Прочетох "Мили мой Мио" от Астрид Линдгрен едва сега, заедно с Рада, която сигурно я възприе съвсем различно от мен. Така и трябва. Някои заблуди е добре да не се разсейват още на 7. Нека отложи неверието си колкото се може повече. You want to be fooled, както се казваше в прекрасния филм "Престижът", за който може и да напиша, ако дойде ред.
И аз искам да бъда излъгана. Искам да вярвам, че Босе, момчето без родители, отглеждано без обич в приемно семейство, отпътува с помощта на вълшебна ябълка и дух от бутилка към Земята накрай света и там намира баща си, краля. (Абсолютно всяко споменаване на бащата е заедно с титлата - "баща ми, кралят" - всички ли деца мечтаят за царствени родители, дали идва от колективното несъзнавано?) Намира и златогривест кон, хем същия, хем по-хубав от товарното конче, което познава от улиците на Стокхолм. Намира най-добър приятел, със същите очи като единствения му приятел от игрите, в чийто дом е ходил на гости и тайно му е завиждал, че има родители. Намира дворец, градина, където си прави колиба, кладенец, който шепнешком разказва приказки в нощта, птици, които пеят разкъсващи сърцето песни, намира звезди, които обичат да им свирят с овчарски свирки. Намира, естествено, и страховит враг, от чието име розите повяхват и въздухът хладнее.
Изненадващо за самия него, но не и за всички останали, младият принц поема на съдбовно приключение, за което е предопределен от стотици, стотици години - да премери сили със злия рицар Като в огромния му черен замък насред злокобно езеро. Клишетата се нижат едно след друго - майстор ковач му прави меч, който сече камък; изкачват се по стената на замъка, залавят ги, хвърлят ги в тъмница; поредица от щастливи случайности довежда до щастливата развръзка. Това все пак е приказка, нали? Но след победата над злодея, в тронната му зала се мярва едно тайнствено птиче, дошло неизвестно откъде, което ме трогна до сълзи. Забитият в каменното сърце меч е облекчение за Като, защото повече от всичко той е мразел себе си. Вероятно неслучайно всички отвлечени от Като омагьосани деца са превърнати в птици. Останките от "лошия" обикновено са зловещи и гнусни, но тук те са птица, която отлита с весело чуруликане след дългия плен - чудна метафора за милосърдието. Нека повярвам поне в това:)
Разказът е осеян с суперлативи - най-черната планина, най-дълбоката пещера, най-големите и ярки звезди, които Мио е виждал. Какво ли е виждал малкият сирак? Дори палачинките, приготвени от майката на тамошния му приятел са като палачинките, приготвени от майката на приятеля от истинското му детство, но по-хубави. Мио настоява със страстно убеждение, че е намерил много по-хубав свят от нашия и се ядосва, че не може да го покаже на стокхолмското си другарче. Повтаря многократно, че баща му, кралят, не е негодник, както го е нарекла приемната му майка леля Едла. Изброява всичките си сбъднати мечти с отчаяна вяра, че наистина са се сбъднали. Но след победоносното завръщане на Мио, следва един от най-силните и тъжни финали, които съм чела и ще цитирам повече, отколкото смятах:
И докато го преписвах, забравих за "ненадеждния разказвач" и за малко повярвах, че има наистина Земя накрай света.
И аз искам да бъда излъгана. Искам да вярвам, че Босе, момчето без родители, отглеждано без обич в приемно семейство, отпътува с помощта на вълшебна ябълка и дух от бутилка към Земята накрай света и там намира баща си, краля. (Абсолютно всяко споменаване на бащата е заедно с титлата - "баща ми, кралят" - всички ли деца мечтаят за царствени родители, дали идва от колективното несъзнавано?) Намира и златогривест кон, хем същия, хем по-хубав от товарното конче, което познава от улиците на Стокхолм. Намира най-добър приятел, със същите очи като единствения му приятел от игрите, в чийто дом е ходил на гости и тайно му е завиждал, че има родители. Намира дворец, градина, където си прави колиба, кладенец, който шепнешком разказва приказки в нощта, птици, които пеят разкъсващи сърцето песни, намира звезди, които обичат да им свирят с овчарски свирки. Намира, естествено, и страховит враг, от чието име розите повяхват и въздухът хладнее.
Изненадващо за самия него, но не и за всички останали, младият принц поема на съдбовно приключение, за което е предопределен от стотици, стотици години - да премери сили със злия рицар Като в огромния му черен замък насред злокобно езеро. Клишетата се нижат едно след друго - майстор ковач му прави меч, който сече камък; изкачват се по стената на замъка, залавят ги, хвърлят ги в тъмница; поредица от щастливи случайности довежда до щастливата развръзка. Това все пак е приказка, нали? Но след победата над злодея, в тронната му зала се мярва едно тайнствено птиче, дошло неизвестно откъде, което ме трогна до сълзи. Забитият в каменното сърце меч е облекчение за Като, защото повече от всичко той е мразел себе си. Вероятно неслучайно всички отвлечени от Като омагьосани деца са превърнати в птици. Останките от "лошия" обикновено са зловещи и гнусни, но тук те са птица, която отлита с весело чуруликане след дългия плен - чудна метафора за милосърдието. Нека повярвам поне в това:)
Разказът е осеян с суперлативи - най-черната планина, най-дълбоката пещера, най-големите и ярки звезди, които Мио е виждал. Какво ли е виждал малкият сирак? Дори палачинките, приготвени от майката на тамошния му приятел са като палачинките, приготвени от майката на приятеля от истинското му детство, но по-хубави. Мио настоява със страстно убеждение, че е намерил много по-хубав свят от нашия и се ядосва, че не може да го покаже на стокхолмското си другарче. Повтаря многократно, че баща му, кралят, не е негодник, както го е нарекла приемната му майка леля Едла. Изброява всичките си сбъднати мечти с отчаяна вяра, че наистина са се сбъднали. Но след победоносното завръщане на Мио, следва един от най-силните и тъжни финали, които съм чела и ще цитирам повече, отколкото смятах:
"Има вече доста време, откак съм в Земята накрай света. Рядко се спомням за дните, когато живеех още на "Упландска". Сещам се понякога само за Бенка, защото той толкова прилича на Юм-Юм. Дано не му липсвам много на Бенка. Защото никой не знае по-добре от мен колко тежко е да ти липсва някой. Но Бенка имаше все пак татко, майка, пък и сигурно си е намерил някого другиго за най-добър приятел, да, сигурно.
Случва се да се сещам понякога дори за леля Едла и чичо Сикстен и вече някак не им се сърдя. Питам се само какво ли са казали, когато изчезнах. Ако изобщо са забелязали, че съм изчезнал. Толкова малко ги беше грижа за мен - може пък изобщо да не са забелязали, че съм изчезнал. Ами да, леля Едла може би си мисли, че стига да слезе в Тегнерската градина, да я пообиколи и веднага ще ме намери на някоя пейка. Може би си мисли, че седя на някоя пейка под фенерите, хрупам ябълка и си играя с празна бирена бутилка или друг някакъв боклук. Може би си мисли, че седя и зяпам къщите с осветените прозорци, с децата, седнали да вечерят заедно със своите майки и татковци. Да, може би тъй си мисли леля Едла и я хваща яд, къде ли се бавя с любимите й сухари.
Но леля Едла греши! О, тя греши и още как! Босе не седи на пейката в Тегнерската градина, не! Защото той е в Земята накрай света. Той е в Земята накрай света, тъй да знаете! Там, където шумолят сребърни тополи... там, където в нощта искрят и пръскат топлина огньове... там, където има хляб за гладни гърла... там, където живее неговият баща, кралят, когото той страшно обича и който също много го обича.
Да, така е. Бу Вилхем Улсон е в Земята накрай света и му е хубаво, много хубаво при неговия баща, краля."
И докато го преписвах, забравих за "ненадеждния разказвач" и за малко повярвах, че има наистина Земя накрай света.
Ама то е съвсем вярно докрай! Мигар толкова си пореснала, че не разбираш?
ReplyDeleteА Рада се казва моята майка. Хубаво име.
Пореснала съм, явно.
ReplyDeleteОсвен това се иска усилие да спреш да анализираш текстове от литературоведска гледна точка;)
Ако "you want to be fooled" достатъчно силно, не е чак такова усилие ;) Но може би за хората без психическа нестабилност е по-трудно да се абстрахират от литературоведската гледна точка по желание и да знаят само това, което изберат да знаят. Домъчня ми, че никога няма да можеш да го почувствуваш от другата страна, затова така ти написах; извинявай, сега виждам, че се е получило рязко, без да го искам. Трудно е да си голям наистина.
ReplyDeleteВсъщност, аз не казах, че не успявам да се абстрахирам, само че изисква усилие?:)
ReplyDeleteВсе пак виж последното изречение - то даже не е за "литературна" вяра, а за "реална"? Това разграничение впрочем не съм го измислила аз, а Толкин - той говори за primary and secondary belief.
Не съм се засегнала, просто мисля, че постът достатъчно ясно изразява напрежението между вяра и неверие.
Аз настръхвам всеки път, когато чета този откъс. Ако липсата на вяра е причината за това, дали не си струва?
:) Благодаря за съчувствието.