America the Beautiful - Part 5

O beautiful for pilgrims feet,

Whose stem impassioned stress

A thoroughfare for freedom beat

Across the wilderness! 

Този мордорски пейзаж се намира край Пейдж, Аризона и е от непредвидените дестинации, които посетихме спонтанно, защото собственичката на мотела в  Биг Уотър, Юта ни ги препоръча. Глен Каньон и  Horseshoe Canyon.

Иначе мотела го избрах да е в дивата пустош. Исках да съм близо до небето и скалната пустиня и успях.

Беше малък и уютен и се казваше High Desert Lodge. Дори самото му име те влече.

На люлката под дървото пих кафе и пуших.

 От фоайенцето. Важно е да не се плюе на земята, истинските каубои всъщност са възпитани.

 На закуска. Я-я, снимам храна. Може би трябваше да го правя по-често.

Прекрасна Юта. Искам пак да се върна там, струва ми се, че пътят ще ме чака.

Спряхме в странно украсено крайпътно местенце. Комбинацията между китките и дракона/динозавър много ми хареса. Освен това, при все цялата ми предпазливост да не снимам хора, тия реднеци с камиончето и шапките успяха да влязат в кадър.

 Нарочно слагам мега калпава снимка, за да се мотивирам да напиша текста малко по-долу.

Знам, че възприемаме 80% от информацията за света със зрението си, но съвременната обсесия с фотографията ме притеснява и изнервя. Никога не съм се смятала за "визуална личност", обичам повече думите, в цялата им измамност и невъзможност за еднозначно тълкуване. Ама картината струвала колкото хиляда думи. Дай ми хилядата думи и си вземи картината! Само че публиката не обича да чете много букав, а и писателят не обича да пише надълго. Мярнах нейде репликата, че от една фотография можело да се разбере какви книги е чел фотографът, каква музика е слушал и т.н. Може да се разбере и колко пари е дал за фотоапарат и колко е чел за фотографията...

Сигурно са изписани томове за взаимодействието и конкуренцията между рисуването и снимането, но за мен първото е на светлинни години напред от второто, независимо от медиума - всъщност даже доста харесвам графики (и чернобели снимки;). Особено когато става дума за пейзажи, и двете изкуства отразяват сътвореното от друг, красота, която е "там" и очите и ръцете на виждащия човек могат единствено да притурят съвсем малко към мястото. Не виждам причина снимката на Антилопи да се продава за милиони долари. Няма майсторство на фотограф, което да заслужава толкова висока цена, освен ако някой просто не иска да се изфука, че има много пари, което си е напълно легитимно желание в наше време...

И тук да кажа, че аз гледам фотографии в интернет, а понякога дори и на изложби, но те са най-вече на места, където бих искала да стъпя на живо, но поради ред обстоятелства не ми е възможно точно сега. Понякога гледам снимки, правени от познати, и кадърът се оцветява по различен начин, когато знам, че го гледам през очите на точно определен човек. Качвам собствени снимки, правени предимно с телефон, за да могат хората, които ги гледат, да се пренесат на тези места и да си представят, че са с мен. Но тези хора в общия случай го правят, защото ме познават и искат да видят споделеното от мен, да разберат какво намирам за красиво и/или впечатляващо, за да ме опознаят по-добре. Непознатите биха намерили по-хубави снимки в гугъл.

Интересно, открих подобна на моята гледна точка в Guardian. Там е и най-скъпата засега фотография, при това чернобяла! EICTE!

И сега е ред на Брайс, който ми е може би най-любимото място от пътуването, защото не го бях очаквала. За Гранд Каньон бях чела, гледала снимки, мечтала, копняла, а за Брайс чух едва от Джен. Разбира се, тя е истински фотограф и дано не се засегне от това лирическо отклонение, което бях започнала в черновите под името Images and Words.

The Queen

:)

Подтикнаха ме да слагам и човешки снимки - за разнообразие.

Като азиатски храм.

American Dreaming - Part 4

I need my conscience to keep watch over me
To protect me from myself

Колкото повече време време минава, толкова по-нереално ми се струва пътуването ми. Нормално, спътницата ми каза, че до месец всичко се забравя, затова трябвало да се пише възможно най-рано, а най-добре — още докато не си се върнал. Но така влизаш в игра с времето, отказваш се от настоящето, за да спечелиш красиво минало. Защото, както казваше един философ, щастлив си само в минало време.

Не съм сигурна дали да се съглася. По немски научихме думата Vorfreude, нещо като „предварителна радост“, а немците твърдели, че тя е най-хубавата радост - Vorfreude ist die schönste Freude. Знам, че преди да замина за Щатите, месеци наред предвкусвах щастието, представях си как ще пристигна сама и ще завладея американците (RIP, Aдриан Лазаровски) и как пред очите ми ще се разгърне сбъдната мечта. Действителността беше по-различна от въображението, както винаги, но понякога различността е просто различна, без да може да се твърди със сигурност дали е по-добра или не от очакванията. 

До онзи момент най-силното ми усещане на докосване до природата беше в миговете, когато чувствах, че съм на планетата Земя. Не на конкретна планина, бряг, поляна или гора, а на летящо в космоса късче материя, обитавано от неколцина двукраки бозайници. Така са ми действали например Смолянските езера или пустинята в Египет. Аризона и Юта обаче бяха преживяване, за което не бях подготвена - там се чувствах на друга планета. Cue, photos.

It all starts relatively normal

Sameness and difference

Kissing aliens

Angry alien

Всъщност тук е пълно с тълпи и да снимаш без хора е жив късмет.

Ends relatively normal

Смятах тук да сложа и снимките от Брайс, но те остават за следващия пост, следващата планета. А иначе това е Upper Antelope Canyon, близо до Page, Arizona, единственият начин да се посети е организирано с индианци навахо, понеже се намира на тяхна територия. Нашите водачи бяха много професионални, един от тях ми поиска българска цигара, сайтът им е този и абсолютно всеки оставен там долар си струва.

American Beauty - Part 3

It's a great thing when you realize you still have the ability to surprise yourself.

 Makes you wonder what else you can do that you've forgotten about.

Решението за пътуването, както повечето решения, бе взето мигновено, но не и импулсивно. Мисълта, че искам да тръгна, се бе загнездила в главата ми отпреди да дойда да живея в Люксембург и даже съм писала тук преди години, че „не може без Гранд Каньон и Юта“. (Впрочем този стар пост ми припомни младостта, когато бях само на 36;) и животът ми беше напълно окей. Само дето линкът за каньона е счупен и води до козметичен сайт, а линкът за Юта - към Монюмънт Вали, където не успях да ида и остава за следващия път. А разказът за предишната котка е foreshadowing за това, което ще се случи с Миша 2 години по-късно...) 

Така, вече сме се отклонили на север от route 66 при Williams.

Отиваме да се возим на хеликоптер над North Rim - скъпо, но струващо си всеки цент приключение. Цената му беше към 180 долара за 35 минутен полет.

На влизане Grand Canyon Village прилича малко на Пампорово - по завоите и по боровите гори. На огромния паркинг нямаше места, пообиколихме и паркирахме, където намерихме. После се оказа, че е близо до нашата  Buckey O'Neill Cabin, която пък беше на 50 метра от ръба на каньона.

Дори само да се разхождаш по ръба е достатъчно, особено в следпенсионна възраст. Но ние бяхме в предпенсионна и тръгнахме надолу в 5,30 сутринта по Bright Angel Trail. Прибрахме се преди 19 ч.

Всички предупреждават да не се ходи до реката и обратно за един ден, но ние срещнахме един български студент, който работеше в кухнята на ресторанта, и ни каза, че за 14 часа е успял да слезе и да се качи. Предполагам, че в това време влиза и почивката долу в най-горещата част на деня. Ние например слязохме до Индиан гардън за 3 часа, стояхме на къмпинга към 5 часа и се качихме обратно за още 4. Не сме в най-добрата физическа форма - ако бях тренирала на степера в офиса си, можеше и да успея да го направя. Оh well, следващия път...

Около ръба на каньона се обикаля и с автобус, който спира на най-интересните за гледане места. Сутринта на втория ден се качихме за обиколка по червения маршрут. И точно мислиш, че си видял каньона от всички възможни ъгли, се оказва, че не си прав.

Не ми омръзна да го снимам, не ми омръзна да го обикалям. Следобеда се качихме на автобуса по оранжевия маршрут и тръгнахме към така наречения Ooh Aah Point. Намира се на втората пътека надолу към реката, Kaibab Trail.

На сутринта на третия ден се натоварихме на Тойотата и се сбогувахме с Каньона, мислейки, че всичко оттук нататък ще е anticlimax. Каква заблуда...