They won, but for what cause?
What we do echoes in eternity
What we do echoes in eternity
Бях в България три седмици и сякаш всички, с които разговарях, ходеха на протестите. Това показва, че приятелите ми са Хубави, Умни и Интелигентни и това го казвам без капка ирония.
Някога се опитаха да ме вкарат в политиката - бях отряден председател и ходех на заседания на дружинния съвет на пионерската организация в училището ми до 7 клас. След това трябваше да прокарвам училищната политика на местно ниво, тоест в класа. Не бях популярна сред съучениците си, но се справях някакси с разпределението на задълженията и писането на отчетите. А и бях най-добрата ученичка в класа, което вероятно е означавало, че съм имала свободен ресурс и енергия да изпълнявам всички допълнителни организационни задачи, в които така или иначе не вярвах особено, бяха мръсна и неблагодарна работа, но все някой трябваше да я върши.
От друга страна, имам приятелка, която на същата възраст е искала да стане дружинен ръководител, тоест член на партията и политическа личност. След промените не членува в партия, но се занимава с политика на метаниво. Наистина е един от най-добрите организатори, които познавам, има невероятни способности да убеждава, да вдъхновява и да ръководи. И, кхъм, да манипулира, разбира се. За нея хората са като тесто, от което извайва върхове на кулинарното изкуство там, където аз щях да замесвам обикновени питки.
Да наречем тези два подхода към политиката "насъщен" и "гурме".
По-голямата част от политиците са организатори на дейности, за които повечето хора нямат време и желание да се занимават. Редовите граждани дори не биха присъствали на заседание на общински съвет, защото ще умрат от скука. Там се приема дневен ред, набелязват се приоритети, вземат се решения, постигат се компромиси, поема се отговорност. Работи се по прозаични неща като цена на билетите за градски транспорт, осветлението в парковете, бюджета за общински жилища. Примерно де, измислям си тези неща в момента. За тяхната реализация е нужно да си работлив, да можеш да защитиш гледната си точка срещу общинския съветник, който иска да даде разрешение за още билборди, и да си достатъчно гъвкав като мислене, за да можеш да лавираш между частното и общото. Това е насъщният подход към политиката.
При гурме подхода се изисква да имаш много по-широк поглед към нещата и да си, както е модерно сега да се казва, харизматичен визионер. Да се наясно с миналото и да си го анализирал в детайли, но и да разбираш бъдещето и да си отговорен към него. Да умееш да привличаш хората към себе си и да ги цениш не само като твои избиратели, но и като личности. Да владееш груповата динамика, да можеш да прокараш мост между идеите и нещата, да градиш търпеливо, но без да се страхуваш да разрушиш и да започнеш отначало. Да разбираш лидерството като служение.
Иначе казано, би трябвало всеки да
може да си сготви за ежедневна консумация, а за гурме готвачите трябва
талант и обучение.
Когато говорим за "морал в политиката" обаче едва ли говорим за личностните качества на политиците. Моралът впрочем няма много общо с личността, той предполага универсално надчовешко разбиране за добро и зло, трудно съвместимо с постмодернистичната липса на определености и истини. Когато искаме справедливост, прозрачност и "чуваемост" от политиците си, дали всъщност не искаме да бъдем забавлявани по наш вкус? Дали не искаме филмът, за който сме платили (с данъците си), да задоволява нашите естетически потребности, актьорската и режисьорската работа да са на ниво, а сценарият поне малко да следва книгата. Не се ли замисляме за къртовския труд, необходим да се създаде закон, за непрекъснатата хамалогия по прилагането му? (То и за правенето на филм се иска къртовски труд.) Прекалено много мислим за политиците и твърде малко за политиките, а искаме или не, "системата" е необходима за функционирането на обществото, както е необходим и правилникът за движението по пътищата. Чувала съм, че в Катманду предимство на кръстовище имал по-едрогабаритният автомобил, но там е уж третият свят, нали?
През последните 20 години трябваше да бъдат осъдени много корумпирани и алчни политици, но съдебната ни система е загнила и воняща и не работи. Трябваше да бъдат осъдени и много алчни и безскрупулни не-политици също така. В България от две десетилетия има процъфтяващ неправителствен сектор, който се бори за демократични практики, прозрачност и прочие, но резултатът от техния труд не се поставя под съмнение, за разлика от този на политиците. Участието на гражданите би следвало да започва от доброволни дейности на ранна възраст, от мисъл за другия и за общността, от учене на отговорност и отчетност – accountability - или, с други думи, за мой голям ужас, от пионерска организация. Но концепцията за общото благо е чужда за съвременния краен индивидуалист, какъвто, боя се, съм и аз.
