Writers Strike

Пак станало петък, време за видео!:)

Изоставаме с блога на Нийл Геймън на български, но той беше постнал горното видео за стачката на писателите за Холивуд. Гледам, че са го свалили, може да свалят и това. Много е манипулативно, все пак сценаристи са хората, знаят си работата;)

С две думи - писателите искат увеличен процент от продажбите на произведенията им в "новите" медии - DVD, интернет. FAQ here. Прочетох два-три коментара под видеото, в смисъл че това е пазарна икономика и ще вземаш колкото ти дават. Звучи познато.

А в един форум мярнах реплика, че сега е моментът да пробият българските wannabe писатели.:D

A Girl Like You

Ние пак сме напред с празниците.

В един от тежките, "мръсни" дни между Коледа и Йордановден, e родено моето момиченце. По план трябваше да е на Бъдни вечер, но позакъсня. Вече е на осем, прочела е много книги и от една година не я пляскам. Подарих й две енциклопедии за науката и една шоколадова торта, в момента се е зачела за микробите, а свещички ще духаме след малко. Рада е красива, суетна, любознателна и разсъдлива, малко повече отколкото би ми се искало на мен, но... нашите деца не са (само) наши деца.

Купих балони, дядо им ги наду и тя си надписа един с "ЧРД, Рада, бъди все така здрава". После се усети, че носът й тече вече седмица и се поправи: Е, не така здрава, по-здрава:) Сутринта си изсвири Happy Birthday и си я изпяха с Мишо. Много хубав дует са, наистина. А Миш слуша канона от предния клип поне десет пъти и Рада вече го е научила да свири някакви стълбички-гами на пианото. Да не говоря колко коледни и зимни песни знаят, ако нищо друго не стане от тях, могат да пеят за пари:Р

За протокола, изпратихме истинско писмо на дядо Коледа с марка за ЕС от лев и нещо. Понеже нямаше, повтарям, нямаше пъзел с костенурките нинджа, Joulupukki реши проблема като подари на Миш пъзел от "Цар Лъв" плюс филмчето ТMNT. Много се зарадваха, че филмът е за тях "докато сме живи", а не трябва да го връщаме на рента. "Все пак Лапландия е далеч, не можем да го върнем за един ден", отбеляза Рада. "В Лапландия има "Арена", възкликна Мишо, защото в неговия свят DVD-та се купуват от Арена. Очевидно Рада повече е слушала, затова получи разкошния си пиратски кораб с бонус морски чудовища. Аз не мога да разбера, защо платноходите са все пиратски? Не може ли да са просто... пътешественически? И не, нашият не беше с надпис "Карибски пирати", беше по-хубав. Гледахме клипчета от santatelevision.com и разни други фински сайтове, там има опция да си поръчаш писмо-отговор от дядо Коледа срещу шест евро. Догодина мисля да ползвам тази услуга, Рада вече ще може да чете на английски.

Радвам се да съобщя, че успях да сведа пазаруването до минимум, което и на вас желая!:)

Christmas, What An Industry

Сега, това е вече станалото традиционно петъчно видео;) Изобщо нямам намерение да рантвам за консуматорското ни общество, за номера на звяра и за края на света! Заглавието беше коментар към видео на Trans-Siberian Orchestra, които са си индустрия, но какво от това?

Trans-Siberian Orchestra - Pachelbel's Canon in D



Дисциплината е лошо нещо, води до прекаляване :D


:)

All You Dreamers, Keep On Dreaming...

this is an open plea
to the beautiful insanity of your hearts

В една нощ през самотния декември си поръчах три албума от Wizard:

Serj Tankian - Elect the Dead, както обещах. Артът е страхотен.


Deadsoul Tribe - A Lullaby For the Devil. От две години се каня да подкрепя финансово този невероятен музикант - Девън Грейвз, преди това известен с друго име, ама няма да му забелязваме. Заглавието на поста е от задната корица на албума.

Ayreon - The Universal Migrator 1 & 2. С това прослушах Ayreon и покупката се явява подготовка за закупуването на новия албум, който ще излезе в края на януари и даже съм му сложила банер отдолу на блога. Според мен 01011001 е най-доброто на Ayreon досега, което не е лесно да го заявя, при положение, че всичко, що е Ayreon, винаги ми е било любимо, включително Star One.

Значи... аз нямам кредитна карта, нито се очертава да имам, НО планирах да си направя от новите дебитни карти, за да пазарувам онлайн извън България. Предвид скоростта, с която реализирам планове, дори не съм говорила с банката си за това, най-вече защото разполагаемият ми доход през последната година много намаля. Обаче на сайта за pre-order намерих това:

Outside the Netherlands and no credit card you can sent money by post or you can transfer money to our bank account. Please sent a email if you like to do so.

Как да не се трогне човек. Да взема да пиша ли...:) Бонусът е автограф от Арйен. По-вероятно е обаче да налея пари в българската икономика и пак да си го поръчам оттук. И понеже К. мръхти, че съм буржоазна, защото си купувам музика, да кажа, че това е израз на признателност към хората, които са направили толкова много за мен. Мисля, че да си купиш 2% от музиката, която слушаш, не е повод за хвалба. (Същата сума щях да дам, ако бях отишла на фризьор и козметик, но просто не ми останаха 4 свободни часа за нови кичури и други неща по външния ми вид. Огледалото казва, че все още изглеждам добре за годините си. Като почне да казва друго, ще видя какво ще направя с бюджета за фонд "и аз съм човек":)

А пък докато гледах клиповете The Singers of Ayreon, забелязах ето този тип, Eрик Клейтън. Пее в християнска група с умопомрачителното име Saviour Machine. Cheesy, нали? Мен пък ме кефят, но днес не е петък и няма да поствам видео;)

Yo Puta

"който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея."
Йоан 8:7

Може би много мъже са имали фантазии, че са с проститутка. Млада, красива, готова да изпълни всяко желание. И твоя, защото си платил, а в нашия свят което не се купува с пари, се купува с много пари. Моята фантазия за мъжка проститутка си остана нереализирана, но си е факт и това е отправната ми точка за размисъл върху легализирането на проституцията. Не данъчните приходи, не моралността на рекламирането на услугата, не осигуровките и защитата на секс-работниците. А моето желание да получа удоволствие срещу пари.

Мъжете и жените не са предмети, а личности с човешко достойнство, както е записано в Хартата за човешките права, чийто Член 1 гласи:

"Човешкото достойнство е ненакърнимо. То трябва да се зачита и защитава."

Дефиницията на достойнство е философски въпрос, както и отношението "тяло - личност" и въпросът доколко свеждането на друг човек до парче плът е накърняване на неговото достойнство. В този ред на мисли, повечето хора смятат, че са собственици на телата си и тезата, че са само арендатори, ги изнервя. Но като че ли всички ще се съгласим, че изключителното право да правим неща с човешко тяло се разпростира само до тялото, което обитаваме в момента, а посегателството срещу чуждо тяло (без съгласие на неговия обитател) е правонарушение. Клиентът на проститутката не само че не може да е сигурен, че тя го прави по свой избор, ами по-скоро може да е сигурен в обратното. Обаче не му дреме - нали си е платил. И за член пети от хартата не му дреме:

Забрана на робството и на принудителния труд

1. Никой не може да бъде държан в робство или в принудително подчинение.

2. Никой не може да бъде заставян да извършва принудителен или задължителен труд.

3. Трафикът на хора е забранен.

Ето много хубава статия по темата, разказваща за икономическите интереси, стоящи зад желанието ни да получим оргазъм. Икономически интереси стоят и зад желанието ни да се напием, да се напушим и да залагаме (примерно), но моят интерес е по-скоро към психологията на връзката между клиента и секс-работника. Властта, символизирана от дадените пари ли ти го вдига, или самата жена? Не ти ли пада от мисълта, че тази жена НЕ ИСКА да е с теб, и го прави по задължение? Не е ли странно парите да превръщат изнасилването (правене на секс без желание от страна на партньора) в законно и морално деяние? Ти сваляш филми от торенти, а за секс би платил, така ли? Наистина ли си плащаш, за да не се налага после да говориш с нея? Честно, това последното ми се вижда най-смислената причина да се ползва професионална услуга...

Друга статия за трафика на хора, за насилието, отвличането, побоите и дрогирането на секс-работничките. Разбира се, проститутката има право да продава тялото си по свое собствено желание и забраната да го прави би ограничила нейните права. Да, може би много жени (и мъже) биха вършили сексуални услуги срещу пари по собствено желание. Най-добрата ми приятелка стана проститутка в далечната 1987 година - прекъсна училище, влезе в такава среда, изкарваше прилични пари. Не помня да е имала сводник. Разказвала ми е неща "от кухнята" на професията, които сигурно не е трябвало да слушам, докато съм била девствена, но такъв е животът. Беше страшно красиво и умно момиче, впрочем, което вероятно е било оценявано и от клиентите, предимно чужденци в крайморския град. Последното, което чух за нея преди десетина години, е че работи като фотомодел в Кипър. Дълго се канех да се обадя на майка й... Защо не се срещнем случайно някое лято?

Заглавието на поста е взето от този филм, който гледах преди време. Филмът се състои от псевдодокументални интервюта и няма особени художествени достойнства, но са показани различни гледни точки за проституцията. Всяка проститука говори на родния си език и за нас е интересно да видим грозната и дебела българка, а също и симпатичния сутеньор, който на чист български обяснява как работи индустрията. Почти съм сигурна, че има хора, които не знаят, че проституцията в България не е нелегална. Криминализирано е единствено сутеньорството, от член 155 на НК. Оказа се, че не само в Швеция, но и във Финландия, е криминализирано купуването на сексуални услуги, за ужас на Съюза на сексуалните професионалисти във Финландия, които на сайта си призовават гражданското общество да изпраща протестни писма на политиците.:) На родна почва, четейки тези впечатления на чужденци от нивото на услугите в България, мисля, че някоя и друга глоба няма да им дойде зле.

В заключение, от цялата харта за правата на човека, секс-индустрията набляга основно на чл.15, ал.1.

Всеки има право да работи и да упражнява свободно избрана или приета професия.

Сега мисля, че не бих правила секс с човек, който с това си изкарва хляба, ще ми е жал за него и за мъжкото му достойнство, нищо, че мъжете проститутки вероятно са били по-свободни в избора си на професия.

Prentice Alvin - 5

В далечния град Вигор, малкият Алвин закусваше за последен път на майчината си маса. На пода под масата бе метната торбата, която щеше да носи по пътя до реката Хатрак. По бузите на майка му се стичаха нескрити сълзи. Момчето обичаше майка си, но нито за миг не съжаляваше, че заминава. Сега домът му беше мрачен, белязан с невинна кръв и той не желаеше да остане там. Нямаше търпение да потегли, да започне живота си като чирак на ковача в Хатрак и да намери момичето факла, което бе спасило живота му при раждането. Не можеше да хапне нито хапка повече. Той се надигна от масата, изправи се, целуна майка си…

Пеги пусна ризата и бързо щракна капака на кутията, сякаш се мъчеше да улови муха.

Идва да ме намери. Идва, за да започнем съвместния си нещастен живот. Хайде, плачи, Фейт Милър, ала не защото твоят малък Алвин тръгва на изток. Плачи за мен - жената, чийто живот синът ти ще погуби. Пролей сълзи за самотната болка на друга жена.

Пеги отново потрепера, отърси се от тъжното настроение на сивкавата зора и бързо се облече като навеждаше глава, за да не се удари в ниските наклонени греди на таванския покрив. С годините се бе научила как да прогонва мислите за Алвин Милър от главата си за достатъчно дълго, че да изпълнява задълженията си на дъщеря в домакинството на родителите си и на факла за хората от околността. Можеше да изкара часове без да помисли за момчето, ако се съсредоточеше. Сега беше по-трудно като знаеше, че точно тази сутрин той потегля към нея, но тя все пак успя да спре да мисли за него.

Пеги дръпна завесата на прозореца, който гледаше на юг, седна край него и се облегна на перваза. Зарея поглед над гората, която все още се простираше от хана по поречието на Хатрак чак до Хио, нашарена само от няколко свинеферми. Разбира се, отдалечената на множество мили Хио не се виждаше дори в ясния хладен пролетен въздух. Но което не виждаха телесните й очи, можеше лесно да бъде намерено от горящата факла в нея. За да види Хио, тя просто трябваше да потърси отдалечен сърдечен огън, после да се вмъкне в пламъка на този човек и да погледне през неговите очи тъй лесно, сякаш гледаше със своите собствени. А веднъж влязла и овладяла нечий сърдечен огън, тя виждаше и други неща, не само онова, което бе пред очите му, но и мислите, чувствата и желанията на този човек. И още – припламващи в най-ярката част на огъня, често потулени от мимолетни мисли и желания, тя съзираше пътеките пред него, видовете избор, които му предстояха, животът, който щеше да живее, ако избереше този или онзи път в идните часове и дни.

Пеги виждаше толкова много в сърдечните огньове на хората, че почти не познаваше своя собствен.

Понякога си представяше, че е самотно момче на вахта върху корабната мачта. Не че някога през живота си бе виждала кораб, като изключим саловете по Хио, а веднъж и шлеп на канала Ираква. Но беше чела книги, всички, които доктор Уитли Физикър й бе донесъл от Декейн. Оттам знаеше за вахтения на мачтата. Здраво стиснал такелажа, обвил ръце около мачтата, за да не падне, ако корабът внезапно се наклони или пък задуха неочакван вятър. Посинял от студ през зимата, поаленял от жега през лятото, той няма какво да прави по цял ден, освен да гледа празния син океан. Ако корабът му е пиратски, вахтеният следи за плячка, ако е китоловен кораб, търси следи от китове. На повечето кораби той просто търси земя, плитчини, скрити пясъчни рифове, оглежда се за пирати или за заклети врагове на националния флаг. През повечето дни той не вижда нищо, съвсем нищо, само вълни, гмуркащи се морски птици и бухнали облаци.

Аз съм в коша на вахтения, мислеше Пеги. Пратили са ме там преди около шестнадесет години, в деня на раждането ми. Оттогава не съм слизала, никога не са ме пускали да сляза, да си почина на тясната койка на най-долната палуба, никога не са ми позволявали да затворя люка над главата си или вратата зад гърба си. Винаги съм на пост, винаги гледам наблизо и надалеч. И понеже не гледам с телесните си очи, не мога да ги затворя, дори насън.

Не можеше да става дума за бягство. Без да се напряга, от своя таван тя виждаше:

Майка, известна на другите като Старата Пег Гестър, известна на себе си като Маргарет, готви в кухнята за многобройните клиенти, които се очакваха за вечеря. Не че има особена дарба за готвене, та домакинската работа й тежи – тя не е като Гърти Смит, която умее да приготви осоленото свинско така, че да има сто различни вкуса в сто различни дни. Дарбата на Пег Гестър са женските болести, акушерството и домашните заклинания, но за добрия хан е нужна вкусна храна, а сега, когато Старият Дядо почина, тя трябва да готви. Затова мисли само за кухнята и не може да понася да я прекъсват, особено дъщеря й, която се мотае из къщата почти без да проговори, а пък момичето е неприятно и невъзпитано, а беше толкова сладка и обещаваща, всичко в живота в даден момент се вгорчава…

Е, това вече беше истинско щастие – да знаеш, че собствената ти майка не се интересува от тебе. Няма значение, че Пеги познаваше и яростната всеотдайност на майка си. Да знаеш, че в сърцето на майка ти има и частица обич, не отнема и половината от обидата, че тя не те харесва.

Татко, известен на хората като Хорас Гестър, собственик на хана на реката Хатрак. Весел човек бе Татко, даже в момента е до вратата и разправя истории на един клиент, който не успяваше да си тръгне от хана. Двамата с Татко все се сещаха за още нещо, което да обсъдят. Да, този гост, пътуващ адвокат от Кливланд, смяташе, че Хорас Гестър е кажи-речи най-свестният гражданин на света. Ако всички хора бяха добросърдечни като него, нямаше да има престъпления и съответно работа за адвокати по горното течение на Хио. Всички така смятаха. Всички обичаха стария Хорас Гестър.

Но дъщеря му, факлата Пеги, виждаше сърдечния му огън и знаеше какво мисли той за това. Виждаше как хората му се усмихват, а той си казва: “Ако знаеха какъв съм в действителност, щяха да плюят в краката ми, да си тръгнат и да забравят, че някога са виждали лицето ми и са знаели името ми."

Пеги седеше в таванската си стая, а из целия град грееха сърдечни огньове. Най-силни бяха тези на родителите й, защото ги познаваше най-добре, на наемателите, отседнали в хана, и после на хората от градчето.

Мейкпис Смит и жена му Гърти с тримата сополанковци, които, когато не повръщаха или не се напишкваха, правеха бели – Пеги виждаше удоволствието на Мейкпис от оформянето на желязото, ненавистта към собствените му деца, разочарованието от жена му, превърнала се от прекрасно и недостижимо видение в рошава вещица, която крещеше първо на децата, а после със същия глас крещеше на Мейкпис.

Поли Уайзман, шерифът, обичаше хората да се страхуват от него, Уитли Физикър се сърдеше сам на себе си, защото медицината не помагаше в повече от половината случаи и всяка седмица той се сблъскваше със смърт, без да може да стори нищо. Нови хора, стари хора, фермери и занаятчии – тя гледаше през техните очи и вътре в сърцата им. Виждаше брачни легла, останали студени нощем, тайно пазени изневери в гузни сърца. Виждаше кражби от доверени чиновници, приятели и слуги, виждаше честните сърца на мнозина презряни и унижавани люде.

Виждаше всичко, но си мълчеше. Държеше си устата затворена. Не разговаряше с никого, защото нямаше намерение да лъже. Преди години бе обещала, че никога няма да излъже и спазваше обещанието си с мълчание.

Другите хора нямаха подобен проблем. Можеха да говорят и да казват истината. Ала Пеги не можеше да каже истината - познаваше тези хора прекалено добре. Знаеше от какво се страхуват те, какво желаят, какво са извършили и че биха я убили или пък биха се самоубили, ако някога научеха, че тя знае. Дори онези, които не бяха сторили нищо лошо, щяха да се срамуват, че тя знае тайните им мечти или скрити налудности. Затова никога нямаше да може да говори откровено с тези хора, иначе все нещо щеше да си проличи. Може би не дума, а само завъртане на главата, или пък избягване на някаква тема, и те щяха да разберат, че тя знае, или да се уплашат, че тя знае, или пък само да се уплашат. Само страхът, макар неназовим, можеше да унищожи най-слабите.

Тя бе на вахта през цялото време, сама на върха на мачтата, хваната за въжетата и виждаше повече, отколкото искаше, без да й остане дори минута за себе си.

Когато не се раждаше бебе, което тя трябваше да иде да погледне, все някакви хора бяха в опасност нейде и трябваше да им се помогне. Нямаше смисъл и да спи. И без това никога не спеше напълно. Част от нея непрестанно гледаше и виждаше горящия огън, виждаше проблясъка.

Като сега. В същия този миг погледна към гората и го видя. Сърдечен огън, който гореше много надалеч.

Тя се спусна натам – не телом разбира се, тялото й остана на тавана – но като факла тя знаеше как да погледне отблизо далечните сърдечни огньове.

Беше млада жена. Не, момиче, по-малко от нея дори. Отвътре звучеше странно, тя разбра веднага, че родният език на това момиче не е английски, нищо че тя вече мислеше и говореше на английски. Мислите й бяха завъртяни и особени. Ала има неща, по-дълбоки от следите, оставените в мозъка от думи. Малката Пеги веднага видя всичко - бебето в ръцете на момичето, застанало на брега на реката с ясното съзнание, че ще умре, ужасът, очакващ я в плантацията и какво бе сторила снощи, за да избяга.

Epitaph

Кing Crimson - Epitaph

The wall on which the prophets wrote
Is cracking at the seams.
Upon the instruments of death
The sunlight brightly gleams.
When every man is torn apart
With nightmares and with dreams,
Will no one lay the laurel wreath
When silence drowns the screams.

Confusion will be my epitaph.
As I crawl a cracked and broken path
If we make it we can all sit back
and laugh.
But I fear tomorrow I'll be crying,
Yes I fear tomorrow I'll be crying.

Between the iron gates of fate,
The seeds of time were sown,
And watered by the deeds of those
Who know and who are known;
Knowledge is a deadly friend
When no one sets the rules.
The fate of all mankind I see
Is in the hands of fools.

Баба ми е починала на 82 години. По-любимата ми баба си отиде преди 22 години, но и за тази ще ми е мъчно... Бог да я прости.

Починала е в пълно съзнание, днес сутринта е говорила с майка ми за петимата си правнуци. Не знам дали ще ида на погребението, нашите ме посъветваха да си остана при децата. Няма да им казвам засега, точно в момента нямам сили да говоря с деца за смъртта и задгробния живот.

Изведнъж си спомних, че днес щях да имам годишнина от сватбата.

Friday Video and Stuff

Реших да внеса малко ред и дисциплина в този блог. Видео ще се поства само в петък, денят за компютърни игри на децата. Щом те могат, значи и аз мога!



VideoJug: How To Do An Indian Head Massage

Освен масаж на главата, индийският масаж включва рамене и врат. Съвсем между другото, от три месеца се каня да извикам у дома личен масажист. Не, за пореден път няма грам пикантерия тук;) - от майка ми взех телефона на нейна съученичка, която работи като масажистка. Както и да е, догодина.

За индийския масаж научих от финландчето - беше подарил за рождения ден на приятелката си такъв масаж в престижен салон в Хелзинки. Аз одобрих с две ръце, приветствам подаряването на услуги, вместо на вещи.

С него се оказа, че сме родени на една дата и аз много му се кефя. Ето малко trivia, да разберете на какви неща се кефим ние, родените през април, пък дори и с разлика много години и километри:

- той е трети брат, в това има нещо много митологично;
- гаджето му е трета сестра, още по-митологично;
- свири на китара и има домашно студио (финландец е все пак);
- живее в къща край гора и езеро;
- опита се да ме зариби с норвежки блек метъл, но като му казах, че съм християнка, се отказа;
- родителите му са учители, майка му е била директор на селското училище, сега е експерт в Министерството на образованието, а баща му е бил учител на деца със специални образователни нужди, сега е дървар, купил си е трактор за Коледа.
- готви се за седем матури (ylioppilastutkinto);
- когато реторично се зачудих какво ще кажа на децата си като пораснат и поискат iPod, отговори: "каквото ми казаха и моите родители - спечели и си купи." съответно работи от 15-годишен всяко лято, боядисва къщи. (и не, финландските дървени къщи не са изцяло дървени). сега почна работа като касиер в супермаркет, спестява за екскурзия до Амстердам през пролетта;
- като порасне иска да стане или paramedic (братята му работят това), или тонрежисьор;
- един път нямали две седмици ток и домакинството им не усетило кой знае какви сътресения;
- ходи на ски във френските Алпи и на море на гръцките острови. родителите му това лято са посетили и Китай;
- утре е на концерт на Porcupine Tree;
- мисли, че съм лингвистичен гений, защото като пише на фински, тук-таме разбирам:)

Prentice Alvin - 4

Тя седна в леглото – не изхвърли кутията, не я скри, не я счупи, не я зарови. Отвори я – вътре лежеше последното парче от родилната риза на Алвин, суха и бяла като пепел от хартия в студена камина. Преди единадесет години майката на Пеги, акушерка, измъкна бебето Алвин от кладенеца на живота и той пое първия си дъх от влажния въздух на бащиния й хан Хатрак. Пеги бе издърпала тънката кървава риза от лицето на бебето, за да може да диша. Алвин, седми син на седми син и тринадесето дете – Пеги веднага видя бъдещите пътеки на живота му. Всяка от тях водеше към смърт - смърт от стотици различни злополуки в един свят, който изглеждаше решен да го убие още преди да е напълно оживял.

Тогава тя бе малката Пеги, петгодишно момиченце, но вече от две години факла, а през това време никога не бе гледала раждане на дете с толкова много пътеки към смъртта. Пеги претърси всички пътеки на живота му и сред тях откри една-единствена, по която това момче щеше да доживее да стане мъж.

А тя бе възможна само ако запазеше родилната риза и го наблюдаваше отдалеч. Когато смъртта посегнеше да го улови, тя трябваше да използва ризата. Откъсваше мъничко парченце от нея, стриваше го между пръстите си, и прошепваше какво трябва да стане като си го представяше наум. Всичко ставаше точно според нейните думи. Нима не го бе спасявала от удавяне? Или от окаляния бизон? Нима не го бе хванала, докато се плъзгаше по покрива? Дори веднъж бе разделила на две една греда от покрива, която щеше да падне от петдесет фута и да го размаже на пода на недостроената църква. Тя бе разцепила гредата чисто на две – половината падна от едната му страна, половината – от другата, а помежду им остана място колкото само за него. А още стотина пъти тя бе действала отрано, така че никой не разбираше, че животът му е бил спасен, и дори тогава тя използва родилната риза.

Как действаше това? Тя не разбираше добре. Само знаеше, че използва неговата собствена сила, вродената му дарба. С годините той бе научил нещо за дарбата си да създава неща и да ги оформя, да ги държи и да ги разделя. Накрая, през последната година, по време на войните между червенокожи и бели, той бе се научил сам да спасява живота си, така че тя почти не трябваше да прави нищо, за да го спаси. И добре че стана така, защото от ризата не бе останало много.

Тя затвори капака на кутията. Не искам да го виждам, помисли Пеги. Не искам да знам нищо повече за него.

Но пръстите й сами отвориха капака, защото, разбира се, тя трябваше да знае. Бе живяла половин живот, докосвайки тази риза и търсейки сърдечния му огън далеч на североизток, в територия Уобиш, град Вигор – да види как е, да погледне пътеките на бъдещето му, за да види какви опасности го дебнат. А щом се увереше, че е в безопасност, тя се вглеждаше още по-напред в бъдещето и го виждаше как един ден той се завръща в Хатрак, където бе роден, връща се, вглежда се в лицето й и казва: "Ти си тази, която ме е спасявала толкова много пъти, която видя, че съм Създател още преди жив човек да знае, че такова нещо е възможно." А после тя щеше да гледа как той изучава дълбините на своята мощ, делото, което му предстоеше, кристалния град, който трябваше да построи, видя го как й прави бебета и как докосва сучещите кърмачета в ръцете й, видя погребаните деца и живите деца и последно видя него…

По лицето й се стичаха сълзи. Не искам да знам, повтори тя. Не искам да знам всички пътеки на бъдещето. Другите момичета могат да мечтаят за любов, за брачни наслади, за отглеждане на силни и здрави бебета, а моите мечти са за смърт, болка и страх, защото са истинни; защото знам повече, отколкото човек може да знае и да продължи да храни надежда в душата си.

Въпреки това Пеги се надяваше. Да, тя таеше една отчаяна надежда, защото дори да се знае какво е вероятно да се случи по пътищата на нечий живот, тя все пак успяваше да зърне ясни видения за дни, часове, прелитащи мигове на такава огромна радост, че си струваше скръбта.

Ала тези видения бяха толкова редки и незначителни сред разклоняващите се пътеки на бъдещия живот на Алвин, че тя не можеше да намери път за натам. Всички пътеки, които откриваше лесно, които бяха видими и най-вероятно щяха да станат реалност, водеха към женитба без любов, само от признателност и дълг от негова страна и към нещастен брак. Като библейския разказ за Лия, чийто красив съпруг Яков я мразел, нищо, че тя го обичала много, родила му повече деца от другите жени и би умряла за него, ако той бе пожелал.

Голямо зло е сторил Бог на жените, помисли Пеги, накарал ни е да копнеем за съпруг и деца, за да водим после живот на саможертва, нещастия и скърби. Толкова ли е бил ужасен грехът на Ева, та Бог да прокълне всички жени с такова мощно проклятие? Ще раждате в мъки, казал Всемогъщия Милостив Господ. Ще копнееш за мъжа ти, а той ще властва над тебе.

Точно това я изгаряше в момента – копнеж за съпруга й. Нищо, че той сега бе само единадесетгодишно момче, което търсеше не съпруга, а учителка. Може да е само момче, помисли Пеги, но аз вече съм жена и съм видяла мъжа, в който той ще се превърне и копнея за него. Натисна едната си гърда с длан – беше голяма и мека и все още някак не на място на тялото й, което съвсем доскоро беше кокалесто и ъгловато като схлупена барака, а сега омекваше като телето, угоявано за завръщането на блудния син.

Тя потрепера като се сети какво се бе случило с угоеното теле, после пак докосна ризата и погледна.

Prentice Alvin - 3

(Тук взе да избива на сапунка, Кард си има склонност, но предлагам да му простим, защото има и страшно хубави моменти.:)

ГЛАВА ВТОРА БЕГЪЛКАТА

Пеги се събуди и сънят за Алвин Милър изпълни сърцето й със страховити копнежи. Искаше да избяга от това момче, искаше да остане и да го чака; да забрави, че го е познавала, никога да не откъсне поглед от него. Лежеше в леглото си и с полузатворени очи гледаше как сивеещата зора се промъква в таванската стая, която й служеше за спалня. Забеляза, че държи нещо, чиито краища бяха така здраво стиснати в дланите й, че когато го пусна, я заболя като от ужилено. Но не беше ужилена. Това беше просто кутията, в която държеше родилната риза на Алвин. Или може би, помисли Пеги, наистина бе ужилена, и то дълбоко, а чак сега започваше да усеща болката.

Пеги искаше да изхвърли тази кутия колкото се може по-надалеч, да я зарови надълбоко и да забрави къде я е заровила, да я потопи под вода и да я затисне с камъни, за да не изплава. Не, всъщност не го искам, промълви безгласно тя. Съжалявам, че го помислих, наистина. Той идва. След всички тези години, той идва в Хатрак. Няма да бъде момчето, чиито пътеки на бъдещето съм гледала до една, няма да бъде мъжът, който съм го видяла да става. Не, той е просто единадесетгодишно момче. Преживял е много неща и донякъде дълбоко в себе си се е превърнал в мъж, видял е мъка и болка, колкото пет пъти по-стар човек, но все още е момче на единадесет години и като такъв ще се върне в този град. И аз не искам да виждам този единадесетгодишен Алвин. Той ще ме потърси, естествено. Знае коя съм, нищо, че не ме е виждал, откакто беше двуседмично бебе. Знае, че съм видяла бъдещето му в онзи мрачен дъждовен ден, когато се е родил, затова ще дойде и ще ми каже: “Пеги, знам, че си факла, знам, че си писала в книгата на Събирача на истории, че аз ще бъда Създател. Кажи ми какъв трябва да стана.”

Пеги знаеше точно какво ще му отговори и всички възможни начини – нима не го беше виждала сто, хиляда пъти? Щеше да го обучи, той щеше да стане велик човек, истински Създател и… И тогава един ден, когато стане 21-годишен хубавец, а аз 26-годишна сопната стара мома, той ще да се почувства задължен да ми предложи женитба като израз на свещен дълг. А аз, жадна за любов през всичките тези години, преливаща от мечти за делата му и за нас двамата, ще кажа “Да” и ще го натоваря със съпруга, за която ще му се иска да не се е женил, а очите му ще шарят по други жени до края на живота ни…

Пеги закопня силно и дълбоко да не знае със сигурност, че ще стане така. Но тя бе факла и то най-добрата, която познаваше, много по-добра, отколкото подозираха дори жителите на Хатрак.

Lyrics Plugin

Не знам как съм живяла досега без lyrics plugin за Winamp. Всичко, което слушах днес, си показа текстовете, включително Ulver на норвежки, Кино на руски, Viikate на фински, Alcest на френски, Subway to Sally на немски и Балканджи на български.

Това прозвуча все едно се фукам какъв съм полиглот;) Не е вярно, просто се кефя на плъгина. Има опции за редактиране на грешки и търсене на липсващи текстове. Какво повече му трябва на човек?

Songs of Hobbits

are dreams of you gone?
hear songs you could write for me
and songs I wrote for you...

Reading My Mind

Всеки, който е минавал през Бургас, е виждал къщата, от която тръгнах за пръв път на училище. Тя е триетажна, с нещо като куличка на върха и се намира точно срещу градинката до жп гарата. Там баба и дядо живяха няколко години под наем, след пенсионирането на дядо ми, фелдшер в базата на ВВС в Равнец. Моите родители живееха при тях, за да ни дадат апартамент, там се роди и брат ми.

Понеже не бях ходила на детска градина, тръгването в предучилищна беше голямо събитие и помня всичко с най-големи подробности. Съучениците ми бяха приблизително същите до 7 клас, това сигурно помага на паметта, както и първата цветна снимка в живота ми - с децата и "другарката" в морската градина. Помня как ми показаха пътя от къщи до училище, с наблягане на двете улички, които трябва да пресека. Минавах покрай новопостроения хотел "България", оттам до училище беше все пешеходна зона. Минавах покрай домовете на мои съученици, с които по-късно не можех да си играя, защото отидохме да живеем в далечен панелен комплекс. И най-вече, минавах покрай детския клон на градската библиотека.

По спомени на нашите, чета от четиригодишна, във всеки случай не помня момента, в който съм се учила да чета. (Първата книга, която си спомням добре, e "Приказки от цял свят" преразказани от Николай Райнов, вероятно защото доскоро си беше тук, но наистина се разпадна от много, много, много четене. Преиздадена е, трябва да я купя на децата.) Записването ми в библиотеката беше rite of passage и ходех там най-редовно, докато не я преместиха в някакъв квартал и просто не ми беше на път. Обожавах процеса на избиране на книги - доста от тях бяха подвързани с твърди червени корици и за да видиш заглавието на книгата, трябваше да я извадиш от полицата и да я отвориш. Имах някои любими, които си вземах редовно - една от тях беше за професор и две дечица, които се смалиха и приключенстваха в света на миниатюрното. Още помня как доиха листни въшки, но заглавието ми се губи.

В предучилищна учехме и в събота (всъщност, учехме в събота до 9 клас включително:), но съботният ден беше за ролева игра. Момчетата строяха някакви неща с кубчета, не съм обръщала внимание, но купонът беше при момичетата. Част от нас бяха ученици и учителка, които в края на работния ден изнасяха културна програма на работниците, а другата част "работеха" в импровизирания ресторант, където мъжете се "хранеха" на обед. Там се реализира и първата естествена йерархия в съзнателния ми живот - "другарката" не определи кой кой да е в ресторанта, ние трябваше да се организираме сами. Моята първа работа беше кухненска помощничка:) Другарката обаче не ме хареса на тази позиция и специално за мен сътвори длъжността "класен библиотекар", все пак бях единственото дете, което четеше. Сложи ме на масичка с книжки и в "обедната почивка" строителите идваха да "четат". Не всички, естествено...

Никога не съм имала желание да стана библиотекар, но виж, да работя в книжарница исках. В този брой на "Капитал" има няколко статии за книгите, четенето и книжарниците. Обичта към четенето като хоби не е задължителна, но не е лошо да четеш бързо и аналитично, помага и в други области... За резултатите на българчетата в PISA тук. Излишно е да споменавам, че финландците водят класацията, нали?:D

Всяко хлапе ли?

Я да рантна аз по повод онова видео с американката, дето мисли, че Европа е държава. Няма да го линквам, всички го знаете, дори финландчето ми го прати възмутено. Патриотично, по европейски възмутено така;)

Значи, третокласничето в САЩ знае къде се намират столиците на държави в други континенти, така ли? А знаете ли на колко е американското третокласниче? На седем, колкото българското първокласниче, понеже те тръгват на училище на пет. И учат по цял ден, щото до трети клас трябва да стигнат до Будапеща. Да не говорим, че американците често наричат страната си "Америка". Тогава какъв е проблемът Европа също да е страна?:Р

Тъй. Като майка на второкласниче с глобус и безброй списания Дребосъчета, да кажа, че според мен е напълно излишно да учиш столиците на чуждите държави и да смяташ, че знанието им е признак на обща култура. Винаги съм била антифен на общата култура в този смисъл, защото географията ми беше един от най-любимите предмети като дете, но никога не можех да запомня точно тази информация, просто паметта ми не работи така. Но това не ми пречеше да чета книги за морски пътешествия, като особено любима ми беше тази за Захар Загадкин, ау-у, няма я на български. Така ни се пада, русначетата ще са с по-голяма обща култура от българчетата. Те винаги са били и без това;) Сигурно си мислите, че знаете столицата на Танзания? И аз така си мислех. Не е Дар-ес-Салаам, това е най-големият град.

Аре ходете да цъкате на това флашче - бас държа, че в един момент ще видите репликата "Това е планетата Земя.":D

Prentice Alvin - 2

Кавил бе коленичил в почти опразнения хамбар - миналогодишната реколта беше вече продадена, а тазгодишната още зеленееше по нивите. Беше се измъчвал с молитва, изповед и мрачни видения толкова дълго, че накрая извика:

- Никой ли не чува молитвата ми?

- О, аз те чувам прекрасно - разнесе се строг глас.

Отначало Кавил се уплаши, че някой познат - негов надзирател или съсед - е подслушал страховитите му признания. Но когато вдигна очи, видя, че човекът пред него е непознат. Въпреки това веднага разбра какъв е - по силните мишци, почернялото от слънцето лице и разкопчаната риза без сако, той позна, че човекът не е благородник. Нито пък беше бял бедняк или търговец. Строгото изражение на лицето, студенината на очите, стегнатите мускули като натегната пружина на капан - всичко това говореше, че е от онези, които с камшик и желязо въдворяват покорство сред чернокожите полски работници. Надзирател. Само че бе по-силен и по-опасен от надзирателите, които Кавил познаваше. Той веднага разбра, че такъв човек измъква и последния грам труд от ленивите маймуни, които се опитват да се скатаят от работа на нивата. Разбра, че плантацията, управлявана от такъв надзирател със сигурност процъфтява. Но разбра също така, че никога не би посмял да наеме този човек, защото бе толкова силен, че Кавил скоро би забравил кой е наемникът и кой - господарят.

- Мнозина са ме наричали техен господар - проговори непознатият. - Знаех си, че ще ме познаеш веднага.

Откъде знаеше този човек скритите в дълбините на ума мисли?

- Значи наистина си надзирател?

- Както някога имаше един, когото наричаха не просто господар, а Господ, така и аз не съм надзирател, а Надзирателя.

- Защо дойде тук?

- Защото ме повика.

- Как така съм те повикал като никога преди не съм те виждал?

- Когато повикаш невидимото, Кавил Плантър, разбира се, че ще видиш нещо, което никога преди не си виждал.

Едва сега Кавил осъзна какво видение бе се появило в собствения му хамбар. Един, когото мнозина наричаха господар, бе дошъл като отговор на молитвата му.

- Господи Иисусе! - възкликна Кавил.

Веднага Надзирателят се отдръпна и вдигна длан, сякаш да се предпази от думите на Кавил.

- Забранено е да ме наричаш с това име! - извика той.

Ужасен, Кавил сведе глава към земята.

- Прости ми, Надзирателю! Но ако съм недостоен да изрека името ти, как да погледна лицето ти? Или съм обречен да умра днес с неопростени грехове?

- - Горко ти, глупако - отвърна Надзирателят. - Нима вярваш, че наистина си видял лицето ми?

Кавил вдигна глава и погледна мъжа.

- Виждам очите ти, гледаш надолу към мен.

- Виждаш лицето, което сам си ми дал в съзнанието си и тялото, което е продукт на въображението ти. Несвестният ти ум никога не би могъл да разбере видяното от тебе, ако наистина съзреше онова, което съм в действителност. Затова, за да не полудееш, разумът ти се защитава като съчинява маска и я полага върху мен. Ако ме виждаш като Надзирател, това е защото в тази ми роля ти разпознаваш величието и мощта, които притежавам. Тази е формата, която ти едновременно обичаш и от която се страхуваш, формата, която те кара да благоговееш и да бягаш. Наричали са ме с много имена. Ангел на светлината, Ходещия човек, Внезапния непознат, Яркия Посетител, Скрития и Лъва на войната, Унищожителя на желязо и Носача на вода. Днес ти ме нарече Надзирател, значи за теб това е моето име.

- Ще мога ли някога да узная истинското ти име или да видя истинското ти лице, Надзирателю?

Лицето на Надзирателя стана мрачно и страшно и той отвори уста, сякаш щеше да кресне:

- Само една жива душа в целия свят някога е виждала истинската ми форма и тя ще умре от страшна смърт!

Мощните слова прииждаха като гръмотевица и разтърсиха Кавил Плантър до дън душа, затова той впи пръсти в почвата на пода на хамбара, за да не отлети във въздуха като прах, отнесен от вятъра преди буря.

- Не ме погубвай за наглостта ми - примоли се Кавил.

Отговорът на Надзирателя дойде меко като утринна светлина.

- Да те погубя? Как бих могъл, когато ти си човекът, когото съм избрал да приеме най-тайните ми поучения, евангелието, незнайно за свещеник и пастор.

- Аз ли?

- Вече започнах да те уча и ти схващаш. Познавам желанието ти да изпълняваш моите заповеди. Но ти липсва вяра. Все още не си напълно мой.

Сърцето на Кавил се разтуптя. Възможно ли беше Надзирателят да иска да му даде каквото бе дал на Авраам?

- Надзирателю, аз съм недостоен.

- Разбира се, че си недостоен. Никой не е достоен за мен, нито един жив човек на земята. Но въпреки това, ако се покоряваш, може да придобиеш благоволението ми.

Но да! - извика в мисълта си Кавил, да, той ще ми даде жената.

- Каквото заповядаш, Надзирателю.

- Мислиш, че ще ти дам Агар заради глупавата ти похот и копнежа да имаш дете? Не, за това има по-висша причина. Тези чернокожи са Божии чада, но в Африка са живели под властта на лукавия. Този ужасен разрушител е замърсил кръвта им - защо иначе според тебе ще са черни? Никога не бих могъл да ги спася, докато всяко следващо поколение се ражда чисто черно, защото тогава те са притежание на дявола. Как да ги възвърна в моя собственост, освен ако не ми помогнеш ти?

- Ще се роди ли бяло детето ми, ако взема момичето?

- За мене е важно, че детето няма да се роди чисто черно. Разбираш ли какво желая от тебе? Не един Исмаил, а много деца; не една Агар, а много жени.

Кавил едвам посмя да изрече най-тайното желание на сърцето си.
- Всичките ли?
- Аз ти ги давам, Кавил Плантър. Това нечестиво поколение е твоя собственост. С прилежание можеш да подготвиш друго поколение, което ще принадлежи на мен.

- Така ще направя, Надзирателю.

- Не бива да казваш никому, че си ме виждал. Говоря само с онези, чиито желания вече са обърнати към мен и моите дела, и които вече жадуват за водата, която нося аз.

- Не ще кажа никому нито дума, Надзирателю!

- Покорявай ми се, Кавил Плантър, и ти обещавам, че в кроя на живота си ти ще ме срещнеш пак и ще ме познаеш такъв, какъвто съм наистина. В онзи миг ще ти кажа: Ти си мой, Кавил Плантър. Ела и бъди мой верен слуга завинаги.

- О, с радост! - възкликна Кавил. - С радост, с радост!

Протегна ръце да прегърне коленете на Надзирателя, но там вече нямаше нищо. Той бе изчезнал.

От онази нощ насетне, за робините на Кавил Плантър вече нямаше покой. Кавил ги викаше нощем в стаята си и се опитваше да се отнася с тях със силата и господството, които бе видял на лицето на страшния Надзирател. Те трябва да гледат мен, а да виждат Неговото лице, мислеше Кавил, и така си беше.

Първата, която взе при себе си, бе едно ново момиче, което още не говореше английски. Тя викаше ужасено, докато той й нанасяше белезите, които бе виждал в сънищата си. После с хлипане му позволи да стори онова, което бе заповядал Надзирателя. Първия път за миг помисли, че хлипането й прилича на гласа на Долорес, когато плачеше тихо в леглото и той усети същата дълбока жал, която бе изпитвал към възлюбената си жена. Той едва не посегна нежно към момичето, както бе посягал да утеши Долорес. Но тогава си припомни лицето на Надзирателя и си помисли – това чернокожо момиче е Негов враг, тя е моя собственост. Както човек трябва да оре и засее дадената му от Бога земя, и аз не трябва да оставям тази черна утроба неразорана.

Агар, така я нарече той първата нощ. Ти не разбираш как те благославям.

На сутринта се огледа в огледалото и видя нещо ново в лицето си. Някаква жестокост, страшна скрита сила. Аха, помисли Кавил, никой никога не е виждал какъв съм всъщност, дори аз самият. Едва сега откривам, че и аз съм като Надзирателя.

Повече не изпита жал нито за миг, докато вършеше нощното си дело. С трепетликова тояга в ръка, той отиваше в колибата на жените и посочваше една, която да дойде с него. Ако някоя се дърпаше, бързо научаваше от тоягата какво значи непокорството. Ако друг чернокож, мъж или жена, се противопоставеше на глас, на следния ден Кавил заповядваше на надзирателя да ги накаже до кръв. Никой бял не подозираше, никой чернокож не смееше да го обвини.

Първо зачена новото момиче, Агар. Той с гордост гледаше нарастващия й корем. Кавил осъзна, че наистина е избран от Надзирателя и изпита свирепа радост от господството си. Щеше да се роди дете, негово дете. И следващата стъпка му стана ясна. Ако бялата му кръв трябваше да спаси колкото е възможно повече чернокожи души, значи не можеше да остави бебетата мелези на плантацията си, нали? Щеше да ги продаде на юг, всяко на различен купувач, в различен град, и да се надява Надзирателят да бди да пораснат и на свой ред да разпространят семето му сред порочната чернокожа раса.

А сутрин гледаше как жена му закусва.

- Кавил, любов моя – рече му тя един ден. – Нещо лошо ли е станало? Лицето ти е потъмняло от израз на… гняв, може би жестокост? Да не си се карал с някого? Не бих ти заговорила за това, но ти… ти ме плашиш.

Той нежно потупа изкривената ръка на жена си, а чернокожата жена го наблюдаваше изпод тежките си клепачи.

- Не изпитвам гняв нито към мъж, нито към жена – нежно изрече той. – А това, което наричаш жестокост, е просто господство. Ах, Долорес, как можеш да ме погледнеш в лицето и да ме наречеш жесток?

- Прости ми – извика тя през сълзи. – Въобразявам си. Ти си най-добрият човек, когото познавам, дяволът сигурно ми е пратил тази мисъл, знам. Дяволът може да праща лъжливи видения, знаеш, но само нечестивите се подлъгват. Прости моята нечестивост, съпруже!

Той й прости, но тя не спря да плаче, докато той накрая не изпрати да извикат свещеника. Нищо чудно, че Господ избираше за свои пророци само мъже. Жените бяха прекалено слаби и състрадателни за делото на Надзирателя.

Така се започна. Това бе първата стъпка по този страшен и мрачен път. Нито Алвин, нито Пеги не узнаха тази история, докато аз не я научих и не им я разказах много по-късно, и те веднага разбраха, че наистина това е било началото на всичко.

Но не искам да мислите, че само това е причината за злото, което последва, защото не е така. Имаше и други решения, други грешки, други лъжи и други жестокости, извършени с готовност. Човек може да получи помощ да намери прекия път към ада, но никой не може да го накара насила да стъпи на него.

---

Happy Independence Day, Suomi

Kun suomalainen mies juo, niin aitaa kaatuu, tanner ryskää

Горното ще рече "Когато финландецът пие, огради падат, земята се тресе". Всеки уважаващ себе си фински патриот снощи се е напил, за да отбележи националния празник на Финландия и 90-тата годишнина от обявяването на независимост. Между 1809 и 1917 г. страната е автономно херцогство в рамките на Царска Русия, а преди това е част от Шведското кралство.

Напоследък не уча много сериозно фински и за съжаление познатите ми финландци не могат да се включат в проектопрограмата ми за подобряване на финския геном, но пък не съм се забавлявала така, откак бях в четвърти клас и си пишех с руско момиченце от Краснодар:) Хелзинки има само половин милион жители и според едно проучване Финландия е най-добрата страна за живеене в света.

Рада написа трогателно писмо на Дядо Коледа (Joulupukki) и сега ме юрка да купувам плик и да го пращам на следния адрес:

Joulupukin Pääposti, Joulupukin Pajakylä, 96930 Napapiiri
Suomi

Да живее българо-финската дружба!

П.П. Santa намери това, упоменато в писмото, но имаме трудности с намирането на пъзел със 105 парчета на костенурките-нинджа, което е желанието на Миш.

Prentice Alvin

Prentice Alvin, Orson Scott Card

ГЛАВА ПЪРВА

НАДЗИРАТЕЛЯТ

Искам да започна разказа за чиракуването на Алвин от мястото, където всичко взе да се разпада.

Далеч на юг живееше един човек, когото Алвин никога не бе срещал, нито щеше да срещне някога през живота си. Ала именно той задейства събитията, които накараха Алвин да извърши деяние, наричано от закона "убийство" - и то в деня, в който чиракуването му свърши и той стана мъж по право.

Мястото - Апалачи, а времето - 1811 година, преди Апалачи да подпишат Договора за робите бегълци и да станат част от Съединените щати. Близо до границата с Кралските колонии беше въпрос на чест белите да притежават чернокожи роби, които да се трудят вместо тях.

Робството е вид алхимия за тези бели, или поне така се смяташе. Измислили бяха начин да превръщат всяка капка пот от чернокожи мъже в злато и всяко отчаяно стенание от гърлото на чернокожи жени в ясен звук от сребърна монета, звънтяща на сарафските маси. По тези места се продаваха и купуваха души. Ала ни един от тях не разбираше каква е цената, която плащат за притежаването на хора.

Слушайте внимателно и ще ви разкажа как изглеждаше светът от вътрешната страна на сърцето на Кавил Плантър. Но първо проверете дали децата са заспали, защото те не бива да чуят тази част от разказа ми. Там се говори за копнежи, които те още не разбират, а целта на моя разказ не е да учи на това.

Кавил Плантър бе богобоязлив църковник, който си плащаше десятъка. Всичките му роби се кръщаваха и получаваха християнски имена, веднага щом научеха достатъчно английски, че да разбират евангелието. Той им забраняваше да упражняват тъмните си изкуства - не им позволяваше дори пиле да заколят сами, да не би да превърнат това невинно действие в жертване пред грозно божество. Във всяко нещо Кавил Плантър служеше на Господа с всичките си сили.

И как бе възнаграден горкият човек за своята праведност? Жена му Долорес страдаше от ужасни болки в ръцете, а китките и пръстите й бяха изкривени като на старица. На двадесет и пет години тя заспиваше с плач почти всяка нощ, така че Кавил не можеше да спи в една стая с нея.

Той се мъчеше да й помогне. Студени компреси, топли компреси, прахове и отвари - харчеше повече, отколкото можеше да си позволи по лекари-шарлатани с дипломи от Камелотския университет; водеше безкрайна върволица пастори с неспирни молитви и свещеници с безсмислени ритуали. Обаче не постигна нищо особено. Всяка нощ трябваше да лежи и да слуша плача й, който преминаваше в хлипане, докато дишането й станеше равномерно и само при издишване леко простенваше с тихичък изтерзан стон.

Кавил полудяваше от жал, ярост и отчаяние. Месеци наред му се струваше, че изобщо не може да заспи. Работеше по цял ден, а нощем лежеше и се молеше за облекчение. Ако не за нея, поне за него.

Самата Долорес му подари покой за през нощите.

- Трябва да работиш денем, Кавил, а за това ти е нужен сън. Не мога да пазя тишина, а ти не можеш да понесеш да ме слушаш. Моля те, иди да спиш в друга стая.

Кавил предложи да остане.
- Аз съм ти съпруг, мястото ми е при теб - каза той, но тя не отстъпи.
- Върви - помоли го тя. После повиши тон: - Върви!

И той си отиде, засрамен от почувстваното облекчение. Същата нощ спа без прекъсване цели пет часа до зори, спа добре за пръв път от месеци насам, а може би години - а на сутринта стана изпълнен с вина, че не е на мястото си край жена си.

Скоро обаче Кавил Плантър свикна да спи сам. Посещаваше жена си често, сутрин и вечер. Хранеха се заедно - Кавил седнал на стол в спалнята й, от малка масичка, а Долорес легнала. Една чернокожа робиня внимателно й слагаше храна в устата, а ръцете на жена му бяха проснати върху завивките като мъртви раци.

Макар и в друга спалня, Кавил Плантър не можа да се освободи от мъките. Нямаше да има бебета. Нямаше да има синове, които да отгледа и които да наследят хубавата плантация на Кавил. Нямаше да има дъщери, на които да вдигне великолепни сватби. Когато доведе Долорес в красивата нова къща, която бе построил за нея, той й бе казал: "Ето в тази бална зала дъщерите ни ще се срещат с ухажорите си и за пръв път ще докосват дланите им, също както нашите длани се докоснаха за пръв път в бащината ти къща." Сега Долорес никога не слизаше в балната зала. Само в неделя излизаше от спалнята си, за да иде на църква, както и в редките случаи, когато се купуваха нови роби, които трябваше да бъдат кръстени.

На кръщенетата я виждаха всички и им се възхищаваха за смелостта и вярата, въпреки нещастието. Ала възхищението на съседите бе недостатъчна утеха, когато Кавил се вглеждаше в погубените си мечти. Всичко, за което някога се бе молил, сякаш бе записано в списък от Господа и срещу всеки ред в полето бе отбелязано "не, не, не".

За човек с по-слаба вяра разочарованията биха донесли горчивина. Но Кавил Плантър бе богобоязлив праведник и когато за миг помислеше, че Бог се отнася лошо с него, той спираше каквато работа вършеше в момента, изваждаше от джоба си малък псалтир и шепнеше на глас думите на мъдреца:

"На тебе, Господи, уповавам, да не се посрамя до века, избави ме според правдата си, Приклони към мене ухото си, побързай да ме избавиш, бъди ми силна канара, укрепено здание, за да ме спасиш."

Щом съсредоточеше твърдо ума си, съмненията и недоволството му бързо изчезваха. Господ беше с Кавил Плантър дори в изпитанията му.

До онази утрин, когато четеше книга Битие и попадна на първите два стиха от глава 16.

"А Сарайя, жената на Аврама, не му раждаше деца; но като имаше слугиня, египтянка, на име Агар, Сарайя рече на Аврама: Виж сега, Господ не ми дава да раждам, моля ти се, влез при слугинята ми; може би ще придобия чадо чрез нея."

И в този миг му мина мисълта: Авраам е бил праведник, аз също. Жената на Авраам не му родила деца, за моята също няма надежда. В техния дом имало африканска робиня, в моя също има такива. Защо да не постъпя като Авраам и да направя дете на някоя от тях?

В мига, в който му мина тази мисъл, той изтръпна от ужас. Беше чувал слухове за бели испанци, французи и португалци на дивите южни острови, които открито живеели с чернокожи жени - те бяха низки създания като ония, които го правеха с животни. Освен това, как би могло детето му от чернокожа да стане наследник? Момче мелез по-скоро би полетяло, отколкото да стане собственик на плантация в Апалачи. Кавил прогони тази мисъл от ума си.

Но докато закусваше с жена си, мисълта се завърна. Улови се, че наблюдава чернокожата робиня, която хранеше съпругата му. Тази жена е египтянка, също като Агар, нали? Сега той забеляза как тялото й се извиваше гъвкаво в талията, докато повдигаше лъжицата от таблата до устата. Забеляза как когато се накланяше напред да допре чаша до устните на крехката бяла жена, гърдите й се полюшваха изпод блузата. Забеляза как нежните й пръсти избърсват трохи и капки от устните на Долорес. Представи си как тези пръсти го докосват и леко потрепера. Ала вътре в себе си той усети това потреперване като земетръс.

Побягна от спалнята без да каже дума. Навън отново грабна псалтира.

"Измий ме съвършено от беззаконието ми и очисти ме от греха ми, защото престъплението си аз признавам и грехът ми е винаги пред мене."

Ала още докато шепнеше тези думи, той вдигна поглед и съзря жените от нивите, които се миеха на коритото. Там беше момичето, което бе купил само преди няколко дни за шестотин долара, нищо, че бе дребна, защото беше за разплод. Току-що слязла от кораба и още не се бе научила на християнска скромност. Стоеше гола като змия, наведена над коритото и изливаше канчета вода по главата и гърба си.

Кавил я гледаше като вкаменен. Кратката лоша мисъл, която бе минала през ума му в спалнята на жена му сега се превърна в похотлив транс. Никога не бе виждал по-изящни от синьочерните бедра, потриващи се едно в друго, подканващото изтръпване от стичащата се по тялото й вода.

Нима това бе отговорът на молитвения му зов? Нима Господ му казваше, че и той трябва да направи като Авраам?

Можеше пък и да е вещерство. Кой знае какви способности може да имат чернокожите, току-що пристигнали от Африка? Тя знае, че я гледам и ме съблазнява. Чернокожите наистина са чеда на дявола, щом събуждат в мен такива нечестиви помисли.

Той откъсна очи от новото момиче и се извърна, скривайки горящия си поглед в словата на Библията. Само че някак страницата се бе обърнала - кога я бе обърнал? - и той се зачете в Песен на песните:

Двете ти гърди са като две сърнета близнета,

които пасат между кремовете.

- Боже, помогни ми - прошепна той. - Махни тази магия от мен.

Ден след ден той шепнеше същата молитва, но не преставаше да гледа робините с желание, особено новото момиче. Защо Бог не му обръщаше внимание? Нима не е бил винаги праведен? Нима не се държеше добре с жена си? Нима не бе почтен в бизнеса? Не си ли плащаше десятъка и пожертвованията? Нима не се отнасяше добре с робите и конете? Защото Господ Бог на Небесата не го закриляше от тази черна магия?

Ала още докато се молеше, изповедта му се превръщаше в нечестиви игри на въображението. О, Господи, прости ми, че си представям как новото момиче стои на прага на спалнята ми и ридае задето надзирателят я набил. Прости ми, че си представям как я полагам на леглото си и вдигам полите й, за да я помажа с балсам, тъй силен, че белезите по бедрата и задните й части изчезват пред очите ми и тя почва тихо да се смее и бавно да се извива върху чаршафите и да ме поглежда иззад рамото си с усмивка, а после се обръща и се протяга към мен и... о, Господи, прости ми, спаси ме!

Кога успя това да се случи с мен, питаше се той - защо ми идват такива мисли дори когато се моля? Може би съм праведен като Авраам, може би Господ ми праща тези желания? Нима не си ги помислих за пръв път, докато четях Писанието? Господ може да върши чудеса - ами ако вляза при новото момиче и тя зачене, и Господ стори чудо и бебето се роди бяло? За Бога всичко е възможно.

Мисълта бе едновременно чудна и ужасяваща. А ако беше и истина? Ала Авраам бе чул Божия глас и не му се налагало да се пита какво иска Бог от него. А на Кавил Плантър Бог не бе продумал нищо. А защо? Защо Бог не му проговаряше? Вземи момичето, твое е! Или не я докосвай, забранено е! Нека чуя гласа ти, Господи, за да знам какво да правя!

"Към тебе ще извикам, Господи, канаро моя; не замълчавай към мене, да не би ако останеш мълчалив към мене, да се уприлича на ония, които слизат в рова."

Един ден през 1810 година, тази молитва бе чута.

Maastricht Criteria For Dummies

Критериите за влизане на България в еврозоната, for dummies:

1. Инфлация - не повече от 1.5% по-висока от средната за трите страни с най-ниска инфлация в ЕС. Към май тази година това е 3%.

2. Финанси - Съотношението бюджетен дефицит/БВП не може да надвишава 3%.
Съотношението държавен дълг/БВП не може да надвишава 60%.

3.Валутен курс - минимум две години членство в Европейския валутен механизъм, за който срок валутата не трябва да се е обезценявала.

4. Дългосрочни лихвени нива - максимум 2 процентни пункта над средното за трите най-стабилни страни-членки.

Ето малко остаряла информация (с таблици!) от Министерството на икономиката и енергетиката.

Там се твърди, че изпълняваме всички критерии, освен инфлационния. Всъщност ние още не членуваме в Европейския валутен механизъм и изобщо няма да повдигам темата за валутния борд, фиксирания курс на лева и така нататък:) Ето една презентация на ING на тема "България през 2014 г.", сравняваща между другото България и Аржентина.

Още интересно инфо за финансовите показатели в ЕС. Годишната инфлация засега е най-висока при нас - 11%.

Elf Yourself

Готвим се за Коледа, рожден ден на Рада и първа детска Нова Година. Този уикенд ще правим и елха. Мъка, мъка...;)

Рада иска за рождения си ден пиратски кораб. Май съм попрекалила с анти-Барби кампанията.

Ето ни как се правим на идиоти, опа, елфи.

Badtime Stories

now i lay me down to sleep
pray the Lord my soul to keep

Петък вечер е времето за компютърни игри. Аз чета, готвя или се размотавам, а компът е на децата. Любимата игра на Рада напоследък е Скуби-Ду.

От лятото насам спрях с четенето вечер преди лягане, защото Рада е вече напред с материала, чете си бързо наум и освен когато се лигави, не иска да й чета на глас. В момента препрочита "Хобитът" за четвърти път, днес ми рецитира гатанките. Михаил доскоро беше известен с пълната липса на интерес към повечето книги, с изключение на тия за "Франклин", които са си жива промивка на мозъка, ама айде. Снощи обаче беше нощта на разказвачите на приказки и разказвачът беше не друг, а сам ти Мишо.

Започна се с "Дядо ряпа вади", която се разказа най-подробно с огромно удоволствие и артистична промяна на интонацията. Рада каза, че и сутринта пак й я разказвал и в приказката имало следното изречение: "Бабата за дядото, дядото за ряпата, а ряпата за едно дърво!" На въпроса какво е ряпа, той обясни, че е нещо като розова репичка (любим зеленчук), ама голямо. Оказва се, че всички герои в приказката си имат имена (внучката е Игликата:), освен дядото. Миш обаче получава прозрение:

- Знаеш ли как се казва дядото?
- Не знам, как?
- Скуби-Ду!

Те ти интертекстуалност:)

Рада отдавна бе заспала и похъркваше (тая трета сливица не атрофира и толкоз), когато Миш ме привика да му държа ръката и да ми разкаже още една приказка, за която получил "наградка" - картонче с картинка, на което пише "браво". Приказката се оказа "Дар от сърце" на Ангел Каралийчев, която и аз обичах като дете и той я разказа ЦЯЛАТА, с изключение на леко объркване на момента на срещата на братята на "кръстовището" и отварянето на орехите. Отвреме навреме ме питаше неща от типа "как се казват много овцета" и "как се казва човек, който прави хляб". После се оказа, че и "мома" не знае какво е, но общо взето се справи приказно!

Много се гордея с него и с богатия му речник, особено като се има предвид минималния му допир с книгите. Вече нямам грижи за неговия verbal, както нямам и за Рада, и можем всите да се концентрираме върху numerical reasoning:) Баща му го е научил да брои обратно от 100 до едно, което той прави с огромен кеф, а също изумява минувачите по пътя за градината като каже: "Това е блок 347", или някой подобен.

Ето, похвалих се. Отивам да чета "Малкият моряк" от Хектор Мало, която навремето бях чела минимум трийсет пъти и я знаех наизуст.