Prentice Alvin 17

Алвин почука на вратата, защото реши, че така се прави. Никога преди не бе отсядал в хан, та не беше чувал за общата зала. Затова почука веднъж, после два пъти и после подвикна, докато накрая вратата се отвори. На прага, с набрашнени ръце и карирана престилка, стоеше едра жена, която изглеждаше страшно ядосана, но лицето й беше познато. Жената от видението в кристалната кула, която го бе извадила от утробата със собствените си ръце.

- Какво си въобразяваш, момко, защо ми хлопаш на вратата и крещиш като на пожар? Защо не влезеш и седнеш като хората? Или си толкоз важен, че трябва слуга да дойде да ти отвори вратата?

- Извинете, госпожо – отвърна учтиво Алвин.

- А каква работа имаш ти тук? Ако си просяк, остатъци ще има чак след обяда, но можеш да изчакаш, ако искаш и ако имаш малко съвест, ще нацепиш дърва в замяна. Само дето изглеждаш на не повече от четиринайсет…

- На единайсет съм, госпожо.

- Значи си едър за възрастта си, но аз продължавам да не разбирам каква работа имаш тук? Няма да ти сервирам алкохол дори и да имаш пари, в което се съмнявам. Това е християнски дом, даже повече от просто християнски, защото ние сме истински методисти, не само не пием, ами и не сервираме, а дори да сервирахме, нямаше да сервираме на деца. И залагам десет фунта сланина, че нямаш пари да си платиш нощувката.

- Не, госпожо, но…

- Знаех си, изкарваш ме от кухнята, хлябът ми не е омесен, бебето ще се разплаче гладно всеки момент, и сигур няма да обясниш на наемателите защо им е закъснял обяда – заради едно момче, което не може само да си отвори вратата, не, ти ще ме оставиш аз да измислям извинения, което е много невъзпитано, ако нямаш нищо напротив, пък и да имаш!

- Госпожо – започна Алвин, - не искам храна, нито стая.

Той бе достатъчно възпитан да не спомене, че в бащината му къща пътниците винаги са били добре дошли, независимо дали имат пари или не, а на гладните не се даваха остатъци от обяда, ами го канеха на масата да се нахрани заедно с цялото семейство. Алвин започваше да разбира, че в цивилизацията нещата са малко по-различни.

- Тук предлагаме само храна и стаи – рече ханджийката.

- Дошъл съм, защото съм роден в тази къща преди почти дванадесет години.

Цялото й поведение се измени веднага. Вече не беше ханджийка, а акушерка.

- Роден си в тази къща?

- Роден съм в деня, когато е брат ми Вигор се е удавил в реката Хатрак. Помислих си, че може би си спомняте този ден и ще ми покажете къде е гробът на брат ми.

Лицето й се измени отново.

- Ти си момчето, което се роди на това семейство? Седмият син…

- … на седми син – довърши Алвин.

- Какво е станало с тебе, кажи ми! Беше съдбовен ден, дъщеря ми стоеше и гледаше надалеч – видя как големият ти брат беше още жив, докато ти излизаше от майчината си утроба…

- Дъщеря ви – Алвин се развълнува толкова, че я прекъсна посред изречението. -–Тя е факла.

Жената отвърна с леденостуден глас:

- Беше. Сега вече не е факла.

Но Алвин не забеляза промяната.

- Искате да кажете, че си е загубила дарбата? Не съм чувал досега някой да си я губи. Но ако е тук, бих искал да поговоря с нея.

- Тя вече не е тук – рече жената. Алвин най-сетне забеляза, че тя не желае да говори за това. – Хатрак остана без факла. Бебетата ще се раждат без да има кой да ги докосва и да вижда как са разположени в утробата. Край. Няма да кажа нито дума повече за момиче, което избяга, просто избяга.

Нещо в гласа на жената потрепера и тя извърна глава.

- Трябва да си омеся хляба. Гробището е горе на хълма.- Тя отново се обърна към него, а по лицето й нямаше следа от гнева, скръбта и чувствата, които бе изпитвала преди малко. – Ако Хорас беше тук, щях да го помоля да ти покаже пътя, но ти ще го намериш, има нещо като пътека. Това е семейно гробище, с ограда от колове. – Строгото й изражение се смекчи. – Като се върнеш оттам, ще ти дам нещо по-добро от остатъци.

Тя забързано влезе в кухнята, но Алвин я последва.

Край кухненската маса стоеше люлка, а бебето в нея мърдаше в съня си. Алвин забеляза нещо особено в бебето, но не можа да каже веднага какво е то.

- Благодаря ви за любезността, госпожо, но не ви моля за милостиня. Ще работя, за да платя за храната си.

- Добре го каза, като истински мъж. Баща ти беше същият и мостът, който построи над Хатрак, още стои, здрав-здравеничък. Но ти сега върви, виж гробищата и после се върни.

Тя се наведе над огромното тесто, което месеше. За миг на Алвин му се стори, че тя плаче и сълзите й капят право в тестото. Беше явно, че иска да остане сама.

Той отново погледна бебето и разбра какво му беше особеното.

- Това бебе е негърче, нали? – попита той.

Тя спря да меси, но ръцете й останаха до китките в тестото.

- Това е бебе – отвърна тя. – Моето бебе. Аз съм го осиновила и той е мой, и ако го наречеш “негърче” лицето ти ще заприлича на тесто.

- Извинете, госпожо, не исках да кажа нищо лошо. Просто лицето му е едно такова… и си помислих…

- Да,той е наполовина чернокож. Но аз отглеждам бялата му половина, все едно е мой собствен син. Нарекохме го Артър Стюарт.

Алвин веднага схвана шегата.

- Никой няма да посмее да нарича краля “негърче”.

Тя се усмихна.

- И аз така мисля. Сега отивай, момче. Имаш дълг към мъртвия си брат – иди да го платиш сега.

Той лесно намери гробището и със задоволство отбеляза, че гробът на брат му Вигор имаше надгробен камък и беше добре поддържан като останалите. Те не бяха много. Два камъка с едно и също име – бебе Миси, - и дати, които показваха, че децата са умрели много малки. На другия камък пишеше “Дядо”, после истинското му име и дати, които говореха за дълъг живот. И Вигор.

Той коленичи край гроба на брат си и се опита да си представи какъв е бил. Успя да си представи само брат си Межър, любимия му брат, с когото го плениха червенокожите. Вигор сигурно е приличал на Межър, или по-скоро Межър прилича на Вигор. И двамата готови да умрат за семейството си, ако се наложи. Смъртта на Вигор ми е спасила живота още преди да се родя, помисли Алвин, а той е отлагал последния си дъх, за да мога, когато се родя, да бъда все още седми син на седми син и всичките ми братя преди мен да са живи. Същата саможертва и същата смелост, както когато Межър, който не бе убил нито един индианец, напротив, едва не загуби живота си в опита да предотврати клането при Типикану, пое върху себе си проклятието, паднало върху баща му и братята му – от ръцете му да капе кръв, ако не разкаже на всички непознати истинската история за убийството на невинните индианци. Затова, когато коленичи край гроба на Вигор, на Алвин му се стори, че коленичи на гроба на Межър, макар че той не бе мъртъв.

Или поне не бе напълно мъртъв. Но като останалите жители на Вигор, той никога нямаше да напусне това градче. Щеше да изживее целия си живот там, където нямаше да среща често непознати, за да може да забравя в течение на цели дни клането от онзи летен ден миналата година. Цялото семейство, всичките им съседи, щяха да изживеят живота си, докато всички носители на проклятието измрат, споделящи срама и самотата си като родствена връзка помежду им.

Всички те заедно, освен мен. Аз не поех проклятието върху себе си. Оставих ги и заминах.

Алвин седеше на колене и се чувстваше осиротял. И не бе далеч от истината. Бе пратен тук като чирак, знаейки, че семейството му никога няма да дойде да го навести и да види изработеното от него. Той можеше отвреме навреме да се завръща в тъжния мрачен град, повече напомнящ на гробище дори от това тревисто място тук, защото тук бяха погребани мъртвите, а в близкия град имаше надежда и живот, хора, които гледаха напред, а не назад.

Алвин също трябваше да гледа напред. Трябваше да намери пътя си към призванието си. Ти умря заради мен, Вигор, братко мой, когото никога не съм виждал. Само дето още не съм разбрал защо е толкова важно аз да оживея. Когато открия, надявам се да направя така, че да се гордееш с мен. Надявам се, че ще видиш, че си е струвало да умреш за мен.

Когато мислите му се разпиляха и изчезнаха, когато сърцето му се напълни и отново се изпразни, Алвин направи нещо, което дотогава никога не бе правил. Той погледна под земята.

Но, естествено, без да копае. С дарбата си той можеше да усети какво има под земята без да използва очите си. Както гледаше вътре в камъните. За някои хора това можеше да прилича на оскверняване на гроб – Ал надничаше в земята, където лежеше тялото на брат му. Но за момчето това бе единственият начин да види човека, който бе загинал, за да го спаси.

Той затвори очи и се взря под пръстта. Там откри костите в изгнилия дървен ковчег. Видя колко бе едър – все пак бе успял да завърти и изтласка цяло дърво, носещо се по течението на реката. Но душата му не бе там и макар Алвин да бе очаквал подобна развръзка, беше малко разочарован.

Скритият му взор се премести на малките телца, почти разпръснали се на прах, а после върху изкривения труп на стареца Дядо, който й да бе това, погребан скоро преди има-няма и година.

Но не толкова скоро, колкото другия труп. Безименният труп. Тя бе мъртва от един ден, даже по-малко, плътта й беше още цяла и червеите не бяха стигнали до нея.

Той извика от изненада и скръб при мисълта, която му дойде наум. Възможно ли беше момичето-факла да е погребано тук? Майка й бе казала, че е избягала, но когато хората избягат, често се връщат мъртви. Защо иначе майка й така скърбеше? Собствената дъщеря на ханджията да е погребана без камък – о, това вещаеше ужасни събития. Нима когато е избягала се е посрамила дотолкова, че собствените й родители да не сложат надгробен камък на гроба й? Защо иначе ще я оставят безименна?

- Какво е станало, момче?

Алвин се изправи и се обърна към мъжа. Набит и с привлекателно лице, точно в момента изражението му беше доста сърдито.

- Какво правиш тук на това гробище?

- Сър, тук е погребан брат ми – отвърна Алвин.

Мъжът се позамисли и лицето му се отпусна.

- Ти си от онова семейство. Но всичките синове бяха на твоята възраст още тогава…

- Аз съм онзи, който се е родил тук в онази нощ.

При тези думи мъжът разтвори ръце и прегърна Алвин.

- Нарекоха те Алвин, нали? На баща ти. Тук го наричаме Алвин Бриджър[1], той е направо легенда по тези места. Дай да те видя какъв си станал. Седми син на седми син, дошъл да види родното си място и гроба на брат си. Разбира се, ще отседнеш в моя хан. Аз съм Хорас Гестър, както сигурно си се сетил, приятно ми е да се запознаем, но не си ли малко едър за възрастта си? Сигурно си на десет-единадесет години?

- Почти на дванадесет. Хората казват, че съм висок.

- Надявам се, че си харесал надгробния камък, който направихме за брат ти. Хората тук му се възхищаваха, нищо, че така и не го видяха жив.

- Доволен съм. Камъкът е хубав. - После обаче не можа да се сдържи и зададе въпроса, който го изгаряше отвътре, макар да осъзнаваше, че не е особено уместно. - Но защо, господине, тук вчера е погребано момиче без име и без камък, който да бележи гроба й?

Лицето на Хорас Гестър посивя.

- Разбира се, че ще го видиш – прошепна той. – Нали си търсач на злато или нещо подобно. Седми син. Господ да ни е на помощ.

- Нима е сторила нещо срамно, за да няма надгробен камък, господине? – попита Алвин.

- Нищо срамно. Господ ми е свидетел, синко, това момиче е водило благороден живот и умря като праведница. Тя остана без камък, за да може тази къща да бъде подслон за други като нея. Но, момчето ми, моля те, не казвай никому какво си видял заровено тук. Това ще донесе страдание на десетки и стотици загубени души по пътя от робството към свободата. Можеш ли да ми повярваш, да ми се довериш и да ми станеш съдружник? Скръбта ми ще бъде прекалено голяма – в един ден да загубя дъщеря си и тайната да излезе наяве. Тъй като не мога да опазя тайната от теб, ти ще трябва да я пазиш заедно с мен, Алвин, момчето ми. Обещай.

- Ще опазя тайната, ако е почтена – отвърна Алвин. – Но каква почтена тайна може да накара човек да погребе собствената си дъщеря без надгробен камък?

Очите на Хорас се разшириха и той се разсмя като луд. После се овладя и тупна Алвин по рамото.

- Погребаното тук момиче не е дъщеря ми, как реши, че е тя? Момичето е чернокожо, избягала робиня, която почина снощи, докато се мъчеше да избяга на север.

Чак сега Алвин осъзна, че трупът бе прекалено дребен, за да бъде на шестнадесетгодишно момиче. Беше труп на дете.

.- Бебето в кухнята неин брат ли е? – попита той.

- Син – отвърна Хорас.

- Но тя е малка…

- Това не е попречило на белия й собственик да й направи дете. Не знам какво ти е мнението по въпроса за робството и дали някога изобщо си мислил за това, но те моля да помислиш сега. Помисли как робството позволява на белия да обезчести това момиче и да продължава да ходи на църква в неделя, докато тя стене от срам и ражда копелето му.

- Значи сте болицонист?

- Май съм такъв – отвърна ханджията, - но според мен всички добри християни са болиционисти в сърцата си.

- Сигурно е така – съгласи се Алвин.

- Надявам се и ти да си такъв, защото, ако се разчуе, че съм помагал на робиня да избяга в Канада, ловците и преследвачите на роби от Апалачи и Кралските колонии ще бъдат по петите ми и няма да мога да помогна на други да избягат.

Алвин пак погледна гроба и си спомни за бебето в кухнята.

- А ще кажете ли на бебето къде е гробът на майка му?

- Когато порасне достатъчно, че да не издаде тайната.

- Тогава аз ще пазя тайната ви, ако и вие опазите моята.

Мъжът вдигна вежди и изгледа внимателно Алвин:

- Каква е твоята тайна, Алвин, та ти си съвсем малко момче?

- Не искам да се разчува, че съм седми син. Дошъл съм да стана чирак на Мейкпис Смит, чийто чук в момента дрънчи отнякъде.

- И ти не искаш хората да знаят, че можеш да видиш труп, погребан в безименен гроб?

- Правилно ме разбрахте. Няма да издам вашата тайна и вие няма да издавате моята.

- Имаш думата ми – рече мъжът и протегна ръка.

Алвин с радост пое ръката му и я стисна. Повечето възрастни не биха се съгласили на подобна сделка с дете като него. Но този мъж дори му подаде ръка, сякаш бяха равни.

- Ще видите, че знам как да държа на думата си, господине.

- А тук всеки ще ти каже, че Хорас Гестър също винаги си спазва обещанията. – И Хорас му каза историята, която бяха съчинили за бебето, как то е най-малкото дете на семейство Бери, но са го дали за осиновяване на Пег Гестър, защото не могат да изхранят още едно дете, а тя винаги е искала да има син. – Тази част поне е истина – добави Хорас. – Още повече сега, когато Пеги избяга.

- Дъщеря ви.

Внезапно очите на Хорас Гестър се наляха със сълзи и той се разтресе от ридание, каквото Алвин никога през живота си не бе чувал от възрастен мъж.

- Избяга тази сутрин – промълви той.

- Може да е отишла на гости в града или нещо подобно – рече Алвин.

Хорас поклати отрицателно глава.

- Извини ме, че се разплаках така, моля те да ме извиниш. Просто съм ужасно уморен, честно казано, не съм спал цяла нощ и после тази сутрин тя си заминала, просто така. Остави ни бележка. Заминала е.

- Не познавате ли човека, с когото е избягала? – поинтересува се Алвин. – Може пък да се оженят, както стана с една шведка в територията Нойзи Ривър…

Хоръс почервеня от гняв.

- Малко момче си, затова така говориш. Ще ти кажа, че тя не е избягала с никакъв мъж. Тя е добродетелна жена и никой няма да ти каже друго. Избяга сама, моето момче.

Алвин смяташе, че е виждал всякакви необикновени неща през живота си – торнадо, превърнато в кристална кула, парче плат, в което са втъкани душите на всички хора по земята, убийства и изтезания, легенди и чудеса - Алвин знаеше за живота повече отколкото другите единадесетгодишни момчета. Но това бе най-необикновеното, което бе чувал някога – шестнайсетгодишно момиче, което да напусне бащината си къща, без съпруг, без нищо. През целия си живот той не бе виждал сама жена да отиде по-далече от собствения си двор.

- Тя… в безопасност ли е?

Хорас горчиво се изсмя.

- Разбира се, че е в безопасност. Тя е факла, Алвин, най-добрата, за която някога съм чувал. Вижда хората от огромно разстояние, познава сърцата им. Няма човек, който да се доближи до нея със зли помисли, и тя да не разбере какво възнамерява той й как да се спаси от него. Не, аз се тревожа за нея. Тя може да се грижи за себе си по-добре от всеки мъж. Просто…

- Тя ви липсва – допълни Алвин.

- Не е нужно да си факла, за да се сетиш, да. Тя ми липсва. И донякъде съм обиден, че просто така си тръгна без предупреждение. Можех да й дам благословията си. Майка й можеше да й направи заклинание, не че малката Пеги щеше да има нужда от него, но поне можеше да й направи сандвичи за из път. Но не, нямаше нито сбогувания, нито благословии. Сякаш е побягнала от някакво чудовище и е нямала време да вземе нищо, освен една рокля в платнена торба и дим да я няма.

Побягнала от някакво чудовище… Тези думи ужилиха Алвин право в сърцето. Като факла тя сигурно е видяла, че Алвин пристига. И е побягнала точно в деня на идването му. Ако не беше факла, можеше да си помисли, че е съвпадение. Но тя беше факла. Тя го бе видяла как идва. Знаела е, че е дошъл от толкова далеч с надеждата, че ще я види и ще я помоли за помощ да намери пътя си към онова, за което е роден. Тя е видяла всичко това и е избягала.

- Ужасно съжалявам, че я няма – пророни Алвин.

- Благодаря ти за съчувствието, приятелю, много мило. Надявам се да не е за дълго. Надявам се да свърши работата, за която е заминала и да се върне след няколко дни или седмици. – Той се изсмя отново, или може би изхлипа, не се разбра. – Дори не мога да ида да питам факлата в Хатрак за бъдещето й, защото факлата на град Хатрак си замина.

Хорас отново се разплака. След малко улови Алвин за раменете, погледна го в очите, без да се опитва да скрие течащите по бузите му сълзи и рече:

- Алвин, запомни как си ме видял да плача съвсем не като мъж, запомни, че така скърбят бащите, когато децата им ги напуснат. Ето така се чувства и твоят баща сега, когато си далеч от него.

- Знам – отвърна Алвин.

- Сега, ако не възразяваш, искам да остана сам – каза Хорас Гестър.

Алвин докосна ръката му за миг и го остави. Но не тръгна към хана, за да обядва, както му бе предложила Старата Пег Гестър. Беше прекалено разстроен, за да седне на масата заедно с тях. Как щеше да им обясни, че е нещастен почти колкото тях от заминаването на факлата? Не, по-добре да мълчи. Отговорите, които търсеше в град Хатрак, си бяха заминали с едно шестнадесетгодишно момиче, което не искаше да го види.

Може би е видяла бъдещето ми и ме е намразила. Може пък наистина да съм чудовище, появяващо се в най-страшните й кошмари.

---

[1] Строител на мостове.

Prentice Alvin 16

Градът беше доста голям в сравнение със селата по границата. Естествено не можеше да се сравнява с френския град Детройт, но онова бе чужд град, а този беше… американски град. Къщите и сградите приличаха на грубите постройки във Вигор и другите нови поселища, само че бяха загладени и се издигаха на по-голяма височина. Главната улица имаше четири пресечки, банка, магазини и църкви и дори районно съдилище, както и няколко къщи с табелки “Адвокат”, “Лекар” и “Алхимик”.

Щом тук имаше такива образовани хора, значи беше истински град, а не само градче с надежди като Вигор преди клането. Преди по-малко от година Алвин бе имал видение за град Хатрак, когато Пророка, Лола-Уосики, го отведе на върха на торнадото, което бе призовал върху езерото Мизоган. Стените на вихрушката се бяха превърнали в кристал и в кристала Алвин бе съзрял множество неща, между които град Хатрак, какъвто е бил по времето, когато Алвин се бе родил. Явно през последните единадесет години нещата не са останали същите. Не можа да познае града, който разглеждаше - бе се разраснал дотолкова, че никой не забеляза пристигането на непознат и не го поздрави.

Почти бе подминал застроената част на града, когато осъзна, че не големината на града е причината хората да не му обръщат внимание. Причината бе прашното му лице, босите нозе, празната торба на гърба му. Те го поглеждаха и после отклоняваха поглед, сякаш се страхуваха, че може да се приближи до тях и да им поиска хляб или подслон. С такова отношение Алвин никога не се бе сблъсквал, но го позна веднага. През последните единадесет години град Хатрак, Хио, бе научил разликата между бедни и богати.

Застроената част свърши – бе прекосил града и не бе видял ковачница, каквато се предполагаше, че търси, нито хана, в който се бе родил, който всъщност търсеше. Сега пред себе си виждаше само няколко свинеферми, които воняха като всички свинеферми, а после пътят завиваше на юг и скриваше гледката.

Ковачницата сигурно още е тук, нали? Само преди година и половина Събирача на истории бе донесъл договора за чиракуване, който Татко бе написал за Мейкпис, ковача на Хатрак. А преди по-малко от година самият Събирач каза на Алвин, че е предал писмото и че Мейкпис Смит бил “лицеприятен” – точно тази дума употреби, лицеприятен. Но понеже Събирача говореше почти като британец и не произнасяше някои звуци, Алвин помисли, че Мейкпис Смит е „неприятен” , но после Събирача му го написа и Алвин разбра. Както и да е, ковачът е бил тук преди година. А и момичето-факла от хана, появила се във видението в кристалната кула на Лола-Уосики, сигурно е тук. Нима не бе написала в книгата на Събирача “Роди се Създател”? Когато видя тези думи, буквите им заблестяха с вълшебна светлина като посланието от Божията ръка на стената, в оня библейски разказ: „Мене, мене, текел, упарсин” и наистина Вавилон паднал. Само пророчески слова можеха да блестят така. Значи ако Алвин е въпросният Създател, а той знаеше, че е така, тогава тя сигурно е видяла нещо повече със зрението си на факла. Сигурно знае какво представлява Създателя и как се става такъв.

Създател. Хората произнасяха тази дума шепнешком. Или с тъга, твърдейки, че на света вече няма Създатели и няма и да има. Да, някои говореха, че старият Бен Франклин бил Създател, но той отричал дори да е магьосник чак до деня на смъртта си. Събирача, който познавал Бен като собствения си баща, твърдеше, че Бен е създал едно-единствено нещо през целия си живот – Американския договор, листа хартия, който свързал в едно холандските и шведски колонии с английските и немски селища в Пенсилвания и Сускуахени и най-важното, червенокожите от Ираква, за да образуват заедно Съединените американски щати, където червенокожи и бели, холандци, шведи и англичани, бедни и богати, търговци и работници можеха да гласуват и да говорят смело и никой да не казва “аз съм по-добър от теб”. Според някои това постижение било достатъчно за да бъде Бен Създател, но Събирача каза, че бил обединител и свързващ, но не и Създател.

Аз съм Създателят, за когото е писала факлата. Тя ме е докоснала при раждането ми и е видяла, че в мен има заложба за Създател. Трябва да намеря момичето, вече е на шестнадесет години и ще ми каже какво е видяла. Защото силата, която откривам в себе си, нещата, които мога да върша, сигурно имат по-висша цел от рязане на камъни без ръце, изцеляване на болни и тичане през гората като индианец, което не може да прави нито един бял. Имам пред себе си дело, което трябва да извърша, но нямам ни най-малка представа как да се подготвя за него.

Застанал на пътя, заобиколен от двете страни със свинеферми, Алвин дочу острия звънтеж на желязо, удрящо желязо. Все едно ковачът го повика по име. Ето ме, викаше чукът, намери ме, още нагоре по пътя.

Преди да стигне до ковачницата, обаче, той взе завоя и се озова пред хана, в който се бе родил, ясен като във видението от кристалната кула. Варосан до блясък, само с праха от това лято по стените, ханът не изглеждаше съвсем същият, но беше радостна гледка за всеки уморен пътник.

Двойно по-радостна за него, защото, ако имаше късмет, вътре го чакаше факлата, която ще му каже какъв се очаква да бъде животът му.

Prentice Alvin 15

ГЛАВА ТРЕТА

ЛЪЖИ

Единадесетгодишният Алвин загуби половината си име, когато пристигна в Хатрак. У дома в градчето Вигор, недалеч от мястото, където река Типикану се влива в Уобиш, всички знаеха, че баща му е Алвин, воденичарят на областта, Алвин Милър. Което значеше, че седмият му син, кръстен на него, е Алвин младши. Сега обаче той щеше да живее на място, където малцина помнеха баща му. Нямаше нужда от имена като Милър и младши и стана просто Алвин, но това самотно име го караше да се чувства едва наполовина себе си.

Дойде до Хатрак пеш, измина стотици мили през териториите Уобиш и Хио. Напусна дома си с чифт здрави нови обувки и пълна торба на гърба. Той вървя така около пет мили, после спря при една бедна къщурка и даде храната на хората там. След още една-две мили срещна бедно пътуващо семейство, отправило се на запад към новите земи в територията на Нойзи Ривър. Даде им палатката и одеялото, а на тринайсетгодишния им син, който беше горе-долу на неговия ръст, подари обувките и чорапите си. Остави си само дрехите и празната торба на гърба.

Хората го зяпаха с отворена уста и глуповат вид и се притесняваха, че баща му ще се ядоса, че така раздава вещите си, но Алвин ги увери, че всичко раздадено си е негово.

- Сигурен ли си, че няма да срещна баща ти с мускета и злото куче? – попита беднякът.

- Сигурен съм, че няма да го срещнете, сър – отвърна Алвин. – Аз съм от град Вигор, а тамошните ще се направят, че не ви виждат, освен ако не ги принудите насила.

Трябваха почти десет секунди да се сетят къде са чували името на града Вигор.

- Това са онези хора от клането при Типикану – казаха те. – Хората с окървавените ръце.

Алвин само кимна.

- Разбирате защо ще ви оставят на мира.

- Вярно ли е, че карат всеки минаващ да изслуша ужасния кървав разказ как са убили хладнокръвно индианците?

- Не беше хладнокръвно – възрази Алвин, - освен това разказват само на тези, които минават през самия град. Затова вървете си по пътя, оставете ги на мира и не спирайте там. Щом прекосите Уобиш, ще стигнете равнината, където с радост ще ви посрещнат други заселници. Само на десетина мили път.

Те не спориха повече, дори не го попитаха как така той самият не трябва да разказва историята. Думите “клането при Типикану” въдворяваха тишина като в църква, породена от святост, срам и благоговение. Защото макар повечето бели презираха хората с окървавени ръце, пролели индианска кръв при Типикану, те знаеха, че на тяхно място щяха да сторят същото и тогава от техните ръце щеше да капе кръв, ако не разкажеха на непознат за нечестивото си дело. Това гузно знание не подтикваше минувачите да се отбиват във Вигор, нито в домовете по горното течение на Уобиш. Бедняците просто взеха обувките и вещите на Алвин и продължиха по пътя си, доволни от парчето платно над главите си и от обутите крака на най-големия син.

Скоро след това Алвин се отклони от пътя и навлезе в най-дълбоката част на гората. Ако носеше обувки, щеше да се спъва, да чупи и да вдига повече шум от бизон – а именно така ходеха белите сред природата. Но понеже беше бос, кожата му допираше пода на гората и той като че ли стана друг човек. Беше тичал след Та-Кумсо през горите по цялата земя, на север и на юг и се научи как да тича като червенокож - да се вслушва в зелената песен на живата гора, да се движи в съвършена хармония с чудната безмълвна мелодия. Когато тичаше така, без да мисли къде стъпва, земята омекваше под краката му и той се носеше напред. Не се чупеха съчки под стъпалата му, храстите не шумоляха, клонките не се гънеха под натиска на тялото му. Зад себе си е оставяше никакви следи, нито един строшен клон.

Придвижваше се досущ като червенокож. Скоро дрехите на бял започнаха да му пречат, той ги свали и прибра в торбата на гърба си и се затича гол, както майка го е родила, усещайки листата на храстите по кожата си. След това го обзе ритъмът на бяга и той забрави собственото си тяло, станало част от живата гора, тичаше напред, все по-бързо и по-мощно, без да яде и пие. Също като индианец, който може да тича през дълбоката гора без почивка и да измине стотици мили за един ден.

Това бе естественият начин за пътуване според Алвин. Не в скърцащи дървени фургони, които дрънчат по сухата земя и се влачат по калните пътища. Нито на кон, който се поти и надига под теб, роб на твоето бързане, а не препускащ по свои дела. А пеш в гората, босоног, с оголено под вятъра лице, който сънува, докато тича.

Тича цял ден и цяла нощ, и на следващата сутрин. Как намираше пътя? Усещаше прореза на добре утъпкания път вляво като убождане или сърбеж и макар че пътят минаваше през множество села и градове, той знаеше, че накрая ще го отведе в град Хатрак. По този път някога минало семейството му и построило мост над всеки поток, ручей и река по пътя, а той, новородено бебе, бил във фургона. Макар да не бе пътувал по него и да не го гледаше сега, знаеше накъде води.

На втората сутрин стигна края на гората и се озова в нива със новопоникнала царевица, която се люлееше над хълмистата земя. В този гъсто населен район имаше толкова ферми, че отслабналата гора вече не можеше да го държи в съня си.

Той постоя известно време, докато си припомни кой е и накъде е тръгнал. Мелодията на зелената гора звучеше силно зад него и слабо пред него. Със сигурност знаеше, че пред него има град, а около пет мили по-натам тече река, това го усещаше със сигурност. Разбра, че реката е Хатрак, значи градът пред него беше точно този, който търсеше.

Възнамеряваше да тича през гората до самия град. Сега обаче нямаше друг избор освен да извърви последните мили с походката на бял, иначе изобщо нямаше да стигне. Изобщо не му беше минало през ума, че може да има места по света, толкова гъсто населени, че фермите бяха залепени една за друга, разделени само от редица дървета или ограда на синора, ферма подир ферма? Нима това бе видял Пророка във видението си за земята? Цялата гора – погубена и на нейно място изникнали ниви, така че индианците вече не могат да тичат, сърните не намират скривалища, а мечките няма къде да спят зимния си сън? Ако бе така наистина, нищо чудно че той отведе на запад отвъд Мизипи всички червенокожи, които пожелаха да го последват. Тук нямаше живот за червенокожите.

Това натъжи и уплаши Алвин – да изостави живите земи, които бе опознал, както човек познава тялото си. Но той не бе философ. Бе само на единадесет години и копнееше да види източен град, уреден и цивилизован. Освен това имаше работа там, отлагана вече година, откакто научи за момичето-факла, което очакваше той да стане Създател.

Той извади дрехите от торбата и ги облече. После тръгна по края на обработената земя и стигна до пътя. Когато пътят пресече поток, той видя доказателството, че е на прав път - над поточето, което човек можеше да прескочи, минаваше покрит мост. Собственият му баща и братя бяха построили този мост и другите като него по целия път от Хатрак до Вигор. Бяха го построили преди единадесет години, когато Алвин е бил бебе, сучещо от майка си в дрънчащия фургон, потеглил на запад.

Той пое по пътя – не беше далеч. Току-що бе пробягал стотици мили през девствена гора без да нарани краката си, но пътят на белите нямаше нищо общо със зелената песен и не поддаваше под стъпалата му. След две-три мили краката го заболяха. Чувстваше се мръсен, жаден и гладен. Алвин се надяваше да не му остават много мили по този път, иначе щеше да съжали, че си е подарил обувките.

Крайпътната табела гласеше: Град Хатрак, Хио.

Prentice Alvin 14

Въпреки късното лягане снощи, Пеги се събуди рано на следната утрин. Събуди я тропот на копита – нямаше нужда да гледа през прозореца, за да познае сърдечния огън на проповедника, който си тръгваше. Върви си, Троур, безмълвно го изпрати тя. Няма да си последният, който тази сутрин ще избяга от единадесетгодишно момче.

Погледна през северния прозорец. Между дърветата се виждаше гробището на хълма. Опита се да види къде е изкопан снощният гроб, но природните й очи не съзряха никаква следа, а в гробището нямаше сърдечни огньове, които да й помогнат. Алвин обаче щеше да го види, това бе сигурно.

Той щеше да иде най-напред точно там, защото там лежеше тялото на най-големия му брат, Вигор, отнесен от река Хатрак, за да спаси живота на майка си в последния час преди раждането на седмия й син. Но Вигор се вкопчи в живота, въпреки че реката го дърпаше с цялата си мощ, вкопчи се и се държа достатъчно дълго, за да бъде Алвин седмият от седем живи синове. Самата Пеги бе гледала как сърдечният му огън потрепери и угасна веднага след раждането на бебето. Той сигурно е слушал тази история хиляди пъти. Затова щеше да дойде на гробищата, щеше да си проправи мислено път в пръстта и щеше да открие скритото. Щеше да открие безименния гроб и наскоро погребаното отслабнало тяло.

Пеги взе кутията с ризата и я прибра на дъното на платнената торба заедно с рокля, комбинезон и най-новите книги от Уитли Физикър. Не искаше да срещне Алвин на живо, но нямаше да го забрави. Тя щеше да докосне ризата отново тази нощ, или може би чак утре, и щеше да застане редом с него в мислите му, да използва сетивата му, за да открие гроба на безименното момиче.

Тя слезе на първия етаж с приготвената торба.

Мама бе внесла люлката в кухнята и пееше на бебето, докато месеше хляб. Тя люлееше люлката с крак, макар Артър Стюарт да спеше дълбоко. Пеги остави торбата пред кухненския праг, влезе и докосна майка си по рамото. Донякъде се надяваше майка й да страда, когато открие, че Пеги си е заминала. Но тя нямаше да страда. О, да, отначало щеше да избухне гневно, но с времето Пеги щеше да й липсва все по-малко. Бебето щеше да отвлича вниманието й от притесненията за дъщеря й. Освен това Мама знаеше, че Пеги може сама да се грижи за себе с и че няма нужда да я държат за ръка. А Артър Стюарт имаше нужда от нея.

Ако сега разбираше за пръв път какво изпитва майка й към нея, Пеги щеше да се обиди много. Но това бе за стотен път и тя вече беше свикнала. Разбираше причината за това, обичаше майка си, задето бе по-добър човек от мнозина и й прощаваше, че не обича дъщеря си повече.

- Обичам те, мамо – каза Пеги.

- И аз те обичам, мъничка – отвърна майка й без дори да вдигне поглед, без да се досети за намеренията на Пеги.

Татко още спеше. Все пак снощи бе изкопал и запълнил цял гроб.

Пеги написа бележка. Понякога се стараеше и изписваше много допълнителни букви, както пишеха в книгите, но този път искаше баща й да може да я прочете сам. Това значеше да слага толкова букви, колкото звуци се получаваха при четене на глас.

“Татко и Мамо, обичъм ви, но трябва да зъмина. Знам, че е лошо да оставя Хатрак без факла, но вече шеснайсе гудини съм факла видях си бъдъщето и всичку е наред ни съ притиснявайте за мен.”

Тя излезе от главния вход, занесе торбата си на пътя и почака само десет минути, преди да се зададе каретата на доктор Уитли Физикър, тръгнал за далечната Филаделфия.

- Нали не ме чакаш на пътя само за да ми върнеш онзи Милтън, дето ти заех? – попита Уитли Физикър.

Тя се усмихна и поклати глава.

- Не, искам да те помоля да ме закараш до Декейн. Смятам да навестя едни познати на баща ми и ако нямаш нищо против да ти правя компания, предпочитам да спестя парите за билет дотам.

Той се позамисли, но тя знаеше, че ще я вземе и то без да пита родителите й. Беше човек, който смяташе, че момичетата по нищо не се различават от момчетата, и още повече, той просто харесваше Пеги и я считаше за нещо като своя племенница. Освен това знаеше, че Пеги никога не лъже, затова нямаше нужда да проверява думите й при майка й и баща й.

А и тя не го беше излъгала, не повече, отколкото всеки път, когато не казваше всичко, което знае. Някогашната любима на баща й, жената, която той сънуваше и за която страдаше, живееше в Декейн. От няколко години беше вдовица, но траурът й беше свършил, така че можеше да приеме компаньонка. Пеги познаваше добре тази жена, беше я гледала отдалеч през всичките тези години. Ако почукам на вратата й, помисли Пеги, дори няма нужда да й казвам, че съм дъщеря на Хорас Гестър, тя ще ме приеме и като непозната и ще се погрижи за мен и ще ми помогне. Но може би все пак ще й кажа чия дъщеря съм, как съм разбрала къде живее и как Татко още живее с болезнения спомен за любовта си към нея.

Каретата издрънча по покрития мост, построен преди единадесет години от бащата и братята на Алвин, след като реката бе удавила най-големия син. По гредите имаше гнезда на птици. Те надаваха лудешки, мелодични и доволни крясъци, или поне на нея така й се стори. Пееха толкова силно под покрива на моста, че звучаха като в опера, както си я представяше Пеги. В Камелот, далеч на юг, имаше опера. Може би някой ден тя щеше да иде и да чуе певците, и да види дори самия Крал в ложата му…

А може би не. Защото някой ден тя можеше да открие пътеката, водеща към кратката, но прекрасна мечта и тогава щеше да има да върши по-важни неща от това да гледа крале или да слуша музиката на австрийския кралски двор, свирена от облечени с дантела музиканти в луксозната оперна зала в Камелот, Вирджиния. Алвин бе по-важен от всичко това, стига да успееше да намери път към силата си, както и какво да прави с нея. А тя бе родена, за да бъде част от съдбата му. Толкова лесно се отвличаше в мечти по него! Но защо не? Мечтите й за него, макар и кратки и трудни за намиране, бяха истински алтернативи на бъдещето. Най-силната радост и най-силната скръб за нея бяха свързани с това момче, което дори още не беше мъж и което никога не я беше виждало.

Ала докато пътуваше в каретата на доктор Физикър, тя прогони тези мисли и видения от ума си. Каквото има да става, ще става, помисли тя. Ако намеря пътеката, добре, ако не, пак добре. Засега поне съм свободна. Свободна от вахтата над град Хатрак, свободна от планове, свързани единствено с това малко момче. Ами ако се окажа свободна от него завинаги? Ами ако намеря друго бъдеще, в което него изобщо го няма? Това е най-вероятното развитие на нещата. Дайте ми достатъчно време и ще забравя дори това късче мечти и ще открия свой равен път към мирен край, вместо да изневеря на себе си, за да пасна на неговия неравен път.

Танцуващите коне теглеха каретата тъй бързо, че вятърът поде и разроши косата й. Тя затвори очи и си представи, че лети – че е бегълка, която се учи да бъде свободна.

Нека намери пътя си към величието без мен. Нека водя щастлив живот далеч от него. Нека друга жена застане до него в славата му. Нека друга коленичи ридаеща на гроба му.