Sep 18, 2015

American Dream - Part 1

I went driving last night on a dark canyon road
Had the sky to myself but I wasn't alone

Disclaimer: Този пост ще има по-поетично заглавие, когато го измисля. Засега бързам да нахвърля няколко бележки, преди да са изчезнали първите впечатления. И без това тук не чете почти никой, така че публикувам "черновата".

Организацията на голямото пътуване започна 6 месеца преди тръгването. Urlaubspiraten, aka Holidaypirates, имаха оферта за самолетен билет и хотели на стойност под 700 евро. Полетът на всичко отгоре беше от Люксембург и струваше само 380 евро отиване и връщане до Лас Вегас, натам с Austrian, насам с Lufthansa. От предложените 10 преспивания на промоционални цени се възползвах само от 3 - първата вечер в Mardi Gras Motel and Casino (удобно разположен близо до летището Mccarran), последните две в Stratosphere Hotel and Casino (в по-евтината част на the Strip). Така или иначе можех и без Вегас и все още мога. Просто там е най-близкото летище до каньоните - моята детска, юношеска и младежка мечта, която осъществих на преклонна средна възраст, но по-добре късно, отколкото никога.

Без да вярвам във визуализацията и позитивното мислене, няколко месеца преди закупуването на билета си бях сложила на телефона снимка на Гранд Каньон. Поводът беше прочетена из Фб мъдра мисъл, която ще перифразирам:

„След 20 години, ако съм още жива, ще си мисля колко млада съм била преди 20 години и съм можела да правя каквото си поискам. Тогава защо да не започна да го правя веднага?“

Възнамерявах да тръгна сама, защото с деца щеше да е трудно, а и те не са големи любители на трекването, нито на дългите пътувания с кола. В интерес на истината аз също не обичам да карам дълго, предпочитам да се возя, но такъв ми бил късметът - да съм зад волана в буквалния и в метафоричния смисъл. Затова планирах максимум 2,5 - 3 часа шофиране на ден, с едно по-дълго спиране за три нощувки в Grand Canyon Village, което се намира на Южния ръб на каньона. Работата е там, че резервации за нощувки там трябва да се направят шест месеца предварително по мейл. Отначало резервирах 2 нощувки през ден, като междинната нощ планирах да спя долу на реката във Phantom Ranch. Планът "нощувка на ръба, един ден ходене надолу, нощувка, един ден нагоре, нощувка" се провали с гръм и трясък, когато се оказа, че на ранчото няма места и че там резервациите трябва да се направят ЕДНА ГОДИНА предварително, за предпочитане по телефон. Опцията да спя на палатка отпадаше, защото а. нямам палатка, б. не ми се носи палатка, в. приключенството ми не стига дотам да спя сама на палатка като в „Wild“. Поради това резервирах още една нощувка във Bright Angel Lodge горе и се примирих, че ще правя само кратки преходи. Което пък беше една от причините да се сдобия със спътница, на която казах, че ще се ходи из природа всеки ден, но по малко. Не бях напълно искрена с нея.

Планът включваше шофиране по отсечката от route 66 през Аризона, затова избрах Кингман за спане, което беше близо и до Skywalk на Западния ръб. (Без тази атракция също може, като бонусите са само два: намира се близо до Вегас и може да се иде дотам, да се направи селфи на ръба на каньона, а не на самата подкова със стъклен под, издадена навътре в него, където фотоапарати и телефони на са разрешени; приходите от входа се събират от индианци, защото там е резерват. Иначе каньонът си е величествен и прекрасен, откъдето и да го погледнеш, включително West Rim.)






Спътницата ми Вяра много настояваше да стигнем в Кингман рано, за да сме видели "града" по светло. На мен ми беше смешно, защото знаех какво да очаквам, а ми стана още по-смешно като видях реакцията й. Няколкото улички под прав ъгъл, пустите тротоари, липсата на дървета, четвъртитите сгради... типичен американски град с други думи. Но мотелът ни беше чуден, спахме в стая с плакати на Елизабет Тейлър - избрахме я пред Rat Pack - а по външните стени на мотела имаше множество рисунки на кого и какво ли не от американската култура. Тук е ред на Вяра да се смее при споменаването на "американска" и "култура" в едно изречение. Кичът блъскаше в очите с такава сила и страст, че даже беше умилително. Дъното на басейна беше украсено с жълта подводница...





Тази е специално за Алвин:)


Вече официално бяхме в най-южната точка от пътуването ни и можехме да смятаме, че сме в страната на реднеците. Бобът беше лют, а телешкото - под форма на бургери. Но вечеряхме на масичка под навес, вечерта се спусна топла и галеща, а хората бяха изключително мили и ни дадоха съвети къде да спрем на следващия ден по пътя. Също така домакинът на мотела ни разказа как първия път, когато залагал във Вегас, спечелил 22 хиляди долара, защото имал луд късмет на начинаещия и ни посъветва да направим същото. Той не беше първият, който повдигна темата "Хейзъл и залагане във Вегас", нямаше да бъде и последният.




Спокойно, ще има и снимки. По няколко на абзац! Draft, remember?
П.П. Снимките са толкова много, особено и на двете ни, че трябва да направя нещо друго. Снимките да са на едно място, а към тях да има текст. Пикаса, например?

2 comments:

Noldiel said...

Само за спомена, че има четящи, които чакат с нетърпение продължението на тази сбъдната мечта и колкото се може повече снимки! :)

Anonymous said...

Още един чакащ ;) С търпение обаче - не е лесно да се пише пътепис :) Коварна работа - ту ти се струва, че става прекалено лично, ту че забравяш нещо съществено за разказване, не е отлежала емоцията или си мислиш "това пък на кого ли ще е интересно". Интересно е, пиши! :) И снимки ;)
Зи