Longing for the Woods

Let me roam in these green, green lands
And never shall I grow old

Ознаменувах края на отпуската с 20-километров трек през гори и поля без децата, които останаха в България. Накрая ме заболя кракът и времето ми стана 5 часа, а не четири, както го бях планирала. Беше ясно и слънчево и много зелено. Снимки - тук.

Изкарах 3 седмици на педал, в буквалния и преносния смисъл. Осъществихме лелеяното посещение на Дисниленд, но скоростният влак Люксембург-Париж ме разочарова - беше овехтял и не вървеше достатъчно бързо. И не го сравнявам само с атракциите (най-много ни хареса Aerosmith, който дори повторихме), а с представата си за влак-стрела. Догодина, ако ходим пак, ще е с колата. Децата много се радваха, въпреки че за началото на юли беше студено и дъждовно, и дори не мрънкаха за дългите опашки. Аз умрях от страх, де. Отдавна съм прекалено стара за Big Thrills.

България е чудно красива, но пътищата ни са отвратителни. Екопътеката "Бяла река" близо до Калофер сама по себе си е хубава, но пътят дотам беше по-страшен от всеки атракцион - вместо по път нещастното Пежо 106 подскачаше по камъни и бабуни цели 6 км в едната посока. Не ходете там, българи и чужденци. Интересно как е стигнала г-жа вицепрезидентката, за да открие ремонтираната екопътека, може би с джип или хеликоптер. Пътят на юг от Царево е все така ужасен, както преди 3 години, но отсечката между Ахтопол и Синеморец я преасфалтират, така че догодина вече може и да става. А пък Синеморец си е все така вълшебен. Не успях да карам по новата отсечка на магистралата между Стара и Нова Загора, защото просто не я видях:) Качих си се на Стара Загора, както и преди. Дано до другото лято да има някакъв напредък. 

Най-приятният спомен обаче ще ни остане от Жеравна, или Жеруна, както казва Милен Русков във "Възвишение" – най-хубавият български роман, който някога съм чела. Препоръчвам го - разкошен език, къдри се и ромоли като поток. Има смях и сълзи, както си му е редът. Бих прочела и останалите книги на този автор.

Беше много горещо, но в Мароко сигурно е по-горещо. Който иска да кара лято на 14 градуса и почти ежедневен дъжд, да заповяда на гости.

Seize the Day

keep the one that is passed on

and leave the others behind

Забравихме  фотоапарата, отивайки на екскурзия днес. Това дали означава, че вече нямам желание да запечатвам спомени от "новото" място, защото съм му свикнала? (Рада: "Запиши в карта памет на мозъка!") Разбира се, може да означава просто, че съм разсеяна и преуморена след 4000 страници Мартин и страшно много работа в работата. За трети път отиваме на Marche Populaire, ежеседмичните походи от 5, 10 или 20 км, организирани от местната федерация по спортно ходене, или както му се казва там, но за пръв път не ни валя дъжд. Да живее местният климат, нямам търпение да се върна в България на 35 градуса, пък каквото ще да става.

Новините накратко: Рада завърши със средна оценка 8,6, голям успех за новодошъл, който беше убеден, че ще повтаря класа. Тук не си поплюват с повтарянето, догодина ще имат четирима нови ученици, повтарящи 7 клас (втори гимназиален по тукашному). Тя обаче, редом с другите трима българи, е в челните 20% от класа и аз наистина много се гордея с нея и с обучението в кварталното училище в Младост. 12-годишните европейци смятат българите за много умни, да се знае. It is known, както казват дотраките:)

Мишо има още една седмица учене, тук малките завършват по-късно от гимназистите, които освобождават училището за провеждане на матурите на абитуриентите. Вярно, че и те го дават малко на уволнение, тази седмица имаха един ден с екскурзия, където го ухапал кърлеж, но медсестрата в училището го извади (ние не го видяхме), а според педиатъра нямало проблеми. Онзи ден имаха Ancient Greece party, което беше просто прекрасно, разиграваха езоповата басня за заека и костенурката, представиха гръцките богове, пяха бодри олимпийски песни, консултираха се с делфийския оракул кой ще стане европейски шампион по футбол  (милите испанци, нека имат някаква светлина в тунела и те), пуснаха филмче от часа по физическо, където демонстрираха 4 спорта, организираха Who wants to be a Greek millionaire за родителите с въпроси за Древна Гърция, като през цялото това време бяха облечени съответно.

Въпреки неособено добре закрепената тога, Мишо беше един от тримата водещи на партито и четеше невероятно добре. Умря циганката, ама наистина ме изненада, дори не ми беше казал, че ще е водещ. За съжаление на партито изпращахме и класната им, която се връща да вземе 1 клас и догодина ще имат друга учителка. После в 4 и 5 клас, живот и здраве, трета, да ги подготвя за гимназията. Извадихме голям късмет с г-жа Пен - изключително мила и ентусиазирана преподавателка, която много помогна за интеграцията и самочувствието на Мишо, макар понякога да критикуваше дисциплината му, но ние си знаем, че нашето гардже има таралеж в гащите. Другата седмица ще дойде доклада за годината, но, след звездния доклад за първия срок, не очаквам нещо по-слабо. Та той от 1 ниво книжки за четене стигна до 10-о, като има деца, които почнаха годината с 8 и стигнаха до 10.

Станах клиент на една белгийска фирма, която предлага нещо като Netflix - доставка на двд-та по пощата и онлайн видео. Вече сме гледали трите матрици, "Фантомът на операта" (пак), "Карибски пирати" и "Хлапето" на Чаплин. Всички много им харесаха, но "Карибските пирати" май са фаворит, защото не искаха да чакат да им идват по пощата, ами Рада взе 2, 3 и 4 от съученик. Тя харесва Орландо Блум, което всъщност не е лош вкус за мъже...

Като казах вкус за мъже, аз нали гледах Game of Thrones, където най-после харесах актьор от правилната възрастова група - Ser Jorah Mormont. Далеч по-хубав от книжния си прототип и поне знаем, че скоро няма да умре.

И да, Rains of Castamere звучеше в главата ми, докато четях онази сцена в третия том и абсолютно се идентифицирах с това:

Desperate Poet

I would sing of the loves that we all once knew

and the ones that we ended up with

Нещата рядко се получават, както си ги мисли човек. Искаш едно, дава ти се друго, животът завива непредвидимо, а обратите не са един и два. Но понякога можем да прилагаме наративни техники към случващото се, да поглеждаме отгоре, търсейки поантите във фабулата. (Stop telling stories, казва Бъфи на Андрю в много любимия ми епизод, Storyteller. Life isn't a story). Само че  историите, истински и измислени, са важна част от човешката същност, те са нашата надежда, че имаме право и сила да заявим себе си, да изплетем сюжетна нишка, да изковем плуг или меч от желязото. Който както умее.

Подобно на героя от горната песен и аз вече нямам много думи, нито умение да ги нагласям, а най-вече нямам вдъхновител-муза. Но пък съм водена от чувство за дълг към малцината, които понякога проверяват този исторически ;) блог и намират по един пост на месец, та реших да напиша какво правим, пък дори да е скучно. Кой знае, може да успеят със силата на въображението да го превърнат в грандиозен наратив!

Преди две години реших за пръв път да пробвам да чета многотомно фентъзи. Причината - контраатака на изкривяването от типа tl;dr, придобито от почти 99% четене в интернет, и искрено желание да дам пример и на второто дете, че четенето на хартиени книги може да e увлекателно колкото компютърна игра. Колебах се между Song of Ice and Fire и Malazan Book of the Fallen и избрах втората. Тя се оказа мащабно и амбициозно творение на истински учен, с дълбок и завладяващ замисъл, който аз едва ли някога ще схвана, защото спрях на четвъртата книга. Колкото и да уважавам митологичния размах на Ериксън, по едно време усетих, че чета по задължение и пъшкам уморено, посягайки към тухлата, а това всъщност никак не е добър пример за второто дете. 

Сега същото това дете пъшка уморено, като види в ръцете ми тухлата Song of Ice and Fire, която чета всяка свободна минута от денонощието във всяко помещение на апартамента. Вече съм на втория том, сънувам героите и почнах пак да гледам първия сезон на Game of Thrones от позицията на читател. Не знам защо сериалът ми хареса толкова - може би заради чудните пейзажи,  атмосферата, играта на преобладаващо театралния британски каст, рицарите, замъците... Все пак първият сериал, който съм изгледала някога, беше "Рим", пак на HBO, и с него пренебрегнах дългогодишното си пренебрежение към телевизионния storytelling. Сериалът като форма е перфектния дългосрочен ескейпизъм - сближаване с малък брой герои, следване на дълга история, продължаваща с години, потапяне в свят, който има време да бъде изграден.

Също така май за пръв път ми се случва да зачета книга, след като съм гледала екранизацията й. Мартин е по-повърхностен писател от Ериксън, но и много по-лесен за четене и увлекателен. Това си е талант. Един от актьорите от сериала беше нарекъл книгите му crack on paper, което е доста близо до истината. Децата бяха при тати, а аз вместо да излизам вечер, бързах да се прибера от работа, за да гледам втория сезон и да чета първия том. Пристрастена съм до степен да чета до малките часове, а това са още томовете, в които... знам какво става! 

И ето тук любимата ми песен, за която подочух, че се появявала в 3 том. Засега не съм се спойлнала за нищо и моля нека си остане така.

Отивам да чета.

Ob-la-di, Ob-la-da

Desmond takes a trolley to the jewelry store

 Buys a twenty carat golden ring...

За един месец ще съм навъртяла 1000 км. с Колицата (предната ми кола беше мъж — или поне мъжко момиче — но тази определено е жена), и то само уикендите, защото на работа и училище продължаваме да ходим с автобуса. След първата седмица си взех втора употреба Мио и вече почти не се губя. Карала съм единствено в България, а там няма такива врътки, детелини, тунели и магистрали... Бензин 95 тук е 1,42 евро литъра, да вметна само за информация. Какво ли не правят правят акцизите и картелите, ама хайде да не се отплесвам. Автомивката, чувам, била някаква безобразно скъпа луксозна услуга за гъзари, така че смятам да си купя прахосмукачка за вътрешното почистване, а за отвън кофа и парцал, само да знаех къде точно да ида да измия тази кола, че на чистичката ми подредена буржоазна улица няма как да стане, още повече, че по нея хвърчат коли с видимо превишена скорост. 

Note to self... and the universe: само за един абзац пет пъти споменах пари, стоки и услуги, превърнала ли съм се в меркантилен консуматор най-после? 

Всяко седмично пазаруване е повод за дълбоко замисляне от моя страна какво му трябва на човека, в частност на нашето домакинство. Ние сме типичен пример за бабата, дето знаела две и двеста — в България доходите ни бяха около и под средното, налагаше се да спестявам неистово за всяка почивка и издължаването ми към Топлофикация всеки август беше повод за ликуване и чувство за изпълнен дълг. Ето тук през далечната 2006 година един тест ме изкара, че съм в топ 15% от най-богатите хора на планетата, значи сега съм в топ 5% — не златен милиард, ами не знам какво... И говорейки за проценти - нямам нужда от 95% от нещата, които виждам в магазините тук. 

Живея в презадоволено общество с много висок стандарт, но рядко се усеща парадиране с него. Колите в по-голямата си част са среден клас, а хората масово ходят с автобус и колело на работа. Къщите са хубави, но в десетината населени места, които съм посещавала, не съм видяла палати като в Бистрица и Бояна. Тук дори палатът на херцога е някакъв такъв... скромен. (Е, жените се поизхвърлят понякога с чанти и обувки за много пари, но това в България е много по-разпространено.) Иначе имотите са безумно, безумно скъпи, наемите също са страшно високи. Предполагам, че една от причините е точно наличието на много чужденци, живеещи тук. Неслучайно разни колеги живеят в Белгия, Франция и Германия и пътуват всеки ден - там наемите са наполовина. Съвсем между другото, Трир е прекрасен град, вече съм била три пъти и мисля да ходя още безброй пъти, особено като почна да уча немски наесен, живот и здраве.

Вярно, колкото и да не искам да съм безсъвестен консуматор, пътуванията са ми слабост и горе-долу единственото, за което наистина обичам да харча. Животът е кратък, а местата, които искам да видя, не намаляват с достатъчно добро темпо. Не съм убедена обаче, че им се радвам със същия възторг, който щях да изпитам преди 20 години, писала съм и преди, че не вярвам в пенсионерските околосветски пътешествия. Ето например, много ми се изкачва Килиманджаро, но с моите разходки уикенда по 5-10 км, едва ли ще съм в добра физическа форма да го направя, дори и да мога да си го позволя финансово. Обикалят ми се Щатите с кола (преди peak oil), но посмъртно не мога да взема наведнъж цял месец отпуск, през който да има кой да ми гледа децата. Един вариант е да изчакам да пораснат и да вземат книжки и да се редуваме да шофираме, даже сметнах на колко ще съм тогава, и се отказах от варианта. Да си ходят сами като пораснат, аз тогава ще гледам сериали;)

Сериозно, ще ми се децата да имат възможност пътуват, след като завършат училище, но пък кой знае какво ще им се иска на тях. А, всъщност знам какво им се иска и това е причината, поради която седнах да пиша днес. Те, представете си, искат iPhone. По възможност и за трима ни. Онзи ден си бях забравила телефона в офиса и реших, че съм го изгубила и ще се наложи да си купувам нов и те, щастливо, ура, купи си iPhone. Та това трябваше да е един текст в защита на некупуването на излишно скъпия iPhone в частност и на излишно скъпите неща изобщо, на съпротивляването срещу натиска на средата (всички били имали, как пък не) и на предимството на по-важните неща пред по-маловажните. Исках да избистря собствените си разбирания за "гласуването с портфейла" и да потърся аргументи в полза на austerity, която впрочем не е мръсна дума, в смисъл на without luxury or excess. Към настоящия момент "Рада има чудесен самсунг, който й върши перфектна работа, а Мишо е прекалено малък и загубен (три шапки и четири чифта ръкавици е загубил тази зима), за да може да му се довери скъпа техника" не действат особено успешно в защита на моята теза. Малко повече успех имам с "дадох си парите за кола" или "ще ходим до Disneyland Paris за един уикенд през юли". Но всъщност исках да говоря за stewardship, или стопанисването на парите, за мисълта за по-бедните и за умението да се задоволяваш с... хайде да не е с малко, но с по-малко, отколкото ти се иска в момента. Не бива да си поръчваш цялото меню в ресторанта на живота, водейки се от лакомията на очите, защото ще преядеш и ще изхвърлиш голяма част от него. "Преяждането" с вещи и нови преживявания също е вредно, има красота в простотата, минимализмът доближава човека до истинското му аз. Та дори "По-лесно е дебело въже да премине през иглено ухо, отколкото богаташ да  влезе в царството небесно" (камилата е грешен превод, съм чела някъде).

Не успях да напиша аргументиран текст, но ще се оправдая с "колкото - толкова" и стремеж  към минимализъм:)