American Idiot - Part 2

I'm not a part of a redneck agenda.
Now everybody do the propaganda.

Най-дълбоко бъркащото в джоба на туриста в САЩ е колата под наем. И то не самата кола, а застраховката. Общата сума за Тойота Корола за 10 дни ми излезе към 1000 евро, което включва и GPS под наем. По интернет бях платила само 1/5, а останалото на място на летището след пристигането към 9 вечерта тяхно време. Преумората от дългия път, страхът от нощното каране из Вегас и осъзнаването, че "омг, за пръв път ще карам автоматик, а забравих да питам гугъл как точно се прави" ме накараха да избера стандартна, а не базова застраховка. Натоварих си багажа и за 15 минути бях в мотела, подкарвайки колата на магия. След като се регистрирах, трябваше да паркирам пред стаята ни, но не успях да размърдам скоростния лост, затова, срам-несрам, попитах рецепциониста какво, аджеба, не правя както трябва. Оказа се, че трябва да се натисне спирачния педал, за да можеш да преминеш на R (задна) и после на D (drive). Идиот.

В мотела естествено имаше ротативки, но аз нямах желание да ги ползвам, поръчах си храна (healthy burger, пилешко - телешкото беше свършило - със зеленчуци и без питка), защото умирах от глад, изядох го на фона на рокаджийски парчета от 60-те и 70-те и поръчах същото за спътницата, която трябваше да пристигне след около 3 часа, а и полетът й от Маями закъсняваше. Изпих и една гадна кока-кола, защото лягането ми нямаше да е скоро. Добре, че в Европа имаше будни хора, понеже, мнали, там е следващият ден, та поговорих малко със семейство и приятели и към един часа отново се качих на звяра-с-автоматик.

Снимките са на закуска, когато Вяра изяде снощната вечеря, понеже предната вечер пристигна и заспа.

Посрещнах Вяра на летището навреме, закарахме се до мотела и - поредната идиотщина - не успях да извадя ключа от таблото. Трябвало скоростният лост да е на P (паркинг)! Сагата с автоматика не започваше добре. Споменах ли, че с мъка отворих и затворих багажника, за което имаше отделно копче на ключа? Добре бе мааму стара, колко бързо да се учи човек на 44? Да не говорим, че тойотата беше огромна като за мен и че за втори път в живота си карах седан? Къде съм тръгнала на road trip и аз?!

На сутринта потеглихме към Аризона, но пътьом решихме да спрем на Hoover Dam. Всичките ни нощувки бяха точно планирани, както и повечето от дневните ни занимания, но имаше мегдан и за импровизация. Първата импровизация мина много успешно.

 

Нямах търпение да напуснем Невада всъщност и да се отправим към Аризона, най-мечтания ми щат. Пътят вече даваше признаци, че ще се харесаме, ще се разберем добре, ще се заобичаме и никога няма да се забравим.

Това е католическа църква насред дивия запад и Bible Belt.

Всички филми, които сте гледали, всички книги, които сте чели, са верни. Реалността е като картината в главата ви, ако умеете да изграждате триизмерни картини, плюс аромати и допир, а свистенето на гумите по безупречния асфалт си го бях представяла. Признавам обаче, че не бях се пазарила за такова прекрасно небе. Не бях очаквала и такова изобилие от църкви и църквички по пътя, добре поддържани и очакващи посетители. По-натам в Аризона щяхме да видим истинската пазарна християнска икономика с една улица с поне 10 различни църкви. А в Юта ни очакваше диктатурата на мормонизма, към който аз всъщност винаги ще питая дълбоки симпатии, защото Орсън Скот Кард ми е влязал под кожата на млада и впечатлителна възраст (30:Р). Покрай него винаги ще искам да познавам мормони, да слушам внимателно, макар и леко снизходително, разкази за доктрините им. Но за това после.

Горните снимки всъщност са по пътя от Skywalk до Кингман. Както вече споменах, route 66 минава през него и след преспиване в живописния мотел от част 1, тръгнахме на изток. Бяха ни казали да спрем на Hackbery General Store и на Seligman General Store и бяха напълно прави.

 

You kill it, we grill it.

Вяра пък може да кара само автоматик, та не пропусна.

Пътят е онова, което търсех и намерих, защото клишето, че човекът е човек, когато е на път, също е вярно. Въпреки че не обичам особено да шофирам и не можех да се насладя пълноценно на гледките, докато бях зад волана, успях да почувствам Аризона като мястото, където винаги съм искала да отида. Успях да се слея с автомобила и да усетя ласката на асфалта, да вдъхна мириса на червена пръст и да се посмея от сърце на американската "история". Кактусите ми махаха приветливо и ми напомняха, че красотата боли. Пътят беше мост между миналото и настоящето, между фантазията и реалността.

Публикуваните снимки са микс от моите и на спътницата ми и са публикувани с нейно разрешение:) Eвентуално ще сложа надписи към тях.

American Dream - Part 1

I went driving last night on a dark canyon road

Had the sky to myself but I wasn't alone

Disclaimer: Този пост ще има по-поетично заглавие, когато го измисля. Засега бързам да нахвърля няколко бележки, преди да са изчезнали първите впечатления. И без това тук не чете почти никой, така че публикувам "черновата".

Организацията на голямото пътуване започна 6 месеца преди тръгването. Urlaubspiraten, aka Holidaypirates, имаха оферта за самолетен билет и хотели на стойност под 700 евро. Полетът на всичко отгоре беше от Люксембург и струваше само 380 евро отиване и връщане до Лас Вегас, натам с Austrian, насам с Lufthansa. От предложените 10 преспивания на промоционални цени се възползвах само от 3 - първата вечер в Mardi Gras Motel and Casino (удобно разположен близо до летището Mccarran), последните две в Stratosphere Hotel and Casino (в по-евтината част на the Strip). Така или иначе можех и без Вегас и все още мога. Просто там е най-близкото летище до каньоните - моята детска, юношеска и младежка мечта, която осъществих на преклонна средна възраст, но по-добре късно, отколкото никога.

Без да вярвам във визуализацията и позитивното мислене, няколко месеца преди закупуването на билета си бях сложила на телефона снимка на Гранд Каньон. Поводът беше прочетена из Фб мъдра мисъл, която ще перифразирам:

„След 20 години, ако съм още жива, ще си мисля колко млада съм била преди 20 години и съм можела да правя каквото си поискам. Тогава защо да не започна да го правя веднага?“

Възнамерявах да тръгна сама, защото с деца щеше да е трудно, а и те не са големи любители на трекването, нито на дългите пътувания с кола. В интерес на истината аз също не обичам да карам дълго, предпочитам да се возя, но такъв ми бил късметът - да съм зад волана в буквалния и в метафоричния смисъл. Затова планирах максимум 2,5 - 3 часа шофиране на ден, с едно по-дълго спиране за три нощувки в Grand Canyon Village, което се намира на Южния ръб на каньона. Работата е там, че резервации за нощувки там трябва да се направят шест месеца предварително по мейл. Отначало резервирах 2 нощувки през ден, като междинната нощ планирах да спя долу на реката във Phantom Ranch. Планът "нощувка на ръба, един ден ходене надолу, нощувка, един ден нагоре, нощувка" се провали с гръм и трясък, когато се оказа, че на ранчото няма места и че там резервациите трябва да се направят ЕДНА ГОДИНА предварително, за предпочитане по телефон. Опцията да спя на палатка отпадаше, защото а. нямам палатка, б. не ми се носи палатка, в. приключенството ми не стига дотам да спя сама на палатка като в „Wild“. Поради това резервирах още една нощувка във Bright Angel Lodge горе и се примирих, че ще правя само кратки преходи. Което пък беше една от причините да се сдобия със спътница, на която казах, че ще се ходи из природа всеки ден, но по малко. Не бях напълно искрена с нея.

Планът включваше шофиране по отсечката от route 66 през Аризона, затова избрах Кингман за спане, което беше близо и до Skywalk на Западния ръб. (Без тази атракция също може, като бонусите са само два: намира се близо до Вегас и може да се иде дотам, да се направи селфи на ръба на каньона, а не на самата подкова със стъклен под, издадена навътре в него, където фотоапарати и телефони на са разрешени; приходите от входа се събират от индианци, защото там е резерват. Иначе каньонът си е величествен и прекрасен, откъдето и да го погледнеш, включително West Rim.)

Спътницата ми Вяра много настояваше да стигнем в Кингман рано, за да сме видели "града" по светло. На мен ми беше смешно, защото знаех какво да очаквам, а ми стана още по-смешно като видях реакцията й. Няколкото улички под прав ъгъл, пустите тротоари, липсата на дървета, четвъртитите сгради... типичен американски град с други думи. Но мотелът ни беше чуден, спахме в стая с плакати на Елизабет Тейлър - избрахме я пред Rat Pack - а по външните стени на мотела имаше множество рисунки на кого и какво ли не от американската култура. Тук е ред на Вяра да се смее при споменаването на "американска" и "култура" в едно изречение. Кичът блъскаше в очите с такава сила и страст, че даже беше умилително. Дъното на басейна беше украсено с жълта подводница...

Тази е специално за Алвин:)

Вече официално бяхме в най-южната точка от пътуването ни и можехме да смятаме, че сме в страната на реднеците. Бобът беше лют, а телешкото - под форма на бургери. Но вечеряхме на масичка под навес, вечерта се спусна топла и галеща, а хората бяха изключително мили и ни дадоха съвети къде да спрем на следващия ден по пътя. Също така домакинът на мотела ни разказа как първия път, когато залагал във Вегас, спечелил 22 хиляди долара, защото имал луд късмет на начинаещия и ни посъветва да направим същото. Той не беше първият, който повдигна темата "Хейзъл и залагане във Вегас", нямаше да бъде и последният.

Спокойно, ще има и снимки. По няколко на абзац! Draft, remember?

П.П. Снимките са толкова много, особено и на двете ни, че трябва да направя нещо друго. Снимките да са на едно място, а към тях да има текст. Пикаса, например?