Catwoman

Вече близо 4 месеца имаме котка. Тя е страхотна бяла персийка и се казва Миша, което хем улеснява крещенето подир нея, хем го усложнява. Децата много искаха домашен любимец и понякога, за съжаление, мечтите се сбъдват.

Първите й стопани я бяха дали за временно отглеждане извън дома, защото имат бебе. Предполагам, че са си представяли да си я приберат, когато бебето порасне достатъчно, за да стане то заплаха за котката, вместо тя за него. Ние я взехме уж за малко, докато основните й гледачи не бяха в София, но ми стана жал пак да я разнасяме и предложих да станем ние основни временни гледачи (да, знам). На децата беше съобщено, че гледаме Миша, докато бебето порасне. Те примряха от радост, надпреварват се кой да я храни, но грижата за другия край на храносмилателната система, кой знае защо, оставят на мен. Плачат, когато ги одере или ухапе, но после й прощават. Завиждат ми зверски, че тя се гушва в мен, а не в тях, карат ми се, че я гоня от бюрото си - любимото й място е между клавиатурата и монитора и един по-добър фотограф би направил чудни композиции - и като цяло я възприеха като член на семейството. Точно там е проблемът обаче. Тя не е член на семейството, а гост.



Когато се оказа, че котката няма как да се върне при първоначалните стопани, защото бебето е алергично и докторът е забранил, аз изтръпнах. Моята стара алергия към котки също беше започнала да се обажда - нищо сериозно, само сърбеж в носа и понякога в гърлото, напоследък и очите. Някога това не ми пречеше, защото умирах за котки. Бях определено cat person, гледала съм няколко котки, а една от тях обичах толкова, че плаках, когато избяга и се зарекох, че котки повече няма да имам. После гледах една котка на Боби, Штрапчо, но и тогава беше само временно. След това се промених и вече не обичам котки. Нямам нищо против тях, приятни са ми, но не изпитвам нищо особено и не се насилвам. В лошите си моменти казвам, че съм станала по-лош човек, щом един вид обич е изчезнал от живота ми, но в добрите си моменти си припомням, че все пак имам деца и нишата "грижа се за низше същество" вече е запълнена;)

В момента я гледам и си мисля, че ето на, не съм искала котка, но имам. Питах разни хора дали я искат, те не я искаха. Отговорността за нея сега е моя - чистене на косми, хранене, тоалетна, внимание, ветеринар, но доста народ ме попита, съвсем резонно: "Ти друга работа нямаш ли си?". Имам си. Имам поне два проекта седмично и така трябва, защото и freelancer-ът трябва да яде. Не познавам друга жена да гледа сама две деца и да ги издържа, с минимална помощ от бащата и баби и дядовци в друг град. Не познавам друга самотна майка на две деца, имала време и енергия да ходи на катерене, да играе компютърни игри и да учи фински език. Не познавам някой, чийто дом е сравнително чист и подреден, а в кухнята има сготвена манджа, който да слуша музика и да чете книги колкото мен. Не познавам друга жена, която сама си е купила кола и я поддържа, освен да я кара. Та аз дори пътувам повече от средния заседнал пред компютъра човек. Какво е една котка за моята фирма?!


Пак я гледам и си мисля, че аз съм тази котка. Породиста, синеока и красива, но вече застаряваща (Миша е поне на шест години), с особен характер и страх от непознати, независима и горда като всички котки, но и с жажда за внимание (докато пиша, тя седи в скута ми и помърква). И най-вече, втора употреба. Хората не искат котки втора употреба - ако ще вземат домашен любимец, искат да го изберат и вземат от мъничко коте и да си го отгледат. Искат да вземат малка топчица, побираща се в шепи, която да се търкаля щастливо из дома. Искат своя котка, не чужда котка, израснала и възпитана при други хора. Колкото и да е чудесна Миша, малко хора биха я обикнали. Който я вземе, ще е пропуснал най-хубавите й години. Тя тепърва ще се разболява и ще създава проблеми. Ще хапе. Ще драска мебелите. Ще иска разходи. Накрая ще умре.

Затова ще взема Миша, въпреки всички неудобства. Защото аз съм тази котка.