Drive My Car

Новината при нас е, че имаме нова кола. Нова, като съвсем нова от магазина. И аз не мога да повярвам:) В крайна сметка си взех Пежо 308, основно защото преди карах Пежо 106 и оставам вярна на марката. Нищо лошо не казвайте за френските коли, в България все още си карам старото червено нещо, което вече е на 17-18 години. Ще видим колко ще издържи тукашната. Надявам се да я карам, докато Мишо вземе книжка, тоест след 9 години. По моите изчисления тогава се очаква да настъпи peak oil и може би електрическите коли ще са навлезли повсеместно. Но пък кой ли знае какво го чака в бъдещето? 

Старая се да не се привързвам към материални неща и горе-долу успявам. Дори книги не обичам толкова да имам, обичам да ги чета и препрочитам, но за тази цел има приятели и библиотеки. Като се замисля, всъщност съм нелош кандидат за "Киндъл" и заемане на филми от Itunes, който от миналата есен насам бил наличен за Люксембург. Но аз имам все още негледани филми отпреди...  Само музика бих си купувала неограничено, защото нея принципно я слушам по много. Не и в момента обаче, понеже децата слушат съвременни песни на телефона на Рада, който свири доста силно. Вече почти различавам Кейти Пери и Селена Гомез...

Иначе пропуснах Nightwish, но е почти сигурно, че ще ида на Paradise Lost, които ще свирят в града Люксембург, на 10-15 минути пеша от нас. Непростимо би било да ги пропусна.

Ето я и колицата. По-умна е, отколкото ми харесва - сама си решава кога да пусне фарове и чистачки, но се надявам с времето да се сработим. 1.6 кубика, бензин.

Христос воскресе!

И така на още много езици. 

Снощи ходих на среднощна великденска служба в руската църква. Доста беше сюрреалистично, но това е отчасти защото много отдавна не бях ходила на великденска служба. За пръв път оставих децата да спят сами вкъщи, отидох към 11 ч. и се прибрах към 1. Църквата е съвсем мъничка, съответно препълнена, но в сравнение със спомените ми от България, нямаше никакви хора:) Руснаците пеят великденския тропар по различен начин и в хора им са само жени. Освен това свещеникът извика "Христос воскресе" на 6 езика преди полунощ, което накара компанията, в която бях, да се зачуди дали не го посрещаме по московско време. Ама не, беше към 12 без 20. Руснаци, какво да ги правиш, не ги разбирам. А, и бях забрадена с шал. Споменах ли, че не ги разбирам?

Същия ден прекарахме общо 14 часа на път - летяхме през Брюксел, но заради мъгла самолетът кацна в Остенде, където чакахме времето да се оправи, за да се върнем в Брюксел. Оттам още 3 часа с влак до Люксембург. Мъчително, особено за котарака Рафи в клетката му, но и за нас с децата също. Важното е, че се прибрахме живи и здрави у дома и Рафи веднага се скри под дивана, където престоя няколко часа и нито яде, нито пи. Днес обаче вече си научи тоалетната, храната и леглото ми. Когато живеехме заедно, не му позволявах да спи при мен или при децата, но след като толкова време го бяхме оставили сам, мисля, че му дължим малко повече глезотии. Особено ако си точи ноктите на специалното място на "котешкото дърво", а не по мебелите... С децата сме много щастливи, че Рафи е отново с нас, а честно казано мисля, че и той също. 

В България много ми хареса, но ми беше студено. Накупих си български книги, засега съм прочела "18% сиво" от Захари Карабашлиев, "Физика на тъгата" от Георги Господинов и сборника с разкази "На изток от запада" от Мирослав Пенков. Последната ме впечатли най-много (непременно ще я прочета и на оригиналния английски), но и другите две са много добри. Не разбирам нищо от фотография, че да оценя както подобава първата, но пътуването през Америка е описано чудесно въпреки това, а втората е малко прекалено митологично-философски наситена, но пък аз се радвам на такива неща. Едва на финала става леко претенциозна, но това е простимо. Сега ми предстои "Възвишение" от Милен Русков.

През цялото време в София обикалях по административни задачи и се срещах с хора. Естествено, нито свърших всичко, което ми трябваше, нито се срещнах с всички, с които исках, но такъв е животът на емигранта, не е оттук и е за малко.