Ob-la-di, Ob-la-da

Desmond takes a trolley to the jewelry store

 Buys a twenty carat golden ring...

За един месец ще съм навъртяла 1000 км. с Колицата (предната ми кола беше мъж — или поне мъжко момиче — но тази определено е жена), и то само уикендите, защото на работа и училище продължаваме да ходим с автобуса. След първата седмица си взех втора употреба Мио и вече почти не се губя. Карала съм единствено в България, а там няма такива врътки, детелини, тунели и магистрали... Бензин 95 тук е 1,42 евро литъра, да вметна само за информация. Какво ли не правят правят акцизите и картелите, ама хайде да не се отплесвам. Автомивката, чувам, била някаква безобразно скъпа луксозна услуга за гъзари, така че смятам да си купя прахосмукачка за вътрешното почистване, а за отвън кофа и парцал, само да знаех къде точно да ида да измия тази кола, че на чистичката ми подредена буржоазна улица няма как да стане, още повече, че по нея хвърчат коли с видимо превишена скорост. 

Note to self... and the universe: само за един абзац пет пъти споменах пари, стоки и услуги, превърнала ли съм се в меркантилен консуматор най-после? 

Всяко седмично пазаруване е повод за дълбоко замисляне от моя страна какво му трябва на човека, в частност на нашето домакинство. Ние сме типичен пример за бабата, дето знаела две и двеста — в България доходите ни бяха около и под средното, налагаше се да спестявам неистово за всяка почивка и издължаването ми към Топлофикация всеки август беше повод за ликуване и чувство за изпълнен дълг. Ето тук през далечната 2006 година един тест ме изкара, че съм в топ 15% от най-богатите хора на планетата, значи сега съм в топ 5% — не златен милиард, ами не знам какво... И говорейки за проценти - нямам нужда от 95% от нещата, които виждам в магазините тук. 

Живея в презадоволено общество с много висок стандарт, но рядко се усеща парадиране с него. Колите в по-голямата си част са среден клас, а хората масово ходят с автобус и колело на работа. Къщите са хубави, но в десетината населени места, които съм посещавала, не съм видяла палати като в Бистрица и Бояна. Тук дори палатът на херцога е някакъв такъв... скромен. (Е, жените се поизхвърлят понякога с чанти и обувки за много пари, но това в България е много по-разпространено.) Иначе имотите са безумно, безумно скъпи, наемите също са страшно високи. Предполагам, че една от причините е точно наличието на много чужденци, живеещи тук. Неслучайно разни колеги живеят в Белгия, Франция и Германия и пътуват всеки ден - там наемите са наполовина. Съвсем между другото, Трир е прекрасен град, вече съм била три пъти и мисля да ходя още безброй пъти, особено като почна да уча немски наесен, живот и здраве.

Вярно, колкото и да не искам да съм безсъвестен консуматор, пътуванията са ми слабост и горе-долу единственото, за което наистина обичам да харча. Животът е кратък, а местата, които искам да видя, не намаляват с достатъчно добро темпо. Не съм убедена обаче, че им се радвам със същия възторг, който щях да изпитам преди 20 години, писала съм и преди, че не вярвам в пенсионерските околосветски пътешествия. Ето например, много ми се изкачва Килиманджаро, но с моите разходки уикенда по 5-10 км, едва ли ще съм в добра физическа форма да го направя, дори и да мога да си го позволя финансово. Обикалят ми се Щатите с кола (преди peak oil), но посмъртно не мога да взема наведнъж цял месец отпуск, през който да има кой да ми гледа децата. Един вариант е да изчакам да пораснат и да вземат книжки и да се редуваме да шофираме, даже сметнах на колко ще съм тогава, и се отказах от варианта. Да си ходят сами като пораснат, аз тогава ще гледам сериали;)

Сериозно, ще ми се децата да имат възможност пътуват, след като завършат училище, но пък кой знае какво ще им се иска на тях. А, всъщност знам какво им се иска и това е причината, поради която седнах да пиша днес. Те, представете си, искат iPhone. По възможност и за трима ни. Онзи ден си бях забравила телефона в офиса и реших, че съм го изгубила и ще се наложи да си купувам нов и те, щастливо, ура, купи си iPhone. Та това трябваше да е един текст в защита на некупуването на излишно скъпия iPhone в частност и на излишно скъпите неща изобщо, на съпротивляването срещу натиска на средата (всички били имали, как пък не) и на предимството на по-важните неща пред по-маловажните. Исках да избистря собствените си разбирания за "гласуването с портфейла" и да потърся аргументи в полза на austerity, която впрочем не е мръсна дума, в смисъл на without luxury or excess. Към настоящия момент "Рада има чудесен самсунг, който й върши перфектна работа, а Мишо е прекалено малък и загубен (три шапки и четири чифта ръкавици е загубил тази зима), за да може да му се довери скъпа техника" не действат особено успешно в защита на моята теза. Малко повече успех имам с "дадох си парите за кола" или "ще ходим до Disneyland Paris за един уикенд през юли". Но всъщност исках да говоря за stewardship, или стопанисването на парите, за мисълта за по-бедните и за умението да се задоволяваш с... хайде да не е с малко, но с по-малко, отколкото ти се иска в момента. Не бива да си поръчваш цялото меню в ресторанта на живота, водейки се от лакомията на очите, защото ще преядеш и ще изхвърлиш голяма част от него. "Преяждането" с вещи и нови преживявания също е вредно, има красота в простотата, минимализмът доближава човека до истинското му аз. Та дори "По-лесно е дебело въже да премине през иглено ухо, отколкото богаташ да  влезе в царството небесно" (камилата е грешен превод, съм чела някъде).

Не успях да напиша аргументиран текст, но ще се оправдая с "колкото - толкова" и стремеж  към минимализъм:)