Прочетох "Мили мой Мио" от Астрид Линдгрен едва сега, заедно с Рада, която сигурно я възприе съвсем различно от мен. Така и трябва. Някои заблуди е добре да не се разсейват още на 7. Нека отложи неверието си колкото се може повече. You want to be fooled, както се казваше в прекрасния филм "Престижът", за който може и да напиша, ако дойде ред.
И аз искам да бъда излъгана. Искам да вярвам, че Босе, момчето без родители, отглеждано без обич в приемно семейство, отпътува с помощта на вълшебна ябълка и дух от бутилка към Земята накрай света и там намира баща си, краля. (Абсолютно всяко споменаване на бащата е заедно с титлата - "баща ми, кралят" - всички ли деца мечтаят за царствени родители, дали идва от колективното несъзнавано?) Намира и златогривест кон, хем същия, хем по-хубав от товарното конче, което познава от улиците на Стокхолм. Намира най-добър приятел, със същите очи като единствения му приятел от игрите, в чийто дом е ходил на гости и тайно му е завиждал, че има родители. Намира дворец, градина, където си прави колиба, кладенец, който шепнешком разказва приказки в нощта, птици, които пеят разкъсващи сърцето песни, намира звезди, които обичат да им свирят с овчарски свирки. Намира, естествено, и страховит враг, от чието име розите повяхват и въздухът хладнее.
Изненадващо за самия него, но не и за всички останали, младият принц поема на съдбовно приключение, за което е предопределен от стотици, стотици години - да премери сили със злия рицар Като в огромния му черен замък насред злокобно езеро. Клишетата се нижат едно след друго - майстор ковач му прави меч, който сече камък; изкачват се по стената на замъка, залавят ги, хвърлят ги в тъмница; поредица от щастливи случайности довежда до щастливата развръзка. Това все пак е приказка, нали? Но след победата над злодея, в тронната му зала се мярва едно тайнствено птиче, дошло неизвестно откъде, което ме трогна до сълзи. Забитият в каменното сърце меч е облекчение за Като, защото повече от всичко той е мразел себе си. Вероятно неслучайно всички отвлечени от Като омагьосани деца са превърнати в птици. Останките от "лошия" обикновено са зловещи и гнусни, но тук те са птица, която отлита с весело чуруликане след дългия плен - чудна метафора за милосърдието. Нека повярвам поне в това:)
Разказът е осеян с суперлативи - най-черната планина, най-дълбоката пещера, най-големите и ярки звезди, които Мио е виждал. Какво ли е виждал малкият сирак? Дори палачинките, приготвени от майката на тамошния му приятел са като палачинките, приготвени от майката на приятеля от истинското му детство, но по-хубави. Мио настоява със страстно убеждение, че е намерил много по-хубав свят от нашия и се ядосва, че не може да го покаже на стокхолмското си другарче. Повтаря многократно, че баща му, кралят, не е негодник, както го е нарекла приемната му майка леля Едла. Изброява всичките си сбъднати мечти с отчаяна вяра, че наистина са се сбъднали. Но след победоносното завръщане на Мио, следва един от най-силните и тъжни финали, които съм чела и ще цитирам повече, отколкото смятах:
И докато го преписвах, забравих за "ненадеждния разказвач" и за малко повярвах, че има наистина Земя накрай света.
И аз искам да бъда излъгана. Искам да вярвам, че Босе, момчето без родители, отглеждано без обич в приемно семейство, отпътува с помощта на вълшебна ябълка и дух от бутилка към Земята накрай света и там намира баща си, краля. (Абсолютно всяко споменаване на бащата е заедно с титлата - "баща ми, кралят" - всички ли деца мечтаят за царствени родители, дали идва от колективното несъзнавано?) Намира и златогривест кон, хем същия, хем по-хубав от товарното конче, което познава от улиците на Стокхолм. Намира най-добър приятел, със същите очи като единствения му приятел от игрите, в чийто дом е ходил на гости и тайно му е завиждал, че има родители. Намира дворец, градина, където си прави колиба, кладенец, който шепнешком разказва приказки в нощта, птици, които пеят разкъсващи сърцето песни, намира звезди, които обичат да им свирят с овчарски свирки. Намира, естествено, и страховит враг, от чието име розите повяхват и въздухът хладнее.
Изненадващо за самия него, но не и за всички останали, младият принц поема на съдбовно приключение, за което е предопределен от стотици, стотици години - да премери сили със злия рицар Като в огромния му черен замък насред злокобно езеро. Клишетата се нижат едно след друго - майстор ковач му прави меч, който сече камък; изкачват се по стената на замъка, залавят ги, хвърлят ги в тъмница; поредица от щастливи случайности довежда до щастливата развръзка. Това все пак е приказка, нали? Но след победата над злодея, в тронната му зала се мярва едно тайнствено птиче, дошло неизвестно откъде, което ме трогна до сълзи. Забитият в каменното сърце меч е облекчение за Като, защото повече от всичко той е мразел себе си. Вероятно неслучайно всички отвлечени от Като омагьосани деца са превърнати в птици. Останките от "лошия" обикновено са зловещи и гнусни, но тук те са птица, която отлита с весело чуруликане след дългия плен - чудна метафора за милосърдието. Нека повярвам поне в това:)
Разказът е осеян с суперлативи - най-черната планина, най-дълбоката пещера, най-големите и ярки звезди, които Мио е виждал. Какво ли е виждал малкият сирак? Дори палачинките, приготвени от майката на тамошния му приятел са като палачинките, приготвени от майката на приятеля от истинското му детство, но по-хубави. Мио настоява със страстно убеждение, че е намерил много по-хубав свят от нашия и се ядосва, че не може да го покаже на стокхолмското си другарче. Повтаря многократно, че баща му, кралят, не е негодник, както го е нарекла приемната му майка леля Едла. Изброява всичките си сбъднати мечти с отчаяна вяра, че наистина са се сбъднали. Но след победоносното завръщане на Мио, следва един от най-силните и тъжни финали, които съм чела и ще цитирам повече, отколкото смятах:
"Има вече доста време, откак съм в Земята накрай света. Рядко се спомням за дните, когато живеех още на "Упландска". Сещам се понякога само за Бенка, защото той толкова прилича на Юм-Юм. Дано не му липсвам много на Бенка. Защото никой не знае по-добре от мен колко тежко е да ти липсва някой. Но Бенка имаше все пак татко, майка, пък и сигурно си е намерил някого другиго за най-добър приятел, да, сигурно.
Случва се да се сещам понякога дори за леля Едла и чичо Сикстен и вече някак не им се сърдя. Питам се само какво ли са казали, когато изчезнах. Ако изобщо са забелязали, че съм изчезнал. Толкова малко ги беше грижа за мен - може пък изобщо да не са забелязали, че съм изчезнал. Ами да, леля Едла може би си мисли, че стига да слезе в Тегнерската градина, да я пообиколи и веднага ще ме намери на някоя пейка. Може би си мисли, че седя на някоя пейка под фенерите, хрупам ябълка и си играя с празна бирена бутилка или друг някакъв боклук. Може би си мисли, че седя и зяпам къщите с осветените прозорци, с децата, седнали да вечерят заедно със своите майки и татковци. Да, може би тъй си мисли леля Едла и я хваща яд, къде ли се бавя с любимите й сухари.
Но леля Едла греши! О, тя греши и още как! Босе не седи на пейката в Тегнерската градина, не! Защото той е в Земята накрай света. Той е в Земята накрай света, тъй да знаете! Там, където шумолят сребърни тополи... там, където в нощта искрят и пръскат топлина огньове... там, където има хляб за гладни гърла... там, където живее неговият баща, кралят, когото той страшно обича и който също много го обича.
Да, така е. Бу Вилхем Улсон е в Земята накрай света и му е хубаво, много хубаво при неговия баща, краля."
И докато го преписвах, забравих за "ненадеждния разказвач" и за малко повярвах, че има наистина Земя накрай света.
