American Dreaming - Part 4

I need my conscience to keep watch over me
To protect me from myself

Колкото повече време време минава, толкова по-нереално ми се струва пътуването ми. Нормално, спътницата ми каза, че до месец всичко се забравя, затова трябвало да се пише възможно най-рано, а най-добре — още докато не си се върнал. Но така влизаш в игра с времето, отказваш се от настоящето, за да спечелиш красиво минало. Защото, както казваше един философ, щастлив си само в минало време.

Не съм сигурна дали да се съглася. По немски научихме думата Vorfreude, нещо като „предварителна радост“, а немците твърдели, че тя е най-хубавата радост - Vorfreude ist die schönste Freude. Знам, че преди да замина за Щатите, месеци наред предвкусвах щастието, представях си как ще пристигна сама и ще завладея американците (RIP, Aдриан Лазаровски) и как пред очите ми ще се разгърне сбъдната мечта. Действителността беше по-различна от въображението, както винаги, но понякога различността е просто различна, без да може да се твърди със сигурност дали е по-добра или не от очакванията. 

До онзи момент най-силното ми усещане на докосване до природата беше в миговете, когато чувствах, че съм на планетата Земя. Не на конкретна планина, бряг, поляна или гора, а на летящо в космоса късче материя, обитавано от неколцина двукраки бозайници. Така са ми действали например Смолянските езера или пустинята в Египет. Аризона и Юта обаче бяха преживяване, за което не бях подготвена - там се чувствах на друга планета. Cue, photos.

It all starts relatively normal

Sameness and difference

Kissing aliens

Angry alien

Всъщност тук е пълно с тълпи и да снимаш без хора е жив късмет.

Ends relatively normal

Смятах тук да сложа и снимките от Брайс, но те остават за следващия пост, следващата планета. А иначе това е Upper Antelope Canyon, близо до Page, Arizona, единственият начин да се посети е организирано с индианци навахо, понеже се намира на тяхна територия. Нашите водачи бяха много професионални, един от тях ми поиска българска цигара, сайтът им е този и абсолютно всеки оставен там долар си струва.

American Beauty - Part 3

It's a great thing when you realize you still have the ability to surprise yourself.

 Makes you wonder what else you can do that you've forgotten about.

Решението за пътуването, както повечето решения, бе взето мигновено, но не и импулсивно. Мисълта, че искам да тръгна, се бе загнездила в главата ми отпреди да дойда да живея в Люксембург и даже съм писала тук преди години, че „не може без Гранд Каньон и Юта“. (Впрочем този стар пост ми припомни младостта, когато бях само на 36;) и животът ми беше напълно окей. Само дето линкът за каньона е счупен и води до козметичен сайт, а линкът за Юта - към Монюмънт Вали, където не успях да ида и остава за следващия път. А разказът за предишната котка е foreshadowing за това, което ще се случи с Миша 2 години по-късно...) 

Така, вече сме се отклонили на север от route 66 при Williams.

Отиваме да се возим на хеликоптер над North Rim - скъпо, но струващо си всеки цент приключение. Цената му беше към 180 долара за 35 минутен полет.

На влизане Grand Canyon Village прилича малко на Пампорово - по завоите и по боровите гори. На огромния паркинг нямаше места, пообиколихме и паркирахме, където намерихме. После се оказа, че е близо до нашата  Buckey O'Neill Cabin, която пък беше на 50 метра от ръба на каньона.

Дори само да се разхождаш по ръба е достатъчно, особено в следпенсионна възраст. Но ние бяхме в предпенсионна и тръгнахме надолу в 5,30 сутринта по Bright Angel Trail. Прибрахме се преди 19 ч.

Всички предупреждават да не се ходи до реката и обратно за един ден, но ние срещнахме един български студент, който работеше в кухнята на ресторанта, и ни каза, че за 14 часа е успял да слезе и да се качи. Предполагам, че в това време влиза и почивката долу в най-горещата част на деня. Ние например слязохме до Индиан гардън за 3 часа, стояхме на къмпинга към 5 часа и се качихме обратно за още 4. Не сме в най-добрата физическа форма - ако бях тренирала на степера в офиса си, можеше и да успея да го направя. Оh well, следващия път...

Около ръба на каньона се обикаля и с автобус, който спира на най-интересните за гледане места. Сутринта на втория ден се качихме за обиколка по червения маршрут. И точно мислиш, че си видял каньона от всички възможни ъгли, се оказва, че не си прав.

Не ми омръзна да го снимам, не ми омръзна да го обикалям. Следобеда се качихме на автобуса по оранжевия маршрут и тръгнахме към така наречения Ooh Aah Point. Намира се на втората пътека надолу към реката, Kaibab Trail.

На сутринта на третия ден се натоварихме на Тойотата и се сбогувахме с Каньона, мислейки, че всичко оттук нататък ще е anticlimax. Каква заблуда...

American Idiot - Part 2

I'm not a part of a redneck agenda.
Now everybody do the propaganda.

Най-дълбоко бъркащото в джоба на туриста в САЩ е колата под наем. И то не самата кола, а застраховката. Общата сума за Тойота Корола за 10 дни ми излезе към 1000 евро, което включва и GPS под наем. По интернет бях платила само 1/5, а останалото на място на летището след пристигането към 9 вечерта тяхно време. Преумората от дългия път, страхът от нощното каране из Вегас и осъзнаването, че "омг, за пръв път ще карам автоматик, а забравих да питам гугъл как точно се прави" ме накараха да избера стандартна, а не базова застраховка. Натоварих си багажа и за 15 минути бях в мотела, подкарвайки колата на магия. След като се регистрирах, трябваше да паркирам пред стаята ни, но не успях да размърдам скоростния лост, затова, срам-несрам, попитах рецепциониста какво, аджеба, не правя както трябва. Оказа се, че трябва да се натисне спирачния педал, за да можеш да преминеш на R (задна) и после на D (drive). Идиот.

В мотела естествено имаше ротативки, но аз нямах желание да ги ползвам, поръчах си храна (healthy burger, пилешко - телешкото беше свършило - със зеленчуци и без питка), защото умирах от глад, изядох го на фона на рокаджийски парчета от 60-те и 70-те и поръчах същото за спътницата, която трябваше да пристигне след около 3 часа, а и полетът й от Маями закъсняваше. Изпих и една гадна кока-кола, защото лягането ми нямаше да е скоро. Добре, че в Европа имаше будни хора, понеже, мнали, там е следващият ден, та поговорих малко със семейство и приятели и към един часа отново се качих на звяра-с-автоматик.

Снимките са на закуска, когато Вяра изяде снощната вечеря, понеже предната вечер пристигна и заспа.

Посрещнах Вяра на летището навреме, закарахме се до мотела и - поредната идиотщина - не успях да извадя ключа от таблото. Трябвало скоростният лост да е на P (паркинг)! Сагата с автоматика не започваше добре. Споменах ли, че с мъка отворих и затворих багажника, за което имаше отделно копче на ключа? Добре бе мааму стара, колко бързо да се учи човек на 44? Да не говорим, че тойотата беше огромна като за мен и че за втори път в живота си карах седан? Къде съм тръгнала на road trip и аз?!

На сутринта потеглихме към Аризона, но пътьом решихме да спрем на Hoover Dam. Всичките ни нощувки бяха точно планирани, както и повечето от дневните ни занимания, но имаше мегдан и за импровизация. Първата импровизация мина много успешно.

 

Нямах търпение да напуснем Невада всъщност и да се отправим към Аризона, най-мечтания ми щат. Пътят вече даваше признаци, че ще се харесаме, ще се разберем добре, ще се заобичаме и никога няма да се забравим.

Това е католическа църква насред дивия запад и Bible Belt.

Всички филми, които сте гледали, всички книги, които сте чели, са верни. Реалността е като картината в главата ви, ако умеете да изграждате триизмерни картини, плюс аромати и допир, а свистенето на гумите по безупречния асфалт си го бях представяла. Признавам обаче, че не бях се пазарила за такова прекрасно небе. Не бях очаквала и такова изобилие от църкви и църквички по пътя, добре поддържани и очакващи посетители. По-натам в Аризона щяхме да видим истинската пазарна християнска икономика с една улица с поне 10 различни църкви. А в Юта ни очакваше диктатурата на мормонизма, към който аз всъщност винаги ще питая дълбоки симпатии, защото Орсън Скот Кард ми е влязал под кожата на млада и впечатлителна възраст (30:Р). Покрай него винаги ще искам да познавам мормони, да слушам внимателно, макар и леко снизходително, разкази за доктрините им. Но за това после.

Горните снимки всъщност са по пътя от Skywalk до Кингман. Както вече споменах, route 66 минава през него и след преспиване в живописния мотел от част 1, тръгнахме на изток. Бяха ни казали да спрем на Hackbery General Store и на Seligman General Store и бяха напълно прави.

 

You kill it, we grill it.

Вяра пък може да кара само автоматик, та не пропусна.

Пътят е онова, което търсех и намерих, защото клишето, че човекът е човек, когато е на път, също е вярно. Въпреки че не обичам особено да шофирам и не можех да се насладя пълноценно на гледките, докато бях зад волана, успях да почувствам Аризона като мястото, където винаги съм искала да отида. Успях да се слея с автомобила и да усетя ласката на асфалта, да вдъхна мириса на червена пръст и да се посмея от сърце на американската "история". Кактусите ми махаха приветливо и ми напомняха, че красотата боли. Пътят беше мост между миналото и настоящето, между фантазията и реалността.

Публикуваните снимки са микс от моите и на спътницата ми и са публикувани с нейно разрешение:) Eвентуално ще сложа надписи към тях.