Drive My Car

Новината при нас е, че имаме нова кола. Нова, като съвсем нова от магазина. И аз не мога да повярвам:) В крайна сметка си взех Пежо 308, основно защото преди карах Пежо 106 и оставам вярна на марката. Нищо лошо не казвайте за френските коли, в България все още си карам старото червено нещо, което вече е на 17-18 години. Ще видим колко ще издържи тукашната. Надявам се да я карам, докато Мишо вземе книжка, тоест след 9 години. По моите изчисления тогава се очаква да настъпи peak oil и може би електрическите коли ще са навлезли повсеместно. Но пък кой ли знае какво го чака в бъдещето? 

Старая се да не се привързвам към материални неща и горе-долу успявам. Дори книги не обичам толкова да имам, обичам да ги чета и препрочитам, но за тази цел има приятели и библиотеки. Като се замисля, всъщност съм нелош кандидат за "Киндъл" и заемане на филми от Itunes, който от миналата есен насам бил наличен за Люксембург. Но аз имам все още негледани филми отпреди...  Само музика бих си купувала неограничено, защото нея принципно я слушам по много. Не и в момента обаче, понеже децата слушат съвременни песни на телефона на Рада, който свири доста силно. Вече почти различавам Кейти Пери и Селена Гомез...

Иначе пропуснах Nightwish, но е почти сигурно, че ще ида на Paradise Lost, които ще свирят в града Люксембург, на 10-15 минути пеша от нас. Непростимо би било да ги пропусна.

Ето я и колицата. По-умна е, отколкото ми харесва - сама си решава кога да пусне фарове и чистачки, но се надявам с времето да се сработим. 1.6 кубика, бензин.

Христос воскресе!

И така на още много езици. 

Снощи ходих на среднощна великденска служба в руската църква. Доста беше сюрреалистично, но това е отчасти защото много отдавна не бях ходила на великденска служба. За пръв път оставих децата да спят сами вкъщи, отидох към 11 ч. и се прибрах към 1. Църквата е съвсем мъничка, съответно препълнена, но в сравнение със спомените ми от България, нямаше никакви хора:) Руснаците пеят великденския тропар по различен начин и в хора им са само жени. Освен това свещеникът извика "Христос воскресе" на 6 езика преди полунощ, което накара компанията, в която бях, да се зачуди дали не го посрещаме по московско време. Ама не, беше към 12 без 20. Руснаци, какво да ги правиш, не ги разбирам. А, и бях забрадена с шал. Споменах ли, че не ги разбирам?

Същия ден прекарахме общо 14 часа на път - летяхме през Брюксел, но заради мъгла самолетът кацна в Остенде, където чакахме времето да се оправи, за да се върнем в Брюксел. Оттам още 3 часа с влак до Люксембург. Мъчително, особено за котарака Рафи в клетката му, но и за нас с децата също. Важното е, че се прибрахме живи и здрави у дома и Рафи веднага се скри под дивана, където престоя няколко часа и нито яде, нито пи. Днес обаче вече си научи тоалетната, храната и леглото ми. Когато живеехме заедно, не му позволявах да спи при мен или при децата, но след като толкова време го бяхме оставили сам, мисля, че му дължим малко повече глезотии. Особено ако си точи ноктите на специалното място на "котешкото дърво", а не по мебелите... С децата сме много щастливи, че Рафи е отново с нас, а честно казано мисля, че и той също. 

В България много ми хареса, но ми беше студено. Накупих си български книги, засега съм прочела "18% сиво" от Захари Карабашлиев, "Физика на тъгата" от Георги Господинов и сборника с разкази "На изток от запада" от Мирослав Пенков. Последната ме впечатли най-много (непременно ще я прочета и на оригиналния английски), но и другите две са много добри. Не разбирам нищо от фотография, че да оценя както подобава първата, но пътуването през Америка е описано чудесно въпреки това, а втората е малко прекалено митологично-философски наситена, но пък аз се радвам на такива неща. Едва на финала става леко претенциозна, но това е простимо. Сега ми предстои "Възвишение" от Милен Русков.

През цялото време в София обикалях по административни задачи и се срещах с хора. Естествено, нито свърших всичко, което ми трябваше, нито се срещнах с всички, с които исках, но такъв е животът на емигранта, не е оттук и е за малко.

The Long and Winding Road

„Времето... Времето е онова, което превръща котенцата в котки.“

Хаха, точно двама души ще познаят горния не толкова философски цитат. Времето тече много бързо - до връщането в София остават 10 дни.

Днес след работа ходихме в паркчето до нас, за да караме скейтборд и да играем на топка. Вместо това прескачахме огради, смъквахме се по стръмни склонове, влизахме в забранени места в парка, а Мишо пробва първото си боулдър катерене, макар да не го назовахме по име. Сериозно, един час се мотахме из този парк, който всъщност е дере, на дъното на което има рекичка (Petrusse), за да стигнем до топката, която излетя надолу и спря на площадката между две отвесни скали. Екшън. Всеки път се изумявам какво живописно място е Люксембург. Предния път се изгубихме там на път за големия карнавален огън, в който символично се изгаря огромен кръст от елхови клонки. Намерихме огъня де, ядохме наденички и Мишо се търкаля по склон, защото видя, че едни англичанчета го правят. Аз му разреших, и без това пера якета минимум веднъж седмично.

Не съм споменала, че началното училище тук има два срока, а гимназията - три. Така че първият срок на Мишо свърши в края на февруари, преди карнавалната ваканция. Добре завърши, хвалят го, despite linguistic difficulties. Вече чете книжки по 32 страници с голям ентусиазъм, често наведнъж, а всяка седмица има по една контролна на думи и правопис, или поне само за една знам. Четенето на български съм го отсвирила тотално, преди го юрках, но засега се занимаваме с английски. Иначе всеки ден има домашно по български, но то е една страничка и я прави за 10 минути. Преди всяка неделя му давах и допълнителни упражнения от едно помагало за 2 клас, но напоследък сме се измързеливили като в песента на Бруно Марс, която децата ужасно харесват. 

Другото нещо, което децата (кхъм) харесват, е Buffy the Vampire Slayer, което гледаме заедно. Мишо вече по-рядко гледа де, и по-добре, че към 6 сезон нещата стават  доста, кхъм, недетски. Много са сладки като се крият с едно одеялце на страшните моменти. Понеже го гледам за трети път (кхъм), аз ги предупреждавам, когато идва нещо страшно. Когато стане много ужасяващо и някой герой аха-аха да умре, Рада казва: "Той ще пее!", защото отдавна са гледали и изпели мюзикъл епизода от шести сезон. И така си е, той или тя пее. Не че много хубаво пеят актьорите от Бъфи, освен един-двама , но аз винаги ще бъда верен фен на епизода Once More, With Feeling, който, като направя някой ден Top 10, или, о ужас, Top 25 на любимите ми епизоди, ще бъде начело. Ха-ха. Някои хора имат comfort food, аз имам comfort TV.

И да завърша на музикална вълна, третият ми концерт на Dream Theater беше разкошен. Колебая се дали да не ида все пак на Nightwish през април, макар че не са сред най-уважаваните от мен финландски банди.

Through the Distance

Никога не бях гледала група толкова отблизо. Концертът на Pain of Salvation в така наречената Kufa (Kulturfabrik) беше... интимен. Мястото е много малко и по моя преценка имаше към 150 души публика. Единственият толкова малко посещаван концерт, на който съм била, беше на Royal Hunt в залата "4 км", тогава бяхме около 200 души заклети фенове на cheesy metal-a. Pain of Salvation са почти изцяло в нов състав, младежи някакви покрай набора (кхъм, почти) Даниел Гилденлоу. Той ми върна вярата в наборите, много енергичен и чаровен. Неговото беше моноспектакъл - по едно време за Kingdom of Loss му донесоха фотьойл, на който той се разположи, наляха му вино ("Leave the bottle, please!") и той се разфилософства за Бога, взе да пита хората дали са религиозни и ходят на църква всяка неделя. Също така обяви, че Люксембург не се споменава в нито един известен нему американски филм. Белгийците например били споменавани в хумористичен контекст (предната вечер бяха свирили в Белгия), а люксембургчани - никак. Затова пита един мъж как се казва и той - Жонатан! Та Даниел предложи да се обръща към публиката с "Джонатан" - и без това едва ли всички са били от Люксембург, Еш сюр Алзет е по-близо до Белгия и Франция, пък и ето, АЗ не съм от Люксембург, пък бях сред публиката.

Сетлистът е тук, но засега поне е объркан - в биса вместо No Way, е Physics of Gridlock. Знам го добре, защото като запя третата част от песента, която е на френски, се наложи да си тръгна. Последният влак беше в  23,50 ч. и не исках да го изпусна, а до гарата си беше 15 минути пеша... Пък и, както вече казах, Даниел много приказваше. Щом обсъждаше и тениските на публиката... "("Аh, Riverside, I know them!") Та не можах да видя как пее Sisters, но намерих видео от нашия концерт, можете да видите и камерната обстановка, но мен ме няма:) Съвсем между другото, билетът струваше 18 евро, а подгряващата група беше Cryptex, забавни и много далече от прогресива. Самите PoS свириха парчетата си от новите два "пенсионерски" албума доста по-твърдо, отколкото са в студиен вариант. 

Страхотно. Щастлив Хаз.

За вчерашното ми ходене на дискотека в Триер послучай карнавала няма да изпадам в подробности, ще кажа само, че беше много смешно. Германците се бяха докарали във всевъзможни костюми и се поклащаха щастливо на немски поп, леко избиващ на чалга. Браво на германците :) Снимките не станаха хубави, но така ми се пада, когато за Фашинга вземам фотоапарат, а за PoS - не.