I would sing of the loves that we all once knew
and the ones that we ended up with
Нещата рядко се получават, както си ги мисли човек. Искаш едно, дава ти се друго, животът завива непредвидимо, а обратите не са един и два. Но понякога можем да прилагаме наративни техники към случващото се, да поглеждаме отгоре, търсейки поантите във фабулата. (Stop telling stories, казва Бъфи на Андрю в много любимия ми епизод, Storyteller. Life isn't a story). Само че историите, истински и измислени, са важна част от човешката същност, те са нашата надежда, че имаме право и сила да заявим себе си, да изплетем сюжетна нишка, да изковем плуг или меч от желязото. Който както умее.
Подобно на героя от горната песен и аз вече нямам много думи, нито умение да ги нагласям, а най-вече нямам вдъхновител-муза. Но пък съм водена от чувство за дълг към малцината, които понякога проверяват този исторически ;) блог и намират по един пост на месец, та реших да напиша какво правим, пък дори да е скучно. Кой знае, може да успеят със силата на въображението да го превърнат в грандиозен наратив!
Преди две години реших за пръв път да пробвам да чета многотомно фентъзи. Причината - контраатака на изкривяването от типа tl;dr, придобито от почти 99% четене в интернет, и искрено желание да дам пример и на второто дете, че четенето на хартиени книги може да e увлекателно колкото компютърна игра. Колебах се между Song of Ice and Fire и Malazan Book of the Fallen и избрах втората. Тя се оказа мащабно и амбициозно творение на истински учен, с дълбок и завладяващ замисъл, който аз едва ли някога ще схвана, защото спрях на четвъртата книга. Колкото и да уважавам митологичния размах на Ериксън, по едно време усетих, че чета по задължение и пъшкам уморено, посягайки към тухлата, а това всъщност никак не е добър пример за второто дете.
Сега същото това дете пъшка уморено, като види в ръцете ми тухлата Song of Ice and Fire, която чета всяка свободна минута от денонощието във всяко помещение на апартамента. Вече съм на втория том, сънувам героите и почнах пак да гледам първия сезон на Game of Thrones от позицията на читател. Не знам защо сериалът ми хареса толкова - може би заради чудните пейзажи, атмосферата, играта на преобладаващо театралния британски каст, рицарите, замъците... Все пак първият сериал, който съм изгледала някога, беше "Рим", пак на HBO, и с него пренебрегнах дългогодишното си пренебрежение към телевизионния storytelling. Сериалът като форма е перфектния дългосрочен ескейпизъм - сближаване с малък брой герои, следване на дълга история, продължаваща с години, потапяне в свят, който има време да бъде изграден.
Също така май за пръв път ми се случва да зачета книга, след като съм гледала екранизацията й. Мартин е по-повърхностен писател от Ериксън, но и много по-лесен за четене и увлекателен. Това си е талант. Един от актьорите от сериала беше нарекъл книгите му crack on paper, което е доста близо до истината. Децата бяха при тати, а аз вместо да излизам вечер, бързах да се прибера от работа, за да гледам втория сезон и да чета първия том. Пристрастена съм до степен да чета до малките часове, а това са още томовете, в които... знам какво става!
И ето тук любимата ми песен, за която подочух, че се появявала в 3 том. Засега не съм се спойлнала за нищо и моля нека си остане така.
Отивам да чета.
