Промяна в статуса. В края на юни Тати заминава за чужбина с новото си семейство, а ние оставаме тук. Съобщиха ни го през март. Децата не могат да го осъзнаят добре, аз вече почти успях - все пак изчезват хубавите ми работещо-мързеливи недели. Съдбата отново има особено чувство за хумор - те отиват да живеят в Лондон.
Известно време ми беше тъжно, задето покрай мен и децата се превръщат в нищо неозначаващо минало и се страхувах, че няма да се справим. Сега си мисля, че нямаме избор и ще се справим - нека сме живи и здрави, останалото ще се нареди. Рада скоро навлиза в пубертета и ще й липсва строгата мъжка ръка във възпитанието, а Мишо от малък проявява признаци на разглезено мамино синче, които трябва да се озаптяват. Аз ще продължавам да съм едновременно и доброто, и лошото ченге, пък дано не развия шизофрения:)
Всеки има право да търси щастието си. Не му се сърдя за взетото решение, само ми е мъчно, че се получи така. Всеки има право на още един шанс и понякога начинът да успееш втория път е да изтриеш първия път. Той не можа да включи децата в настоящия си живот, няма лошо, много мъже не успяват. Просто както винаги аз очаквах твърде много и си въобразявах, че сме избягали от стереотипа. Е, не сме.
На всичко отгоре изчезна Миша и липсите в живота ни нараснаха експоненциално. Обещах да взема ново коте наесен, отивам на фест в Каварна, а после с децата в Ахтопол. Ще я караме някакси, даже може би страхотно.
