Don't be late when aeons pass
Your memories will fade
"Три пъти мери, веднъж режи" е хубава българска поговорка, затова внимателно три пъти премерих завесата, сложих карфици, викнах дете да ми държи сребристосивия плат, грабнах ножицата и отрязах двойно повече, отколкото трябваше.
Понякога, в моя случай доста често, предварителната подготовка, взирането в детайлите и съсредоточеното внимание не помагат. Издънката идва със злорада усмивка на начервените си устни и ти шепне сладострастно в ухото:
"За нищо не те бива. Винаги се дъниш. Всичките ти усилия са напразни."
Това беше шестото парче плат, с което минавах една и съща процедура и вече мислех, че съм запомнила как се прави. Е, не бях. Кръжокът "Ръцете ми пречат" не е загубил почетния си председател, някои неща не се променят. Нещо постоянно остава неотменима черта на личността ни, някаква непроменлива същност, с която ще умрем прегърнати и с която ще посрещнем вечността. Оставя ли следи по нас времето, извън бръчките и белите коси? Как се живее с мисълта, че ти остават все по-малко часове, които безцеремонно да прахосаш и пропилееш (по Флойд)?
Гугъл казва, че ми остават 173 855 часа, докато си изплатя ипотеката. Целта е да изкарам поне толкова, макар че съм си направила assurance montant restant dû, което е нещо като застраховка живот в полза на банката и ако се гътна преди това, децата няма да наследят дълговете ми. Това е един вид успокоение:) Съмнявам се, че апартаментът в село на 10 км от град Люксембург ще е особено добра инвестиция за следващото поколение, което едва ли ще живее в тази държава, но пък месечната вноска е само с около 30-40% повече от наема, който плащах, за да живея на пъпа на столицата. Един вид, направих същото, както през 2002 г. — преместих се от Патриарха в Младост 2, защото това можех да си позволя. Някои неща не се променят. Също както през 2002 г. познах апартамента веднага, щом го видях. Както и тогава, късметът с намирането на жилище ми се усмихна точно когато спрях да говоря с един човек и го изтрих от контактите си, уж завинаги. Както и тогава, парите не ми стигнаха и взех назаем от приятели. Както и тогава, сглобявах мебели почти сам-сама. Както и тогава, всичко се компенсира с гледката от терасата...
Вече сме у дома. Тук е диванът ми, Netflix-ът, миялната и фурната за печене на сладкиши. Тук са най-важните ми хартиени книги, усилвателят и тонколоните (благодаря ви, хора, които ми ги подарихте за 35-ия ми рожден ден, който някак беше съвсем скоро, само преди близо 9 години), тук са цветята, които завъдих и, също както в София, кретат на ръба на смъртта, оцелели по чудо под моите калпави грижи. Тук е и компютърът от 2009 г., който е страшно бавен и трябва да му сложа още RAM, но отлагам, защото не помня дали беше DDR2 или 3, а и човекът, който ми го сглоби, едва ли помни също. Тук е и Рафи, моят котарак-заместител на Миша, която не обичах толкова, колкото трябваше, защото бях престанала да съм cat person. Чак когато я загубихме, разбрах колко съм я обичала всъщност. Клишетата са верни.
По повод на книгата, която обещах да напиша. Имам тетрадка, в която пишех на ръка продължението на онова, което бях започнала на компютър. Тя изчезна някъде при преместването, може би е в мазето, може би някъде другаде, не помня, защото паметта ми е отслабнала драстично, тялото ми губи енергията си, но аз се боря, защото очевидно съм човек, който не се предава. (Нямаше да е лошо да има кой да ми го напомня понякога.) Затова ще пиша тук, далече от омразния Фейсбук. Досега слушах Kauan на Tenhi, за да си припомня времето, когато бях hazel, защото haz става все по-нереална с всеки изминал ден в тази държава, където хората ме наричат с друго име. Но ще избера да остана тук, за да избегна дилемата дали да ме погребат тук или в България, както и другата дилема, описана в книгата:
Nameless
Why are you crying, Mom? Because you don’t have a name?
My son knows, he has always known, even
before he was born. He remembers, he empathizes. Sometimes more than I
would like him to, as he soaks in my sorrow.
I don’t have a name. I gave up my own
many years ago, when I got married. After the divorce, he let me keep
his surname, which is permitted by law when the wife has become famous
under this name. It is true that professionally I am known by this
surname, but the reason I wanted to keep it, was the children. We are a
family, and have a family name. I might even order a door tag with this
name.
In fact, I am a part of something which
is no longer my family, and I have no right to be called by this name. I
am wearing it by mercy, I am at the receiving end of charity. I cannot
go back to my maiden name, that was too long ago, and I lost that part
of my identity even before marriage. Who was I in the first place?
I don’t have a name, not any more. I
can’t change that for as long as I live, because even if I remarry
(which I won’t), I can’t take another man’s name, not anymore. Many
women add their husband’s name to their maiden name with a hyphen, and
if they happen to divorce, they just drop the addendum. I cannot do it –
because then I would be two steps away from myself.
I’ll be nameless until my dying day. On
my tombstone they will carve this fake name of mine. Will there be a
white stone with my true name on it?
В Люксембург има гора, където хвърлят пепелта ти след кремация. Problem solved.
