Desperate Poet

I would sing of the loves that we all once knew

and the ones that we ended up with

Нещата рядко се получават, както си ги мисли човек. Искаш едно, дава ти се друго, животът завива непредвидимо, а обратите не са един и два. Но понякога можем да прилагаме наративни техники към случващото се, да поглеждаме отгоре, търсейки поантите във фабулата. (Stop telling stories, казва Бъфи на Андрю в много любимия ми епизод, Storyteller. Life isn't a story). Само че  историите, истински и измислени, са важна част от човешката същност, те са нашата надежда, че имаме право и сила да заявим себе си, да изплетем сюжетна нишка, да изковем плуг или меч от желязото. Който както умее.

Подобно на героя от горната песен и аз вече нямам много думи, нито умение да ги нагласям, а най-вече нямам вдъхновител-муза. Но пък съм водена от чувство за дълг към малцината, които понякога проверяват този исторически ;) блог и намират по един пост на месец, та реших да напиша какво правим, пък дори да е скучно. Кой знае, може да успеят със силата на въображението да го превърнат в грандиозен наратив!

Преди две години реших за пръв път да пробвам да чета многотомно фентъзи. Причината - контраатака на изкривяването от типа tl;dr, придобито от почти 99% четене в интернет, и искрено желание да дам пример и на второто дете, че четенето на хартиени книги може да e увлекателно колкото компютърна игра. Колебах се между Song of Ice and Fire и Malazan Book of the Fallen и избрах втората. Тя се оказа мащабно и амбициозно творение на истински учен, с дълбок и завладяващ замисъл, който аз едва ли някога ще схвана, защото спрях на четвъртата книга. Колкото и да уважавам митологичния размах на Ериксън, по едно време усетих, че чета по задължение и пъшкам уморено, посягайки към тухлата, а това всъщност никак не е добър пример за второто дете. 

Сега същото това дете пъшка уморено, като види в ръцете ми тухлата Song of Ice and Fire, която чета всяка свободна минута от денонощието във всяко помещение на апартамента. Вече съм на втория том, сънувам героите и почнах пак да гледам първия сезон на Game of Thrones от позицията на читател. Не знам защо сериалът ми хареса толкова - може би заради чудните пейзажи,  атмосферата, играта на преобладаващо театралния британски каст, рицарите, замъците... Все пак първият сериал, който съм изгледала някога, беше "Рим", пак на HBO, и с него пренебрегнах дългогодишното си пренебрежение към телевизионния storytelling. Сериалът като форма е перфектния дългосрочен ескейпизъм - сближаване с малък брой герои, следване на дълга история, продължаваща с години, потапяне в свят, който има време да бъде изграден.

Също така май за пръв път ми се случва да зачета книга, след като съм гледала екранизацията й. Мартин е по-повърхностен писател от Ериксън, но и много по-лесен за четене и увлекателен. Това си е талант. Един от актьорите от сериала беше нарекъл книгите му crack on paper, което е доста близо до истината. Децата бяха при тати, а аз вместо да излизам вечер, бързах да се прибера от работа, за да гледам втория сезон и да чета първия том. Пристрастена съм до степен да чета до малките часове, а това са още томовете, в които... знам какво става! 

И ето тук любимата ми песен, за която подочух, че се появявала в 3 том. Засега не съм се спойлнала за нищо и моля нека си остане така.

Отивам да чета.

Ob-la-di, Ob-la-da

Desmond takes a trolley to the jewelry store

 Buys a twenty carat golden ring...

За един месец ще съм навъртяла 1000 км. с Колицата (предната ми кола беше мъж — или поне мъжко момиче — но тази определено е жена), и то само уикендите, защото на работа и училище продължаваме да ходим с автобуса. След първата седмица си взех втора употреба Мио и вече почти не се губя. Карала съм единствено в България, а там няма такива врътки, детелини, тунели и магистрали... Бензин 95 тук е 1,42 евро литъра, да вметна само за информация. Какво ли не правят правят акцизите и картелите, ама хайде да не се отплесвам. Автомивката, чувам, била някаква безобразно скъпа луксозна услуга за гъзари, така че смятам да си купя прахосмукачка за вътрешното почистване, а за отвън кофа и парцал, само да знаех къде точно да ида да измия тази кола, че на чистичката ми подредена буржоазна улица няма как да стане, още повече, че по нея хвърчат коли с видимо превишена скорост. 

Note to self... and the universe: само за един абзац пет пъти споменах пари, стоки и услуги, превърнала ли съм се в меркантилен консуматор най-после? 

Всяко седмично пазаруване е повод за дълбоко замисляне от моя страна какво му трябва на човека, в частност на нашето домакинство. Ние сме типичен пример за бабата, дето знаела две и двеста — в България доходите ни бяха около и под средното, налагаше се да спестявам неистово за всяка почивка и издължаването ми към Топлофикация всеки август беше повод за ликуване и чувство за изпълнен дълг. Ето тук през далечната 2006 година един тест ме изкара, че съм в топ 15% от най-богатите хора на планетата, значи сега съм в топ 5% — не златен милиард, ами не знам какво... И говорейки за проценти - нямам нужда от 95% от нещата, които виждам в магазините тук. 

Живея в презадоволено общество с много висок стандарт, но рядко се усеща парадиране с него. Колите в по-голямата си част са среден клас, а хората масово ходят с автобус и колело на работа. Къщите са хубави, но в десетината населени места, които съм посещавала, не съм видяла палати като в Бистрица и Бояна. Тук дори палатът на херцога е някакъв такъв... скромен. (Е, жените се поизхвърлят понякога с чанти и обувки за много пари, но това в България е много по-разпространено.) Иначе имотите са безумно, безумно скъпи, наемите също са страшно високи. Предполагам, че една от причините е точно наличието на много чужденци, живеещи тук. Неслучайно разни колеги живеят в Белгия, Франция и Германия и пътуват всеки ден - там наемите са наполовина. Съвсем между другото, Трир е прекрасен град, вече съм била три пъти и мисля да ходя още безброй пъти, особено като почна да уча немски наесен, живот и здраве.

Вярно, колкото и да не искам да съм безсъвестен консуматор, пътуванията са ми слабост и горе-долу единственото, за което наистина обичам да харча. Животът е кратък, а местата, които искам да видя, не намаляват с достатъчно добро темпо. Не съм убедена обаче, че им се радвам със същия възторг, който щях да изпитам преди 20 години, писала съм и преди, че не вярвам в пенсионерските околосветски пътешествия. Ето например, много ми се изкачва Килиманджаро, но с моите разходки уикенда по 5-10 км, едва ли ще съм в добра физическа форма да го направя, дори и да мога да си го позволя финансово. Обикалят ми се Щатите с кола (преди peak oil), но посмъртно не мога да взема наведнъж цял месец отпуск, през който да има кой да ми гледа децата. Един вариант е да изчакам да пораснат и да вземат книжки и да се редуваме да шофираме, даже сметнах на колко ще съм тогава, и се отказах от варианта. Да си ходят сами като пораснат, аз тогава ще гледам сериали;)

Сериозно, ще ми се децата да имат възможност пътуват, след като завършат училище, но пък кой знае какво ще им се иска на тях. А, всъщност знам какво им се иска и това е причината, поради която седнах да пиша днес. Те, представете си, искат iPhone. По възможност и за трима ни. Онзи ден си бях забравила телефона в офиса и реших, че съм го изгубила и ще се наложи да си купувам нов и те, щастливо, ура, купи си iPhone. Та това трябваше да е един текст в защита на некупуването на излишно скъпия iPhone в частност и на излишно скъпите неща изобщо, на съпротивляването срещу натиска на средата (всички били имали, как пък не) и на предимството на по-важните неща пред по-маловажните. Исках да избистря собствените си разбирания за "гласуването с портфейла" и да потърся аргументи в полза на austerity, която впрочем не е мръсна дума, в смисъл на without luxury or excess. Към настоящия момент "Рада има чудесен самсунг, който й върши перфектна работа, а Мишо е прекалено малък и загубен (три шапки и четири чифта ръкавици е загубил тази зима), за да може да му се довери скъпа техника" не действат особено успешно в защита на моята теза. Малко повече успех имам с "дадох си парите за кола" или "ще ходим до Disneyland Paris за един уикенд през юли". Но всъщност исках да говоря за stewardship, или стопанисването на парите, за мисълта за по-бедните и за умението да се задоволяваш с... хайде да не е с малко, но с по-малко, отколкото ти се иска в момента. Не бива да си поръчваш цялото меню в ресторанта на живота, водейки се от лакомията на очите, защото ще преядеш и ще изхвърлиш голяма част от него. "Преяждането" с вещи и нови преживявания също е вредно, има красота в простотата, минимализмът доближава човека до истинското му аз. Та дори "По-лесно е дебело въже да премине през иглено ухо, отколкото богаташ да  влезе в царството небесно" (камилата е грешен превод, съм чела някъде).

Не успях да напиша аргументиран текст, но ще се оправдая с "колкото - толкова" и стремеж  към минимализъм:)

Drive My Car

Новината при нас е, че имаме нова кола. Нова, като съвсем нова от магазина. И аз не мога да повярвам:) В крайна сметка си взех Пежо 308, основно защото преди карах Пежо 106 и оставам вярна на марката. Нищо лошо не казвайте за френските коли, в България все още си карам старото червено нещо, което вече е на 17-18 години. Ще видим колко ще издържи тукашната. Надявам се да я карам, докато Мишо вземе книжка, тоест след 9 години. По моите изчисления тогава се очаква да настъпи peak oil и може би електрическите коли ще са навлезли повсеместно. Но пък кой ли знае какво го чака в бъдещето? 

Старая се да не се привързвам към материални неща и горе-долу успявам. Дори книги не обичам толкова да имам, обичам да ги чета и препрочитам, но за тази цел има приятели и библиотеки. Като се замисля, всъщност съм нелош кандидат за "Киндъл" и заемане на филми от Itunes, който от миналата есен насам бил наличен за Люксембург. Но аз имам все още негледани филми отпреди...  Само музика бих си купувала неограничено, защото нея принципно я слушам по много. Не и в момента обаче, понеже децата слушат съвременни песни на телефона на Рада, който свири доста силно. Вече почти различавам Кейти Пери и Селена Гомез...

Иначе пропуснах Nightwish, но е почти сигурно, че ще ида на Paradise Lost, които ще свирят в града Люксембург, на 10-15 минути пеша от нас. Непростимо би било да ги пропусна.

Ето я и колицата. По-умна е, отколкото ми харесва - сама си решава кога да пусне фарове и чистачки, но се надявам с времето да се сработим. 1.6 кубика, бензин.

Христос воскресе!

И така на още много езици. 

Снощи ходих на среднощна великденска служба в руската църква. Доста беше сюрреалистично, но това е отчасти защото много отдавна не бях ходила на великденска служба. За пръв път оставих децата да спят сами вкъщи, отидох към 11 ч. и се прибрах към 1. Църквата е съвсем мъничка, съответно препълнена, но в сравнение със спомените ми от България, нямаше никакви хора:) Руснаците пеят великденския тропар по различен начин и в хора им са само жени. Освен това свещеникът извика "Христос воскресе" на 6 езика преди полунощ, което накара компанията, в която бях, да се зачуди дали не го посрещаме по московско време. Ама не, беше към 12 без 20. Руснаци, какво да ги правиш, не ги разбирам. А, и бях забрадена с шал. Споменах ли, че не ги разбирам?

Същия ден прекарахме общо 14 часа на път - летяхме през Брюксел, но заради мъгла самолетът кацна в Остенде, където чакахме времето да се оправи, за да се върнем в Брюксел. Оттам още 3 часа с влак до Люксембург. Мъчително, особено за котарака Рафи в клетката му, но и за нас с децата също. Важното е, че се прибрахме живи и здрави у дома и Рафи веднага се скри под дивана, където престоя няколко часа и нито яде, нито пи. Днес обаче вече си научи тоалетната, храната и леглото ми. Когато живеехме заедно, не му позволявах да спи при мен или при децата, но след като толкова време го бяхме оставили сам, мисля, че му дължим малко повече глезотии. Особено ако си точи ноктите на специалното място на "котешкото дърво", а не по мебелите... С децата сме много щастливи, че Рафи е отново с нас, а честно казано мисля, че и той също. 

В България много ми хареса, но ми беше студено. Накупих си български книги, засега съм прочела "18% сиво" от Захари Карабашлиев, "Физика на тъгата" от Георги Господинов и сборника с разкази "На изток от запада" от Мирослав Пенков. Последната ме впечатли най-много (непременно ще я прочета и на оригиналния английски), но и другите две са много добри. Не разбирам нищо от фотография, че да оценя както подобава първата, но пътуването през Америка е описано чудесно въпреки това, а втората е малко прекалено митологично-философски наситена, но пък аз се радвам на такива неща. Едва на финала става леко претенциозна, но това е простимо. Сега ми предстои "Възвишение" от Милен Русков.

През цялото време в София обикалях по административни задачи и се срещах с хора. Естествено, нито свърших всичко, което ми трябваше, нито се срещнах с всички, с които исках, но такъв е животът на емигранта, не е оттук и е за малко.