваше добре тази жена, беше я гледала отдалеч през всичките тези години. Ако почукам на вратата й, помисли Пеги, дори няма нужда да й казвам, че съм дъщеря на Хорас Гестър, тя ще ме приеме и като непозната и ще се погрижи за мен и ще ми помогне. Но може би все пак ще й кажа чия дъщеря съм, как съм разбрала къде живее и как Татко още живее с болезнения спомен за любовта си към нея.

Каретата издрънча по покрития мост, построен преди единадесет години от бащата и братята на Алвин, след като реката бе удавила най-големия син. По гредите имаше гнезда на птици. Те надаваха лудешки, мелодични и доволни крясъци, или поне на нея така й се стори. Пееха толкова силно под покрива на моста, че звучаха като в опера, както си я представяше Пеги. В Камелот, далеч на юг, имаше опера. Може би някой ден тя щеше да иде и да чуе певците, и да види дори самия Крал в ложата му…

А може би не. Защото някой ден тя можеше да открие пътеката, водеща към кратката, но прекрасна мечта и тогава щеше да има да върши по-важни неща от това да гледа крале или да слуша музиката на австрийския кралски двор, свирена от облечени с дантела музиканти в луксозната оперна зала в Камелот, Вирджиния. Алвин бе по-важен от всичко това, стига да успееше да намери път към силата си, както и какво да прави с нея. А тя бе родена, за да бъде част от съдбата му. Толкова лесно се отвличаше в мечти по него! Но защо не? Мечтите й за него, макар и кратки и трудни за намиране, бяха истински алтернативи на бъдещето. Най-силната радост и най-силната скръб за нея бяха свързани с това момче, което дори още не беше мъж и което никога не я беше виждало.

Ала докато пътуваше в каретата на доктор Физикър, тя прогони тези мисли и видения от ума си. Каквото има да става, ще става, помисли тя. Ако намеря пътеката, добре, ако не, пак добре. Засега поне съм свободна. Свободна от вахтата над град Хатрак, свободна от планове, свързани единствено с това малко момче. Ами ако се окажа свободна от него завинаги? Ами ако намеря друго бъдеще, в което него изобщо го няма? Това е най-вероятното развитие на нещата. Дайте ми достатъчно време и ще забравя дори това късче мечти и ще открия свой равен път към мирен край, вместо да изневеря на себе си, за да пасна на неговия неравен път.

Танцуващите коне теглеха каретата тъй бързо, че вятърът поде и разроши косата й. Тя затвори очи и си представи, че лети – че е бегълка, която се учи да бъде свободна.

Нека намери пътя си към величието без мен. Нека водя щастлив живот далеч от него. Нека друга жена застане до него в славата му. Нека друга коленичи ридаеща на гроба му.

Prentice Alvin 13

Мама се върна заедно с двамата Бери преди Татко да изкопае гроба. Анга Бери беше едра жена с бръчки повече от смях, отколкото от грижи, макар че и двата вида бяха налице. Пеги я познаваше добре и я харесваше повече от други хора в Хатрак. Бeше жена с характер, но и състрадателна и Пеги не се изненада, когато тя се втурна към трупа на момичето, сграбчи студената й ръка и я притисна към гърдите си. Прошепна думи, напомнящи приспивна песен, толкова мелодичен и благ бе ниският й глас.

- Мъртва е – каза Мок Бери. – Но с бебето всичко е наред, както виждам.

Пеги се изправи и показа на Мок бебето в ръцете си. Определено го харесваше много по-малко от жена му. Беше човек, който удря деца до кръв само защото не одобрява постъпките или думите им. Дори не се гневеше, което бе още по-лошо. Сякаш нямаше никакви чувства и му беше все едно дали човекът отсреща страда или не. Но беше работлив и макар и бедно, семейството му се справяше някак. Никой от познатите на Мок не обръщаше внимание на грубите приказки, че всички негри крадат и всички негърки са лесни.

- Здрав е – продължи Мок. – После се обърна към Мама. – Когато порасне и стане голям негър, мадам, все още ли ще го наричаш твой син? Или ще го пратиш да спи отзад в обора при добитъка?

Този човек не го увърта, помисли Пеги.

- Затвори си устата, Мок – рече жена му. – А вие, мис, подайте ми това бебе. Ако бях знаела, че идва, нямаше да отбивам най-малкото си дете и щях да имам кърма. Отбих го преди два месеца и оттогава само бели ми прави, но ти, бебчо, не правиш бели, о, да… - И тя загука на бебето както бе гукала на мъртвата му майка, но то и сега не се събуди.

- Казах ти, че ще го отгледам като мой собствен син – рече Мама.

- Съжалявам, мадам, но никога не съм чувал бяла жена да го прави – отвърна Мок.

- Върша това, което казвам – отсече Мама.

Мок размисли над думите й и кимна.

- Така е. Май не съм чувал да не си спазите обещанието, дори дадено на чернокожи. – Той се усмихна. – Повечето бели смятат, че да излъжеш негър не е същото като да излъжеш бял.

- Ще направим както поискахте – каза Анга Бери. – Ще казваме на всички, които питат, че това е мой син и го даваме за отглеждане на вас, защото ние сме много бедни.

- Но не забравяйте нито за момент, че това е лъжа – намеси се Мок. – Изобщо не си мислете, че ако това беше наше дете, щяхме да го дадем. Изобщо не си мислете, че жена ми някога щеше да позволи на бял мъж да й направи бебе, докато е женена за мен.

Мама се вгледа в Мок замислено, изучавайки го.

- Мок Бери, добре си дошъл да ме посещаваш всеки ден, докато това момче е в къщата ми. Аз ще ти покажа как една бяла жена държи на думата си.

Мок се разсмя.

- Значи си истинска аболиционистка.

В този момент влезе Татко, покрит с пот и мръсотия. Той се здрависа с двамата Бери и те му обясниха каква история ще разказват. Той също даде обещание да отгледа момчето като свой син. Той се сети за нещо, което не би минало и през ум на Мама – обърна се към Пеги и й обеща, че няма да предпочитат бебето пред нея. Пеги кимна. Не искаше да говори, защото ако кажеше нещо, то щеше да е или лъжа, или щеше да издаде плановете й. Тя знаеше, че няма намерение да остане в тази къща дори един ден от бъдещия живот на бебето.

- Сега си отиваме у дома, госпожо Гестър – каза Анга и подаде бебето на Мама. – Ако някое от децата ми се събуди от кошмар и мене ме няма, ще чуете писъци чак тук на главния път.

- Няма ли да извикате свещеник да каже няколко думи на гроба й? – попита Мок.

Татко не се бе сетил за това.

- На горния етаж има един проповедник…

Но Пеги не го остави да си довърши мисълта:

- Не! – рязко отсече тя.

Баща й я погледна и разбра, че говори като факла и няма смисъл да спори. Затова само кимна:

- Не, Мок, ще бъде опасно.

Мама изпрати Анга Бери до вратата.

- Има ли нещо специално, което трябва да знам? – нервно попита тя. – Нещо по-различно при чернокожите бебета?

- Много е различно – потвърди Анга. – Но това бебе е наполовина бяло – вие се грижете за бялата половина, а черната ще се грижи сама за себе си.

- Краве мляко от свински мехур, нали? – настоя Мама.

- Вие знаете всичко това – отвърна Анга. – Всичко, което знам, съм го научила от вас, госпожо Гестър. Както и всички жени в града. Защо ме питате така? Време е да ходя да спя.

Когато двамата Бери си отидоха, Татко взе тялото на момичето и го отнесе навън. Нямаше дори ковчег, щяха да покрият трупа с камъни, за да не привлича кучетата.

- Лека е като перце – каза той като я вдигна. – Като овъглени останки на изгоряло дърво.

Което отговаряше на истината, помисли Пеги. Това бе останало от нея – само пепел. Та тя се бе запалила сама!

Мама взе на ръце негърското бебе, а Пеги се качи на тавана и донесе люлката. Този път не се събуди никой освен проповедника. Той лежеше напълно буден в стаята си, но нямаше да излезе. Мама и Пеги оправиха легълцето и положиха бебето в него.

- Кажи, има ли си име това сираче? – попита Мама.

- Тя така и не му е дала име – отвърна Пеги. – В нейното племе жената получава име едва след като се омъжи, а мъжът – след като убие първото си животно.

- Това е ужасно – възкликна Мама. – Това дори не е християнско. Умряла е некръстена!

- Не – възрази Пеги. – Била е кръстена – жената на собственика е кръщавала всички чернокожи на плантацията.

Лицето на Мама се сгърчи.

- Явно си е мислела, че това е достатъчно, за да станеш християнин. Аз ще ти измисля име, мъничък. – Тя се усмихна палаво. – Според теб как ще реагира баща ти, ако кръстя бебето Хорас Гестър младши?

- Ще умре – отвърна Пеги.

- Май си права – съгласи се мама. – А аз още не съм готова за вдовица. Значи ще го кръстим… не знам, Пеги? Какво име се дава на чернокож? Или да го кръстя все едно е бял?

- Единственото име на чернокож, което знам, е Отело – рече Пеги.

- Това е шантаво име – каза Мама. – Сигурно си го прочела в книгите на Уитли Физикър.

Пеги не отговори.

- Знам как ще го нарека. Кромуел. На името на Лорд протектора.

- По-добре тогава го кръсти Артър, на краля – предложи Пеги.

Мама се изкикоти.

- Това е името ти, мъничък. Артър Стюарт! И ако на Краля не му допада такъв адаш, да прати армия, но пак няма да го сменя. Първо Негово Величество да си смени името.

Prentice Alvin 12

Нали още дишаше? Да. Не. Бебето бе заспало край нея, но гърдите й не се повдигаха дори колкото неговите, от устните й не излизаше дъх дори колкото на бебе. Но сърдечният й огън още пламтеше! Пеги го виждаше съвсем ясно – пламтеше с ярка светлина, наистина това момиче беше сърцато. Пеги отвори кутията, извади парченцето риза, откъсна крайче от него и го стри на прах между пръстите си като прошепна: “Живей, бъди силна”. Опита се да направи като Алвин, когато изцеляваше, да повтори начина, по който той усещаше дребните счупени места в човешкото тяло и ги оправяше. Нима не го бе гледала толкова пъти вече? Но когато го правеше тя, бе по-различно. За нея бе неприсъщо действие, липсваше й видение и тя усети как животът се отцеди от тялото на момичето, сърцето й спря, дробовете се отпуснаха, очите се отвориха, но без светлина в тях и накрая сърдечният огън проблесна рязко и ярко като падаща звезда и изчезна.

Твърде късно. Ако не беше спряла в коридора горе, ако не се беше занимавала с проповедника… Но не, нямаше смисъл да се обвинява, и без това нямаше такава дарба и беше прекалено късно още преди да е започнала. Момичето бе започнало да умира с цялото си тяло. Дори самият Алвин, ако беше тук, нямаше да може да я спаси. Надеждата бе съвсем крехка, недостатъчна и за една-единствена пътека, в която да се осъществи. Тя нямаше да постъпи като много хора, нямаше да се обвинява безкрайно, когато всъщност бе дала всичко от себе си за едно дело, което поначало беше безнадеждно.

Сега, когато момичето бе мъртво, не можеше да остави бебето да усеща вкочаняващата се майчина ръка. Тя го взе на ръце. То се размърда, но продължи да спи, съвсем по бебешки. Майка ти е мъртва, мъничък бебчо, но ти ще имаш моята майка и моя баща. Те имат достатъчно обич за теб, няма да гладуваш за любов като някои мои познати деца. Не се предавай, бебчо. Майка ти умря, за да те доведе тук, не се предавай и от теб ще стане нещо, обещавам ти.

От теб ще стане нещо, чу тя шепота си. От теб, но също и от мен.

Взе решението още преди да осъзнае, че такова решение съществува. Тя усети как собственото й бъдеще се променя, макар да не можеше да го види с точност.

Малката робиня знаела какво е най-вероятното бъдеще – не е нужно да си факла, за да виждаш ясно някои неща. Чакал я непоносим живот, щяла да изгуби бебето си, да живее като робиня до деня на смъртта си. Ала тя съзряла едничък крехък лъч надежда за бебето си и веднага, без да се колебае, взела решение, че този лъч надежда заслужава саможертвата й.

А виж ме мен, помисли Пеги. Аз гледам пътеките на живота на Алвин и виждам само нещастие за себе си – е, не чак като на робинята, но достатъчно голямо нещастие. Отвреме навреме улавям светлината на възможност за щастие, странен и заобиколен начин да имам Алвин и той да ме обича. Щом съм го видяла, нима ще стоя със скръстени ръце и ще гледам как тази светла надежда умира, само защото не съм сигурна как да стигна оттук дотам?

Щом това измъчено дете можа да си направи само надежда от восък, пепел, пера и част от себе си, значи аз също мога да изградя своя живот. Нейде съществува нишка, и ако само се уловя за нея, тя ще ме доведе до щастието. А дори никога да не открия тази нишка, така ще е по-добре, отколкото да срещна отчаянието, което ме очаква, ако остана. Дори ако никога не стана част от живота на Алвин, когато той възмъжее, е, това пак не е толкова висока цена, колкото тази, която момичето плати за свободата си.

Когато Алвин дойде утре, аз няма да съм тук.

Това решение взе тя, просто така. Направо не можеше да повярва, че преди това не й е дошло на ума. Сред всички хора в Хатрак, точно тя трябваше да знае, че винаги има друг избор. Хората говорят как са били тласнати към нещастие и скръб, как са нямали избор – но тази бегълка показва как винаги има изход, стига да помниш, че дори смъртта понякога може да бъде прав и гладък път.

Дори не ми трябват пера от кос, за да отлетя.

Пеги седеше с бебето на ръце и правеше храбри и страховити планове как ще замине на сутринта преди Алвин да е пристигнал. Когато усещаше страх от това, което й предстоеше, тя поглеждаше мъртвото момиче и се утешаваше. Може някой ден да свърша като теб, малко момиче, мъртва в дома на непознати. Но по-добре това неизвестно бъдеще, отколкото бъдеще, което със сигурност знам, че ще ненавиждам, обаче не правя нищо, за да го избегна.

Ще го направя ли, наистина ли ще го направя утре сутринта, когато настане време и няма връщане назад? Тя докосна родилната риза на Алвин със свободната си ръка, пъхна пръсти в кутията и погледна в бъдещето на Алвин. Това, което видя, я накара да запее наум. Преди повечето пътеки показваха как се срещат и това дава началото на нейния живот в нещастие. Сега имаше само няколко такива пътеки – в бъдещето на Алвин тя виждаше как той пристига в Хатрак, как търси момичето-факла и открива, че е заминала. Промяната на решението й тази вечер бе затворило повечето пътеки към нещастието.

Prentice Alvin 11

Мигът на объркване отмина и Пеги го забрави. Мислите й се насочиха към чернокожото момиче на пода в общата стая. Тя беше будна и с отворени очи. Бебето още плачеше. Без да чуе нито дума от нея, Пеги разбра, че тя иска да даде на бебето да суче, ако в гърдите й има нещо за сукане. Момичето нямаше сила дори да разгърне избелялата си памучна риза. Пеги седна до нея, сложи бебето на своите колене, а със свободната си ръка откопча ризата на момичето. Гръдният й кош бе толкова слаб, ребрата й се открояваха толкова ясно, че гърдите й приличаха на торби, метнати на ограда. Ала зърното щръкна за бебето и скоро по устните му се появи бяла пяна, което означаваше, че кърма има дори сега, дори в самия край на майчиния живот.

Момичето бе прекалено слабо, за да говори, но нямаше нужда от това – Пеги чуваше мислите й и отговаряше.

- Моята майка ще вземе бебето ти – каза Пеги. – И никога няма да позволи то да стане роб.

Ето това искаше да чуе момичето – това и звуците на лакомото бебе, което сучеше шумно, пъхтеше и мляскаше на гърдата й.

Ала Пеги искаше тя да узнае още нещо, преди да умре.

- Твоето бебе ще научи за теб – каза тя.- Ще научи как си дала живота си, за да можеш да полетиш и да го доведеш тук на свобода. Не мисли, че ще те забрави, защото това няма да стане.

После Пеги погледна в сърдечния огън на детето и потърси бъдещето му там. Изпита болка, защото животът на наполовина бяло момче в град на бели беше тежък, независимо от избраните пътеки. Все пак тя видя достатъчно, за да прозре какво е бебето, чиито пръсти дращеха и се вкопчваха в голата гръд на майка му.

- Обещавам ти, той ще стане мъж, за когото ще си е струвало да умреш.

Момичето се зарадва на тези думи. Те й донесоха покой и тя заспа отново. След малко бебето също заспа доволно. Пеги го взе на ръце, уви го в одеяло и го положи на сгъвката на майчината му ръка. Ти ще бъдеш с майка си всеки миг от оставащия й живот, безмълвно му рече тя. Ще ти разкажем и как те е държала в ръце, докато е умирала. Когато е умирала. Татко и По Догли копаеха гроба й отвън, мама бе при семейство Бери и ги убеждаваше да й помогнат да спаси живота и свободата на бебето, а самата Пеги тук също смяташе, че девойката е вече мъртва.

Но тя още бе жива. И внезапно Пеги изпита гняв, задето не се е сетила по-рано, че познава един човек, който има дарба да лекува болните. Нима не бе коленичил край Та-Кумсо в Битката за Детройт, нима не беше излекувал великия индианец, чието тяло бе надупчено с куршуми? Ако беше тук, Алвин можеше да излекува това момиче.

Тя се впусна в мрака и потърси сърдечния огън, който гореше така ярко, огъня, който тя познаваше по-добре от всеки друг на света, по-добре даже от своя собствен. И го видя да тича в мрака, както правят индианците, като насън, а земята около него бе в душата му. Идваше по-бързо от всеки бял, дори с най-бързия кон по най-добрия път между Уобиш и Хатрак, но щеше да пристигне едва утре по обед, а дотогава робинята щеше да е мъртва и погребана в семейното гробище. Най-много с дванадесет часа тя щеше да изпусне единствения човек в тази страна, който можеше да спаси живота й.

Нима не ставаше винаги така. Алвин можеше да я спаси, но никога няма да узнае, че е имала нужда от спасение. А Пеги, която изобщо не можеше да й помогне, знаеше какво става, знаеше всичко, което можеше да се случи, ако светът беше добър. Но той не беше. И това нямаше да се случи.

Какъв ужасен дар – да си факла. Да знаеш всичко, което ще се случи и да имаш толкова малко власт да го промениш. Единствената й власт бяха думите – да каже на хората, но дори тогава не бе сигурна какъв избор щяха да направят. Винаги съществуваше избор, който щеше да ги изпрати по още по-страшна пътека от тази, от която тя искаше да ги спаси. Толкова често тяхната злина, раздразнителност или просто лош късмет ги подтикваше точно към този злощастен избор и събитията се оказваха по-лоши за тях, отколкото ако Пеги бе замълчала и не бе им казала нищо. Де да можех да не знам. Да можех да храня надежда, че Алвин ще дойде навреме. Да можех да се надявам, че това момиче ще оживее. Да можех аз да спася живота й.

И тогава тя си припомни многобройните случаи, когато тя бе спасявала нечий живот. Животът на Алвин с неговата родилна риза. В този момент в нея проблесна надежда, че само този път тя ще може да използва последното останало парченце от ризата на Алвин за да спаси момичето, да я излекува.

Пеги скочи и хукна непохватно нагоре по стълбите, но краката й бяха изтръпнали от седене на пода и тя не усещаше ходилата си върху дървения под. Спъна се на стълбите и вдигна шум, но гостите не се събудиха, доколкото успя да забележи. На горния етаж тя се изкачи по таванската стълба, която Стария дядо бе построил само три месеца преди да умре. Провря се през куфарите и старите мебели и най-после стигна до своята стая в западния ъгъл на къщата. През южния прозорец нахлуваше лунна светлина, която образуваше квадратчета по пода. Тя повдигна дъската на пода и извади кутията от скривалището, където я криеше, когато не беше в стаята.

Или стъпваше твърде тежко, или този гост спеше много леко, защото когато слезе по стълбата от тавана, го видя – изпод дългата му нощница се подаваха кльощави бели крака. Той погледна към първия етаж, после към стаята си, сякаш не можеше да реши дали да влезе или да излезе, да се качи или да слезе. Пеги погледна в сърдечния му огън, за да види дали е бил на първия етаж и дали е видял момичето и бебето. Ако ги бе видял, всичките им планове и предпазливост бяха напразни.

Ала не бе слизал – още имаше шанс.

- Защо още си облечена за излизане? – попита той. – Виж кое време е!

Тя нежно постави пръст на устните му, за да го накара да замълчи, или поне такова беше първоначалното намерение. Но веднага разбра, че е първата жена, която го е докосвала по лицето след майка му преди много години. Тя видя, че в този миг сърцето му се изпълни не с похот, а с неясния копнеж на самотен мъж. Това бе пристигналият по-предния ден свещеник, който каза, че е пътуващ проповедник от Шотландия. Тя почти не му бе обърнала внимание, толкова бе потънала в мисли за завръщането на Алвин. Но сега най-важното беше да го изпрати обратно в стаята му колкото е възможно по-бързо и се сети за един сигурен начин да го стори. Тя обви ръце около раменете му, хвана го силно за тила и го придърпа, за да го целуне силно по устните. Целувката беше дълга и силна, каквато той никога в живота си не бе получавал от жена.

Точно както очакваше, той се прибра в стаята си едва ли не преди да го е пуснала. Тя щеше да му се присмее за това, но разбра, че не целувката го е отблъснала, а кутията, която тя още държеше в ръка и бе притиснала в тила му, докато го прегръщаше. Кутията с родилната риза на Алвин.

В мига на докосването той усети какво има в кутията. Това не беше негова дарба, беше нещо различно… само близостта му до предмет, свързан с Алвин. Тя видя как в съзнанието му изплува видение за Алвин, съпроводено със страх и омраза, каквито не бе виждала никога преди. Едва тогава тя осъзна кой бе този проповедник. Преподобния Филаделфия Троур, който някога бе свещеник в градчето Вигор. Преподобния Троур, който веднъж се бе опитал да убие момчето и само бащата на Алвин го спря.

Страхът от женската целувка не бе нищо в сравнение със страха от Алвин младши. Работата бе там, че той бе толкова уплашен, че смяташе да си тръгне веднага и да избяга от хана. Ако стори това, ще слезе долу и ще види всичко, точно каквото тя се мъчеше да предотврати. Много често се случваше да се опита да избегне някаква злина и вместо нея се получаваше нещо още по-лошо, толкова невероятно, че й бе убегнало от погледа. Как можа да не познае кой е? Нима не го бе виждала през очите на Алвин безброй пъти през изминалите години? Но през последната година той се бе изменил, изглеждаше отслабнал, измъчен и остарял. Освен това не очакваше да го види тук, а и вече бе твърде късно да поправи стореното. Сега важното беше да го задържи в стаята му.

Затова тя отвори вратата му и го последва, изгледа го право в очите и каза:

- Той е роден тук.

- Кой? – Лицето му бе пребледняло сякаш бе видял самия дявол. И знаеше за кого говори тя.

- И се връща. Даже сега е на път. В безопасност сте, ако останете в стаята си тази нощ и потеглите утре сутрин на разсъмване.

- Не знам… не разбирам за какво говорите.

Нима наистина смяташе, че може да излъже факла? Може би не знаеше коя е – о, знаеше, но просто не вярваше във факли, заклинания, дарби и други подобни. Беше човек на науката и висшата религия. Проклет глупак. Затова трябваше да му докаже, че най-големият му страх се е сбъднал. Тя го познаваше и знаеше тайните му.

- Вие се опитахте да убиете Алвин младши с касапски нож.

Думите й постигнаха целта си. Той падна на колене.

- Не ме е страх да умра – каза той и почна да шепне Господнята молитва.

- Молете се цяла нощ, ако щете – прекъсна го тя, - но останете в стаята си.

Тя излезе и затвори вратата. На половината път надолу по стълбите тя чу как той пуска резето на вратата си. Пеги нямаше време да се интересува дали не му е причинила голямо страдание – в сърцето си този човек беше убиец. Сега само искаше да занесе родилната риза долу и да помогне на бегълката, ако случайно имаше възможност да използва силата на Алвин. Проповедникът й бе загубил много време. Много скъпоценни вдишвания на робинята.

Prentice Alvin 10

- Дъще – промълви мама, - ако сега изляза през тази врата, добро ли ще сполети момчето? И нас?
- Нима ме молиш да ти Гледам, мамо?
- Да, малка Пеги, а никога не съм те молила заради себе си. - Тогава ще ти кажа. – Пеги нямаше нужда да гледа надалеч по пътеките на живота на Мама, за да види колко радост ще й донесе това момче. – Ако го вземеш и се отнасяш с него като към твой син, никога няма да съжаляваш за това.
- Ами баща ти? Той добре ли ще се отнася към него?
- Нима не познаваш собствения си мъж? – попита Пеги. Мама пристъпи към нея със стиснат юмрук, макар никога да не я бе докосвала с пръст.
- Не се дръж нагло – предупреди тя.
- Говоря ти, както говоря винаги когато Гледам – отвърна Пеги. – Ти идваш при мен като при факла, затова ти говоря като факла.
- Кажи тогава каквото имаш за казване.
- Лесно е. Щом не знаеш как мъжът ти ще се отнася към това момче, значи изобщо не го познаваш.
- Може би не – съгласи се мама. - Може би изобщо не го познавам. Или пък го познавам и искам да ми кажеш дали съм права.
- Права си – рече Пеги. – Той ще се отнася с него добре и ще го кара да се чувства обичан през всичките дни от живота му.
- Но ще го обича ли наистина?
Пеги нямаше да отговори на този въпрос. При татко изобщо не ставаше дума за любов. Той щеше да се грижи за момчето, защото така трябваше, защото беше длъжен, но момчето никога нямаше да разбере разликата и на него това щеше да му се струва обич, и то такава, на която можеше да се разчита много повече, отколкото на чувството любов. Но ако обяснеше това на мама, трябваше да й каже как татко върши много неща, защото се чувства гузен заради отдавнашния си грях, а в живота на мама нямаше никога да дойде момент, когато тя да е готова да чуе тази история. Затова Пеги само изгледа майка си и й отговори както отговаряше на други хора, които прекалено задълбаваха в неща, който всъщност не искаха да узнаят.
- Той трябва да отговори на този въпрос. Ти трябва само да знаеш, че изборът, който вече си направила в сърцето си, е добър. Самото решение вече ти промени живота.
- Но аз още не съм решила – възрази Мама. В сърцето на майка й не бе останала нито една пътека, нито една, в която тя не убеждаваше семейство Бери да кажат, че детето е тяхно и че й го оставят за отглеждане.
- Напротив, решила си – рече Пеги. – И си щастлива от избора.
Мама излезе и тихо затвори вратата зад себе си, за да не събуди пътуващия проповедник в стаята горе.

За миг Пеги изпита объркване, без да разбере защо. Ако се бе замислила, щеше да осъзнае, че бе измамила майка си без изобщо да усети. Когато Гледаше на други хора, тя винаги внимателно се вглеждаше надалеч по пътеките на живота им в търсене на мрак, породен от какви ли не причини. Ала Пеги бе тъй сигурна, че познава майка си и баща си, че дори не се постара да погледне по-далече от непосредственото бъдеще. Така се случва обикновено с роднините. Мислите, че се познавате много добре и изобщо не се стараете да се опознаете. Щяха да минат години, преди Пеги да си спомни отново този ден и да се опита да разбере защо не е Видяла какво предстои. Понякога даже й се струваше, че дарбата й я е изоставила в този момент. Но не беше така. Тя бе изоставила дарбата си. Не беше нито първата, нито последната, нито дори най-злощастната, постъпила така, но малцина съжаляваха за стореното повече от нея.