Sep 24, 2015

American Idiot - Part 2

I'm not a part of a redneck agenda.
Now everybody do the propaganda.

Най-дълбоко бъркащото в джоба на туриста в САЩ е колата под наем. И то не самата кола, а застраховката. Общата сума за Тойота Корола за 10 дни ми излезе към 1000 евро, което включва и GPS под наем. По интернет бях платила само 1/5, а останалото на място на летището след пристигането към 9 вечерта тяхно време. Преумората от дългия път, страхът от нощното каране из Вегас и осъзнаването, че "омг, за пръв път ще карам автоматик, а забравих да питам гугъл как точно се прави" ме накараха да избера стандартна, а не базова застраховка. Натоварих си багажа и за 15 минути бях в мотела, подкарвайки колата на магия. След като се регистрирах, трябваше да паркирам пред стаята ни, но не успях да размърдам скоростния лост, затова, срам-несрам, попитах рецепциониста какво, аджеба, не правя както трябва. Оказа се, че трябва да се натисне спирачния педал, за да можеш да преминеш на R (задна) и после на D (drive). Идиот.

В мотела естествено имаше ротативки, но аз нямах желание да ги ползвам, поръчах си храна (healthy burger, пилешко - телешкото беше свършило - със зеленчуци и без питка), защото умирах от глад, изядох го на фона на рокаджийски парчета от 60-те и 70-те и поръчах същото за спътницата, която трябваше да пристигне след около 3 часа, а и полетът й от Маями закъсняваше. Изпих и една гадна кока-кола, защото лягането ми нямаше да е скоро. Добре, че в Европа имаше будни хора, понеже, мнали, там е следващият ден, та поговорих малко със семейство и приятели и към един часа отново се качих на звяра-с-автоматик.


Снимките са на закуска, когато Вяра изяде снощната вечеря, понеже предната вечер пристигна и заспа.



Посрещнах Вяра на летището навреме, закарахме се до мотела и - поредната идиотщина - не успях да извадя ключа от таблото. Трябвало скоростният лост да е на P (паркинг)! Сагата с автоматика не започваше добре. Споменах ли, че с мъка отворих и затворих багажника, за което имаше отделно копче на ключа? Добре бе мааму стара, колко бързо да се учи човек на 44? Да не говорим, че тойотата беше огромна като за мен и че за втори път в живота си карах седан? Къде съм тръгнала на road trip и аз?!

На сутринта потеглихме към Аризона, но пътьом решихме да спрем на Hoover Dam. Всичките ни нощувки бяха точно планирани, както и повечето от дневните ни занимания, но имаше мегдан и за импровизация. Първата импровизация мина много успешно.






Нямах търпение да напуснем Невада всъщност и да се отправим към Аризона, най-мечтания ми щат. Пътят вече даваше признаци, че ще се харесаме, ще се разберем добре, ще се заобичаме и никога няма да се забравим.






Това е католическа църква насред дивия запад и Bible Belt.






Всички филми, които сте гледали, всички книги, които сте чели, са верни. Реалността е като картината в главата ви, ако умеете да изграждате триизмерни картини, плюс аромати и допир, а свистенето на гумите по безупречния асфалт си го бях представяла. Признавам обаче, че не бях се пазарила за такова прекрасно небе. Не бях очаквала и такова изобилие от църкви и църквички по пътя, добре поддържани и очакващи посетители. По-натам в Аризона щяхме да видим истинската пазарна християнска икономика с една улица с поне 10 различни църкви. А в Юта ни очакваше диктатурата на мормонизма, към който аз всъщност винаги ще питая дълбоки симпатии, защото Орсън Скот Кард ми е влязал под кожата на млада и впечатлителна възраст (30:Р). Покрай него винаги ще искам да познавам мормони, да слушам внимателно, макар и леко снизходително, разкази за доктрините им. Но за това после.

Горните снимки всъщност са по пътя от Skywalk до Кингман. Както вече споменах, route 66 минава през него и след преспиване в живописния мотел от част 1, тръгнахме на изток. Бяха ни казали да спрем на Hackbery General Store и на Seligman General Store и бяха напълно прави.










 


You kill it, we grill it.





Вяра пък може да кара само автоматик, та не пропусна.




Пътят е онова, което търсех и намерих, защото клишето, че човекът е човек, когато е на път, също е вярно. Въпреки че не обичам особено да шофирам и не можех да се насладя пълноценно на гледките, докато бях зад волана, успях да почувствам Аризона като мястото, където винаги съм искала да отида. Успях да се слея с автомобила и да усетя ласката на асфалта, да вдъхна мириса на червена пръст и да се посмея от сърце на американската "история". Кактусите ми махаха приветливо и ми напомняха, че красотата боли. Пътят беше мост между миналото и настоящето, между фантазията и реалността.




Публикуваните снимки са микс от моите и на спътницата ми и са публикувани с нейно разрешение:) Eвентуално ще сложа надписи към тях.

3 comments:

Dimitar said...

Did you know...

Магистралите, които са ориентирани в посока изток-запад винаги са с четен номер. Тези, които са ориентирани север-юг са винаги нечетен.

Смит:)

hazel said...

Много, ама изключително много са дразнещи тия номера. А в градовете адресът съдържа името на улицата плюс South или друга посока. Откъде, по дяволите, да знам къде е юг, аз да не съм скаут:)

Anonymous said...

Tell me about it... На Кейп код живях на границата между два града, на единия тротоар беше Хаянис, на другия Барнстабъл. Цигарите, които Андон ми изпрати трябваше да ги търся в съседния мотел.