Prentice Alvin 24

Търсенето под земята не беше обикновено вглеждане. По-скоро наподобяваше протягане на допълнителна ръка през пръстта и камъните, която подскачаше като капка вода на гореща скара. Макар никога да не бе виждал търсач с бръмбар, Алвин подозираше, че неговото търсене не бе много по-различно - търсачът изпращаше "бръмбара" си под земята и с напипване намираше търсеното. Ако беше така, той може би щеше да се замисли за приказките, дето беше чувал, че самата душа на търсача се плъзгала под земята и понякога се загубвала, така че оставал ням и неподвижен до края на живота си. Но Алвин не се остави да бъде уплашен от такива приказки и продължи да прави това, което смяташе за свой дълг. Когато бе нужен камък, той откриваше естествените пукнатини и го изваждаше почти без да го докосва. Когато бе нужна вода, той щеше да намери начин да стигне до нея с копаене.

Накрая той наистина откри място, където каменната плоча бе тънка и се трошеше. Там земята бе по-издигната, а водата - по-дълбока, но важното бе, че можеше да се стигне до нея през камъка.

Новото място се намираше по средата между къщата и ковачницата - което щеше да е по-неудобно за Мейкпис, но пък по-удобно за жена му Гърти да черпи вода от същия кладенец. Алвин се залови веднага за работа, защото вече се стъмваше, а той бе решил да не почива, докато не свърши. Без да се замисли дори, реши да използва силата си, както когато живееше при баща си. Нито веднъж не удари лопатата о камък - пръстта сякаш се превръщаше в брашно и едва ли не изскачаше сама от дупката, вместо той да я изхвърля. Ако някой го видеше в този момент, сигурно щеше да помисли, че момчето е пияно, или е получило пристъп, толкова бързо копаеше. Но никой не го видя, освен Артър Стюарт. Все пак вече падаше нощ, Ал нямаше фенер, така че никой нямаше да забележи къде е. Можеше да използва дарбата си без страх, че ще го види някой.

От къщата се разнесоха силни крясъци, от които обаче Алвин не можа да разбере нищо.

- Сърдити - рече Артър Стюарт. Гледаше право към къщата, неподвижен като куче.

- Чуваш ли какво казват? - попита Алвин. - Старата Пег Гестър разправя, че слухът ти е като на куче, долавя всичко.

Артър Стюарт затвори очи.

- Нямаш право да оставяш момчето гладно - рече той.

Алвин едва не се изкикоти. Артър имитираше гласа на Гърти Смит до съвършенство.

- Вече е голям за бой, а искам да му дам добър урок - продължи Артър Стюарт, вече с гласа на господаря му.

- Стига бе - промърмори Алвин.

Малкият Артър не спираше.

- Или Алвин ще изяде тази вечеря, Мейкпис Смит, или ще ти я изсипя на главата.

- Посмей само, стара вещице, и ще ти счупя ръцете.

Този път Алвин не може да се сдържи и се разсмя на глас.

- Да пукна, ако не си истински папагал, Артър Стюарт!

Момченцето погледна Алвин и се поусмихна.

От къщата се понесе шум от счупени съдове. Артър се разсмя и се затича в кръг.

- Счупи чиния, счупи чиния - развика се той.

- Страшен си - заяви Алвин. - Кажи ми сега, Артър, ти май не разбираш всичко, което току-що каза, нали? Просто повтаряш каквото си чул, така ли е?

- Счупи чиния в главата му! - Артър се задави от смях и падна по гръб на тревата. Алвин също се смееше, но не можеше да откъсне поглед от момченцето. “Той е повече от това, което изглежда”, помисли той. Иначе остава да е луд.

От другата посока долетя друг силен женски глас, който се понесе във влажния сгъстяващ се мрак:

- Артър! Артър Стюарт!

Артър веднага се изправи.

- Мама - рече той.

- Правилно, старата Пег Гестър те вика.

- Лягам да спя - каза Артър.

- Внимавай само да не те изкъпе първо, че си малко мръсничък.

Артър заприпка по ливадата по пътеката от къщата на извора към хана, където живееше. Алвин го загледа как маха с ръчички докато тича, сякаш летеше. Някаква птица, вероятно кукумявка, летя редом с момчето докато преполови ливадата, ниско над земята, сякаш искаше да му прави компания. Едва когато Артър се изгуби зад къщата при извора, Алвин отново се върна към работата си.

След още няколко минути се стъмни напълно и скоро след това настана дълбока нощна тишина. Дори кучетата в целия град замлъкнаха. Луната щеше да изгрее след няколко часа. Алвин продължи да работи. Нямаше нужда от светлина, защото с усета си долавяше как кладенецът напредва и усещаше пръстта под краката си. Сега не използваше зрението на индианците, дарбата им да чуват песента на зелената гора, ами собствената си дарба, която му помагаше да си проправя път дълбоко в почвата.

Той знаеше, че пак ще удари на камък, този път на два пъти по-голяма дълбочина. Но лопатата му се натъкна на големи скални отломъци, които не приличаха на гладката плоча на мястото, избрано от Ханк Доузър. Тук камъните бяха ронливи и се трошаха, а с дарбата си Ал едва натискаше с лоста и те отскачаха с лекота и той ги изхвърляше от кладенеца като буци пръст.

Щом прокопа този пласт обаче, почвата под краката му стана тинеста. Ако беше някой друг, щеше да се наложи да прекрати работа и на другата сутрин да извика помощ за дрегиране. Но за Алвин това бе лесна работа. Той втвърди почвата по стените на дупката, за да не се процежда бързо водата. Вместо лопата, сега взе драгата и изгреба калната пръст. Нямаше нужда от помощник, който да я изтегли с въже. Вдигаше я сам - с дарбата му всяко загребване на тиня се нареждаше до ръба на кладенеца, сякаш Алвин мяташе извадени от бърлога зайчета.

Тук Алвин бе господарят, той вършеше чудеса в тази дупка. Казваш да не ям и да пия, докато не изкопая кладенеца, мислиш, че ще ти се моля за чаша вода или да ме пуснеш да си легна? Е, няма да стане. Ще си получиш кладенеца, а стените му ще са толкова здрави, че оттук ще се черпи вода даже когато твоята къща и ковачница се превърнат в прах.

Ала още докато вкусваше сладостта на победата, Алвин видя, че Унищожителя се бе приближил повече от когато и да било. Той потрепваше и танцуваше в кръг и вече не беше извън полезрението му. Вече го виждаше право пред себе си, дори в мрака, виждаше го по-ясно отколкото посред бял ден, защото сега не виждаше нищо реално, което да му отвлича вниманието.

Внезапно той се уплаши, както в детските си кошмари и за миг се вцепени от страх в дупката, докато под краката му се процеждаше вода и превръщаше почвата в тиня. Потъваше в гъста тиня, дълбока стотици футове, стените на кладенеца се размекваха, щяха да се срутят върху него и да го погребат, щеше да се удави, вдишвайки калта, знаеше го, усещаше студената и мокра тиня по бедрата си, по слабините си... Той стисна юмруци и през пръстите му се процеди кал, също като празнотата в кошмарите му... После дойде на себе си и се овладя. Да, беше потънал до кръста в кал и ако беше някой друг, щеше да се опита да се измъкне и вместо това щеше да затъне още по-дълбоко и да се задуши. Но това беше Алвин, а не някое обикновено момче. Беше в безопасност, стига да не се поддадеше на страха като дете в кошмар. Той втвърди тинята под краката си така, че да издържи на тежестта му, после вдигна твърдата почва нагоре и се измъкна от калта, докато накрая стъпи на чакълестата тиня по дъното на кладенеца.

Лесно като удушване на плъх. Ако само на това бе способен Унищожителя, можеше направо да си ходи. Алвин му беше достоен съперник, също като на Мейкпис Смит и Ханк Доузър взети заедно. Той продължи да копае, да дрегира, да вдига, мята и после пак се навежда да дрегира.

Вече почти бе стигнал нужната дълбочина, някъде около шест фута под каменната плоча. Ако не бе втвърдил почвата по стените на кладенеца, той щеше да се е напълнил с вода до над главата му. Алвин улови висящото въже и се покатери по стената, като се набираше по въжето.

Луната изгряваше, но дупката бе толкова дълбока, че нямаше да огрее вътре чак до зенита. Нищо. Алвин метна вътре пълна количка с камъните, които бе извадил само преди час. После отново слезе в дупката.

Алвин от малък обработваше камъни с дарбата си, но никога досега така уверено. С голи ръце той мачкаше камъка като мека глина и оформяше гладки квадратни блокчета, с които покри стените на кладенеца от дъното нагоре, прилепени плътно едно о друго, за да не се срутят от натиска на почвата и водата. През процепите между камъните щеше лесно да се процежда вода, но не и пръст, затова кладенецът щеше да с чиста вода още от самото начало.

Естествено, извадените от дупката камъни не стигнаха и Алвин се разходи три пъти до потока, откъдето напълни количката с изгладени от водата камъчета. Макар да улесняваше работата с дарбата, вече бе късна нощ и го обземаше умора. Но той реши да не й обръща внимание. Нима не бе усвоил от индианците да продължава да тича дълго след като го налегне умора? Та той вървя с Та-Кумсо и тича без почивка от Детройт до Осмоликата могила и нямаше да се предаде след една нощ копане - нищо, че бе жаден, че го боляха гърба, бедрата и раменете, да не говорим за лактите и коленете.

Най-сетне, най-сетне успя! Луната бе прехвърлила зенита, в устата си имаше вкус на одеяло от конски косми, но най-после свърши. Той се изкатери от дупката като се набираше по току-що изградените каменни стени. Докато се качваше, той разхлаби хватката си върху почвата около кладенеца, разпечата го и водата, вече опитомена, закапа шумно в дълбоката каменна шахта.

Алвин все още не се, дори не отиде да пие вода от потока. Първата му глътка вода щеше да е от този кладенец, точно както бе казал Мейкпис Смит. Щеше да остане тук и да чака докато водата в кладенеца се надигне, после да я пречисти, да изтегли вода с кофата и да изпие чаша вода пред господаря си. След това щеше да заведе Мейкпис навън и да му покаже кладенеца, който бе посочил Ханк Доузър, заради който го Мейкпис го беше ударил, и чак после онзи, в който можеше да се спусне кофа и да тя потъне във вода, вместо да удари о камък.

Той застана на ръба на кладенеца и си представи как щеше да се плюнчи и ругае Мейкпис. После седна да си отпочине малко краката и си представи лицето на Ханк Доузър като видеше какво е направил Алвин. После полегна да отпусне болезнения си гръб и затвори очи само за минута, за да не обръща внимание на потреперващите сенки на унищожението, които не спираха да го тормозят току извън полезрението му.

Prentice Alvin 23

ГЛАВА СЕДМА

КЛАДЕНЦИ

Алвин нямаше нужда да проследява водотърсача с поглед. Усещаше местоположението му, докато човекът се отдалечаваше, а гневът му беше като черен шум посред нежната зелена мелодия на гората. Това бе проклятието да е единственият бял, който усещаше живота на зелената гора - което пък го правеше единственият бял, който съзнаваше, че земята умира.

Не че почвата не бе богата - през годините горската растителност бе направила земята толкова плодородна, че дори сянка от семе да хвърлиш, ще поникне, така мълвяха. В нивите, дори в градовете, кипеше живот. Но той не бе част от песента на земята. Беше само шум, шептящ шум, а зеленината на гората и животът на живеещите заедно в хармония индианци, животни, растения и почви, бяха притихнали и тъжно замлъкваха. Алвин долавяше умиращата песен и скърбеше.

Суетен дребен водотърсач. Защо се ядоса толкова, чудеше се Алвин. Но той не настоя, не спори, защото почти веднага след появата на мъжа, Ал видя в периферието на зрението си Унищожителя, сякаш Ханк Доузър го бе довел със себе си.

Алвин за пръв път бе съзрял Унищожителя в детските си кошмари - една огромна празнота, която невидимо се търкаля към него и се мъчи да го прегази, да влезе в него, да го смачка на парчета. Събирача на истории пръв помогна на Алвин да даде име на врага си. Нарече го Унищожителя, който се стреми да разруши вселената, да я разтроши, за да стане равна, студена, гладка и мъртва.

Веднага щом му даде име и получи смътна представа за него, Алвин започна да вижда Унищожителя и посред бял ден с широко отворени очи. Не го виждаше напълно ясно, разбира се. Ако погледнеш право към Унищожителя, едва ли ще го видиш. Той се спотайва невидим зад живите същества, растежа и строенето на света. Но в периферията на зрението, сякаш промъкнал се изотзад, го чакаше старата лукава змия и там го виждаше и Алвин.

Когато беше малък, той научи как да накара Унищожителя да отстъпи и да го остави на мира. Трябваше само да сътвори нещо с ръцете си. Можеше да е нещо просто, като правене на кошнички от трева, но му донасяше покой. Затова когато Унищожителя се показа близо до ковачницата малко след Алвин, той не се разтревожи много. Имаше много възможности за създаване в ковачницата. Освен това вътре в нея бе пълно с огън - огън и желязо, най-твърдата земя. Още от дете Алвин знаеше, че Унищожителя се стреми към водата. Водата бе негов слуга, вършеше неговите дела и рушеше. Нищо чудно, че с идването на служителя на водата, Ханк Доузър, Унищожителя се съвзе и се размърда.

Сега обаче Ханк Доузър си беше тръгнал и отнесъл със себе си гнева и несправедливостта, но Унищожителя остана, скрит сред храстите на ливадата, спотаен в дългите вечерни сенки.

Забий лопатата, загреби пръстта, вдигни до ръба на кладенеца, хвърли настрана. Постоянен ритъм, внимателно издигаш купчина, оформяш страните на дупката. Първите три фута от дупката - с квадратна форма като къщичката на кладенеца. След това дупката се копае кръгла и леко конусовидна, където ще бъде облицована с камъни. Макар да знаеш, че от този кладенец никога няма да се черпи вода, работи внимателно, сякаш смяташ, че той ще стои вечно. Гради усърдно, стреми се да е съвършено и така ще държиш хитрия шпионин надалеч.

Тогава защо Алвин не се чувстваше по-храбър?

Със сигурността на часовник, той усети, че скоро ще падне мрак, защото при него дойде Артър Стюарт с измито след вечерята лице, засмукал корен от пчелник без да промълви нито дума. Алвин му беше свикнал вече. Откакто бе проходило, детето следваше Алвин като сянка и ако не валеше идваше всеки ден. Не говореше много, а когато говореше, не бе лесно да се разбере бебешкия му говор, защото трудно произнасяше "р" и "с". Нямаше значение. Артър не искаше нищо и не бе направил нищо лошо, та Алвин обикновено забравяше, че момчето е край него.

Алвин копаеше, заобиколен от нощни мухички, които жужаха в лицето му и от нямане какво да прави, се замисли за миналото. Вече три години стоеше в Хатрак и не беше научил нищо за целта на дарбата си. А и почти не я използваше, освен за конете, защото не можеше да понася страданието им, когато бе толкова лесно да ги подкове както трябва. Това бе добро дело, но не си струваше в сравнение с унищожението на земята навсякъде около него.

Белите бяха инструмент на Унищожителя по тези гористи земи, това Алвин знаеше със сигурност. Те рушаха повече дори от водата. Всяко отсечено дърво, всеки язовец, миеща мечка, сърна и бобър, изловени без тяхно съгласие, всяка смърт даваше своята дан за убийството на земята. Преди червенокожите пазеха равновесието в природата, но те си отидоха - или западно от Мизипи, или подобно на племената ираква и черики, станаха бели в сърцата си и запретнаха ръкави да се потрудят да унищожат земята още по-бързо от белите. Никой не бе останал да се грижи за целостта на всичко живо.

Понякога на Алвин му се струваше, че единствено той мрази Унищожителя и иска да създава, за да му се противопостави. Но не знаеше как да го направи, нямаше и представа каква да бъде следващата му стъпка. Факлата, която го докосна при раждането му, бе единствената, която можеше да го научи как да стане истински Създател, но нея я нямаше, избягала бе в същия ден, в който той пристигна. Това не беше съвпадение. Тя просто не искаше да го учи. Той имаше своя съдба и го знаеше, но нямаше кой да му помогне да намери пътя към нея. Имам желание, помисли Алвин. Имам силата в себе си, искам да я използвам по предназначение, искам да стана такъв, какъвто ми е писано, но някой трябва да ме научи.

Това със сигурност не е ковачът. Стар използвач. Алвин разбираше, че Мейкпис Смит гледа да го научи колкото възможно по-малко. Дори сега Мейкпис май не знаеше колко много е научил Алвин само от гледане, когато господарят му не подозираше, че го наблюдават. Ако зависеше от него, Мейкпис нямаше никога да го пусне. Ето ме, имам своя съдба, истинско велико дело на живота като героите от Библията, като Одисей и Хектор, а единственият ми учител е един алчен ковач, от когото трябва да се уча скришом, макар обучението да ми се полага по право.

Понякога Алвин изгаряше отвътре и му се дощяваше да направи нещо зрелищно, за да покаже на ковача, че чиракът му не е просто хлапе, което не усеща, че го мамят. Какво щеше да направи Мейкпис Смит, ако видеше как Алвин чупи желязо с пръсти? Ами ако го видеше как изправя крив пирон, или как съединява крехкото желязо, строшено под ударите на чука? Ами ако видеше как Алвин може да изкове толкова тънко желязо, че през него да прозира светлината, но толкова силно, че не може да се пробие?

Глупави мисли и той го знаеше. Първия път Мейкпис Смит можеше да ахне, можеше дори да припадне, но след минути щеше да търси начин как да изкара пари от това и още по-малко вероятно щеше да е да освободи Алвин преждевременно. А и славата му щеше да се разчуе и докато станеше на деветнадесет и Мейкпис вече трябваше да го пусне, Алвин щеше да е придобил прекалено голяма известност. Хората щяха да го карат да ги лекува, да им търси подземни богатства, да намества и да дяла камъни, все работи, за които той не бе роден. Ако му водеха болни и сакати за лекуване, как щеше да му остане време да бъде нещо друго, освен лекар? Щеше да лекува чак когато се научеше да бъде истински Създател.

Само седмица преди клането в Типикану, пророкът Лола-Уосики му показа видение за Кристалния град. Алвин знаеше, че някой ден в бъдещето именно той щеше да изгради тези кули от лед и светлина. Това бе съдбата му, а не да бъде местен лечител. Докато беше ковашки чирак се налагаше да пази истинската си дарба в тайна.

Затова не избяга, макар че бе пораснал много и никой нямаше да го сметне за избягал чирак. Каква полза щеше да има от свободата? Първо трябваше да се научи да бъде Създател, иначе нямаше да има никакво значение дали ще си замине или ще остане.

Затова не споменаваше какво може да върши и почти не използваше дарбите си, освен да подковава коне и да усеща смъртта на земята около себе си. Ала през цялото време подсъзнателно си припомняше какъв е всъщност. Създател.

Каквото и да означава това, аз съм Създател, затова Унищожителя се опитал да ме убие още преди да се родя, а после докато бях дете във Вигор стотици пъти ми се случваха злополуки, които едва не ме погубиха. Ето защо и сега той се спотайва наблизо и ме гледа, очаква възможност да ме улови, може би чака момент като тази вечер, когато съм сам в мрака - аз с лопатата и гнева, че трябва да върша работа, от която няма да има никаква полза.

Ханк Доузър. Какъв е този човек, който не иска да се вслуша в чуждото мнение? Да, пръчката подскочи силно - водата искаше да излезе от земята на това място. Но не беше излязла, защото на четири фута под земята я закриваше каменна плоча. Защо иначе тук имаше естествена поляна? Големите дървета не можеха да се вкоренят, защото просмукалата се вода се стичаше по плочата и корените не можеха да я пробият и да стигнат до водата отдолу. Ханк Доузър можеше да намери вода, но не можеше да разбере какво има между водата и повърхността. Не беше негова вината, че не можеше да види плочата, но че отказваше да приеме възможността за съществуването й, си беше изцяло негова грешка.

Алвин копаеше с всички сили, но веднага щом привърши облата странична стена на кладенеца, лопатата удари на камък - дзън, дзън.

При този нов звук Артър Стюарт изтича до ръба на дупката и погледна вътре.

- Дзън-дзън - извика той и плесна с ръце.

- Точно дзън - отвърна Алвин. - По цялата ширина на дупката има твърда скала. Аз обаче няма да кажа на ковача, Артър Стюарт, можеш да се обзаложиш. Той ми каза че няма да пия и да ям, докато не стигна до водата, а аз няма ида и да го моля за вечеря преди да е мръкнало само защото съм ударил на камък.

- Дзън - отговори момченцето.

- Ще изкопая всяка трошица кал от тази дупка докато не остане гол камък.

Той внимателно изкопа цялата пръст, като изстъргваше лопатата по неравната повърхност на камъка. Дори така той продължаваше да е кафяв и землист, затуй Алвин не бе доволен. Искаше камъкът да стане бял до блясък. Не го гледаше никой, освен Артър Стюарт, а той си беше още бебе. И Алвин използва дарбата си, както не бе правил откакто напусна Вигор. Накара цялата пръст да се оттече от камъка, да се плъзне настрани и да се влее в гладките пръстени стени на дупката.

След малко камъкът блестеше подобно на локва, отразяваща последните слънчеви лъчи. Птиците по дърветата пееха вечерната си песен. От Алвин течеше пот и капките образуваха малки черни петънца скалата.

Артър пак застана на ръба на дупката.

- Вода - каза той.

- Дръпни се, Артър Стюарт. Нищо, че не е много дълбоко, ти не бива да стоиш близо до такива дупки. Можеш да се убиеш, ако паднеш вътре.

С шумно пляскане на крила прелетя някаква птичка. Друга птица нададе писък.

- Сняг - рече Артър Стюарт.

- Не е сняг, а камък - обясни Алвин. После се изкатери от дупката и се разсмя беззвучно. - Ето ти кладенеца, Ханк Доузър. Върни се и виж къде се е забила пръчката ти в земята.

Щеше да съжалява, че е накарал господаря да удари Алвин. Не беше шега работа да те удари ковач, особено такъв като господаря, който не си пестеше силата дори като удряше деца, да не говорим за чирак с телосложение на мъж, какъвто бе Алвин.

Сега вече можеше да иде в къщата и да съобщи на Мейкпис, че кладенецът е изкопан. Щеше да доведе господаря си да му покаже дупката с камъка на дъното, твърд като сърцевината на света. Алвин дори си представи как му казва: "Покажи ми как се пие това и ще пия". Щеше да е истинско удоволствие да чуе псувните на ковача като го види.

Само че сега, когато можеше да им покаже, че не е трябвало да се отнасят с него така, Алвин разбра, че в крайна сметка няма значение дали ще им даде да разберат или не. Имаше значение, че Мейкпис Смит се нуждаеше от този кладенец. И то много - щом бе готов да заплати на водотърсача с безплатно подковаване. Все едно дали кладенецът щеше да е където каза Ханк Доузър или другаде, но Алвин знаеше, че трябва да го изкопае.

Но това от друга страна щеше още повече да подхрани гордостта на Алвин. Щеше да дойде с кофа вода, точно както му бе заповядал Мейкпис, но от кладенец, който сам бе намерил.

Огрян от залязващото слънце, той се огледа за място където да може да се копае. Чу Артър Стюарт, който изтръгваше трева от ливадата, чу песента на птиците, наподобяваща репетиция на църковен хор, толкова силно пееха тази вечер.

Или пък просто бяха уплашени. Защото докато се оглеждаше, Алвин усети раздвижването на Унищожителя в мрачевината. По принцип изкопаването на първата дупка трябваше да го пропъди за дни напред. Но не, той го следваше току извън обсега на зрението му, вървеше по стъпките му, докато Алвин търсеше място за истински кладенец. Това заприличваше все повече на старите му кошмари, в които нищо не можеше да прогони Унищожителя. От тази мисъл по гръбнака му пролази страх и той потръпна въпреки топлия пролетен въздух.

Алвин сви рамене и пропъди страха. Знаеше, че Унищожителя няма да го пипне. През целия му досегашен живот, Унищожителя се бе опитвал да го убие чрез имитация на злополуки - водата замръзваше под стъпалата му, или подронваше речния бряг, за да го събори вътре. Понякога дори използваше човек, за да посегне на Алвин - като преподобния Троур или индианците чок-тоу. През целия му живот, като изключим сънищата му, Унищожителя никога не действаше директно.

Сега пак няма да действа така, помисли Алвин. Продължавай да търсиш, за да изкопаеш истинския кладенец. Лъжливият не успя да прогони измамника, но истинският не може да не го стори. После няма да видя трептенето на ръба на зрението си поне три месеца занапред.

С тази мисъл, Алвин се приведе и се съсредоточи върху търсене на процеп в скритата каменна плоча.