hazelnuts

The Divided Heart

2012-01-25T22:16:00.002+02:00

Почти четири месеца, откакто сме тук. Най-дългият ми престой в чужбина е бил три месеца, значи може би е време да се включи носталгията. Поръчахме си лютеница от един български магазин в Брюксел, който докарва 1-2 пъти месечно стока с микробус до Люксембург. Не искате да знаете на какви цени... Ама сме доволни.

Този месец успях два пъти да се заключа отвън, единият път се намеси застрахователят, който повика ключаря. В задължителната ми застраховка се включва Home Assistance, покриваща всякакви подобни неприятни случки. В тази връзка... не мога да си сменя крушката в банята, прекалено високо е плафонът, или както се казва това там. Може би трябва да взема стълба назаем.

Най-интересното този месец е ходенето ни до Белгия, където посетихме научния парк Technopolis,

гледахме третия "Властелин" на голям телевизор и двете деца се зарибиха зверски по Кинект. Явно ще е Х-Box след месец и половина...

С културномасовата програма съм много назад. Прочетох книгите на Рик Риърдън, които купих за Рада, след което се наложи да си препрочета трилогията за номите на Пратчет, за да си махна блудкавия вкус от устата... Не мога да си спомня откога не съм гледала филм, забравила съм до кой сезон на "Сопрано" съм стигнала, френският ми не е доникъде, което е видно от френскоезичното ми обучение за новодошли, на което безразсъдно се записах преди два месеца с мисълта, че краят на януари е далеч и дотогава ще съм задобряла. Щяла съм била да съм задобряла... Като се замисля, единственото ми постижение този месец е, че си инсталирах съвсем сама Windows 7 и MS Office 2010. За тази цел най-после си взех външен хард, на който си запазих музиката и разните други неща.

Музиката! Почти не слушам и музика, защото не работя на домашния си компютър с тонколоните, а вечер след работа съм уморена, имам да се виждам с деца, да готвя и да ходя до пералното помещение. И това в дните, когато не тичам след работа до затварящия в 18,30 магазин. Щом съм зачела подфорума "Родители в чужбина" в бг-мамма, значи положението е много носталгично:) Връщаме се за две седмици в началото на април, българският ми телефон работи. Хинт-хинт.

No Line On the Horizon

2012-01-03T21:25:00.003+02:00

ЧНГ от Люксембург, посрещната, както си му е редът, на площада. Фойерверките бяха доста впечатляващи като за несвикнали очи.

Ваканцията на децата още тече, но аз съм на работа. Рада остана сама вкъщи, а Мишо е доста нещастен, че всички на занималнята говорят само френски. Той вече се изживява като англоговорящ и наистина доста е задобрял вече, вмъква английски думички и дори изречения в речта си. Добре, че за тениса на маса е достатъчен и езикът на тялото.

Направих доста бисквитки и курабийки, питка с пара, баница с късмети и други подобни. Дъщерята стана на 12 години, което значи, че аз съм все по-стара:) Имахме чудесни гости на партито, Рада хареса всичките си подаръци (много ми е скромно и непретенциозно момичето) и като цяло си изкарахме добре.

Денят преди РД я заведох на фризьор, запазих час за подстригване на френски, но после като го видях, че се кани да й прави сешоар (brushing на френски), вече нямах нерви да го спирам. Човекът хубаво я издуха и й направи чудна прическа, само дето до следващата вечер от нея не беше останало почти нищо. Тук въздухът е много влажен, така че доста солената цена за красивата коса не е оправдана. Мишо отказа подстригване, въпреки че с фризьора го убеждавахме настоятелно, и в резултат все повече мяза на лъв в главата.

Между Коледа и Нова година успяхме да отскочим и до Мец. Вече съм била и във Франция значи:) Красив град, улучихме нелошо време за разлика от Триер. И пак за разлика от Триер, не си бях забравила фотоапарата.

The Echo Game

2011-12-22T00:32:00.002+02:00

Преместиха ме в нов офис - нова година, нов късмет. В тази връзка ще работя в него два дни и по празниците - крайни срокове, такива работи. Мен обаче с работа не могат да ме уплашат, но ш-шт, нека това да си остане между нас:)

Днес безобразно се успахме и се събудихме 10 минути след началото на първия час на децата. На всичко отгоре сутринта трябваше да режа баница и късмети, защото днес беше общото парти на второкласниците и бяхме помолени да носим national finger food, а какво по-добро от баницата? Сръбският магазин отново влезе в употреба, да са живи и здрави сърбите (за които подочух, че всъщност са босненци), ще ги пробвам дали пък нямат и лозови листа за сърми.

Вчера беше коледното тържество на класа на Мишо, имам чудни снимки, които не предават цялата емоция на събитието, пък и на тях има дечица, които не съм сигурна дали е редно да изтипосам тук. Бяха подготвили телевизионно предаване с двама водещи, момче и момиче, които представяха изпълненията от всички националности в класа, които всъщност никак не са малко. Имат рускиня и македонец дори - запознах се с родителите на македончето и не си говорихме на английски;) Повечето са от смесени бракове - едно много симпатично момиченце пя "Тиха нощ" първо на немски, после на португалски. Изредиха се всички деца да я пеят на своя език, а госпожата им акомпанираше на китара. Страхотна е тази жена! Беше научила "Добър ден" и "Весела Коледа" на 10 езика... Преди това пък всички деца излязоха да прочетат домашните си по Discovering our World за празнуването на Коледа в техните семейства. Ето разказа на Мишо:

We celebrate Christmas Eve on the 24th of December. We eat nine vegetarian dishes. We bake a round bread with a coin inside. On the next morning we find presents from Santa Claus under the Christmas tree.

Лесно и просто, но на него английският все още му е минимален, макар да е понаучил и 1-2 мръсни думи, които обаче не смее да казва пред мен, а само пред Рада, която му се кара.

Като казах Рада, тя може би ще се похвали и в блога си, но завърши срока със средна оценка 8, което за нов ученик е просто изключително постижение. Щеше да е и по-висока, ако не беше шестицата по физическо (равна на 3), но там учителката писала двойки почти на всички момичета заради лоша дисциплина. Абе има някаква драма там, Рада може разкаже по-подробно. Важното е, че въпреки ученето на всички предмети освен българския на чужд език, тя се справя отлично. В допълнение към оценката има и по едно-две изречения от всеки учител и всички са писали хубави работи за нея! Моят принос е съвсем минимален - помагам й понякога с чисто езиковите неща, но иначе тя се справя сама. Виждам, че не е споменала, че е прочела повече от 100 страници от тийнейджърската си книга по гръцка и римска митология. Браво, Рада:) Много се гордея с теб и май се налага да препрочета "Твоите деца не са твои деца, те са рожба на копнежа на живота по самия себе си. Те идват чрез теб, но те от теб и макар че са при теб, не ти принадлежат..."

Халил Джубран

The Shadow Hunter

2011-12-12T23:21:00.003+02:00

В България ядяхме кисело мляко всеки ден. Знаехме, че тук ще е различно, но от първото пазаруване се оглеждам за заместители на киселото мляко.

Отначало вземах едно с бифидус, има Би в името, 98 цента от "Алима", но децата нещо не му се зарадваха. В замяна на това бойкотирания в България "Данон" тук го купуваме много често - най-вече в картон с 8 малки опаковки по 125 грама. Каква е тази разфасовка 125 грама, кажете ми! Половината време купувам плодови, другата половина - натурални. С натуралните правих баница, но не посмях да застроя пилешката супа. Обикновено им слагам по едно млекце в кутията за училище плюс някакъв плод и/или бисквитки.

По препоръка на приятели закупих Fromage Blanc (1 kg, там е истината), което има вкус на изцедено кисело мляко и на мен доста ми харесва. Оттогава обаче нещо не мога да го открия в супермаркетите, явно не търся на правилните места. (Ако това беше старото ми аз, сега щях да се впусна във философстване на тема консуматорското общество, но сега просто ме мързи. Може след коледното пазаруване да се вдъхновя.) Сега само исках да кажа, че купих био кисело мляко, при това в стъклено бурканче, което те пак не харесаха. Обаче взех едно натурално "Про-диге" на местния производител Luxlait, което предизвика прилив на носталгия у Рада.

Отвори го, отпочна го направо от кутийката с лъжица и възкликна: "О, Пършевица! Родопея! Бор-чвор! Герма! Верея!". Аз се разкикотих, но после ми стана мъчно. Още малко ще помнят вкуса на онези млека и после тукашните ще станат "нашите"...

Misty Mountains

2011-12-03T01:44:00.001+02:00

Преди няколко уикенда ходихме в Клерво - малко селце в северната част на Великото херцогство, разположено в клисура в невисоките Ардени, разделящи Люксембург от Белгия.

Батерията на фотоапарата ми падна, щом изгря слънцето, та затова имам само мъгливи снимки. И не можах да снимам много прекрасното абатство насред планината.

Клерво е на 50 минути от града с влак (ЛДЖ, ехо, железниците са държавни), возихме се на втория етаж и сбъднахме поредната мечта на Михаил. Уикенд билетът за четирима беше 6 евро отиване и връщане. Разгледахме музей с макети (пак макети, но нали да им е интересно на малките) на всичките замъци в страната. Много са, голямо обикаляне на замъци ще пада.

В тази връзка от занималнята децата ходиха на френски замък на 35 минути оттук, та синът вече ме води с една държава:) И мисля, че не съм отбелязала, че и него се скъсаха да го хвалят по родителските срещи. Май няма да повтарят класа, пу, пу, пу.

Duel of the Fates

2011-11-27T22:54:00.001+02:00

Най-после обзаведени!

От ИКЕА казаха, че ако отида на място, ще ми върнат парите за монтажа. Казах им по телефона, че се отказвам, защото фирмата подизпълнител ми предлага много неудобен срок. Междувременно открих един българин, който днес работи от 9 до 4 и сглоби всичките ни мебели, без няколкото, които ни сглобиха гостите от Франция:)

Гостите от Франция! Те бяха планирани доста отдавна, когато още се мислеше, че два месеца след пристигането ни вече ще сме се "устроили". Бяхме планирали и ходене до най-голямата забележителност в Люксембург - Вианден. Да, но се завърнахме от средата на пътя, защото от ИКЕА се обадиха, че камионът с липсващата част е пред нас.

24 часа по-рано (какъв съм постмодернист).

Понеже стана ясно, че няма време да минавам по каналния ред през общината и да искам да ми сложат знаци, измислих как да го направя по лесния начин. Може да изглежда като "побългаряване", но всъщност не е - взех идеята от хазяйката на една моя колежка, която беше паркирала не една, а две коли на уличката пред кооперацията, за да запази място за камиона от ИКЕА, като беше сложила и извинителни бележки на стъклата. Аз не ги прочетох, а трябваше!:) Та, помолих една колежка, която живее близо до нас и е с кола, да си остави колата в петък вечер след работа пред нас, за да може в събота като дойде камионът с дивана, да й звънна да си я вземе, а камионът да паркира на нейното място. Тя, понеже е много печена, се съгласи без проблем.

В събота предиобед вече имах гости от Франция, едната половинка от които се обаждаше по телефона на френски вместо мен. А то голямо говорене падна... Първо се обадихме да питаме в колко часа ще дойде, камионът дойде в 11,30, в график и ПАРКИРА на мястото за инвалиди пред нас! Аз им посочих съседното място, където беше колата на колежката, но те казаха, нищо, нищо. Качиха ми дивана на три пакета, дадоха ми да подпиша нещо и изчезнаха. Аз очаквах да ми го сглобят, все пак отдавна беше, когато го поръчвах (преди 6-7 седмици), но явно съм платила само доставка.

Това изобщо не смути другата половинка от гостите ми от Франция. Тя беше сглобила вече донесената ми от френската ИКЕА мебел за Рада (дълга история, не беше налична в арлонската, пък Рада много я хареса в каталога), но с дивана наистина се развихри. С помощ от личния състав стигнахме до петата стъпка някъде и изведнъж стана ясно, че около една четвърт от частите липсват. Аз междувременно прилежно съм отнесла хартията в приземието да не пречи, та се наложи да се върна и да ги извадя, за да видим кой от четирите кашона всъщност липсва.

С много добрия френски стана ясно, че ще проверят в склада за четвъртия кашон, но ако не го намерят, ще трябва да дойдат да вземат този диван и да донесат друг. Не се знаело колко време ще отнеме. Затова ние се отправихме първо към коледния пазар в града (за който ще разкажа през декември, като ми стане по-коледно, ноември НЕ Е коледен месец, не вярвайте на пропагандата), а после към Вианден. Тогава се обадиха, че камионът ни чакал. Ами да чака, ние имаме да седим в задръстване - първото ми истинско задръстване в Люксембург. Камионът ни чакаше, къде ще ходи, качиха ми и последната част и промърмориха нещо за "късмет". Не разбрах дали е добър или лош. Последният кашон просто останал в камиона, защото бил с грешна номерация...

Вечерта сглобихме дивана и Мишо даже спа на него, толкова му се радва. Днес пък си сипа кисело мляко и сложи паничката на перваза, защото забравил, че имаме маса. Ще видим колко време ще мине, докато свикнем с тази напълно нова къща:)

The Great Pandemonium

2011-11-24T19:41:00.001+02:00

Безпристрастно описвам процедурата за получаване на услугата "доставка и монтаж" от ИКЕА Арлон. Може да препоръчам на Welcome Office да я включи в обучението за новодошли.

В договора с ИКЕА има един дребен шрифт, с който се съобщава, че:

а. Ще осигуриш място за паркиране на камиона до 15 метра пред дома, ако доставката е нормална и до 25 метра, ако ще се вкарват мебелите през прозореца с външен асансьор.

б. ИКЕА няма да се свърже с общината ти.

И ако последното те кара да се замислиш, се замисляш много правилно. И аз се замислих, но дотам спрях, а трябваше и да действам. Това, което трябваше да направя, но не направих, бе да попълня един формуляр към отдел "Транспорт" в общината.

Първо ходих до общината в центъра, дадоха ми телефона на отдела, днес се обадих, после им писах мейл, изпратиха ми формуляра, който трябваше да попълня и да им занеса лично, но не в общината в центъра, а някъде другаде и всичко това трябва да стане пет работни дни преди Деня с главно Д. С формуляра молиш (или заявяваш, че искаш) общината да постави забранителни знаци пред дома ти, минимум 24 часа преди нужния ден и час, за да можеш да извършиш необходимите ти дейности, които ще затрудняват движението. Със същия формуляр се съгласяваш после да платиш фактурата за тази услуга. В моя случай тези panneaux са за осигуряване на паркомясто, където камионът от ИКЕА да разтовари и после да чака, докато се извърши монтажът.

На формуляра обаче не намерих опцията "камион за разтоварване" - имаше бетоновоз, скелета и прочие.

И така, всичко това не го бях направила преди миналата събота. Камионът от Икеа дойде, скараха ми се много на френски, защото нямаше къде да паркират - свободните места бяха заети, другите бяха или за инвалиди, или пред гаражи. По милост ми качиха кашоните с мебелите и казаха, че най-рано след 4 дни ще дойдат и за монтажа. Да не забравяме, че това се случва повече от месец след поръчката, което пък е защото ми бяха записали грешно телефона, а може би просто монтажните им екипи са малко. Преглътнах и се приготвих да си искам почивен ден, на който впрочем нямам право първите три месеца.

И това не беше краят на съботните терзания. Същият ден по съвпадение трябваше да пристигне и диванът, който се поръчва отделно. Утеших децата, че може да нямаме маса, легла, гардероб и бюра, но поне ще имаме диван. Понеже не ми бяха казали час, аз се обадих след като си заминаха монтажниците и получих отговор, че ще дойдат между 8 и 11, а вече беше 9. Към 10,30 ч. ние съзряхме свободно място за паркиране и се втурнахме да го пазим:) После намерихме един знак на близкото скеле и го пльокнахме на свободното място. По някое време някой възмутен съсед го премести, де. Към 2,30 ч. ми се обадиха от с новината, че камионът е аварирал и няма да пристигне, съответно останахме на същото бездиванно и безмебелно положение като преди:) Добре, че не бях запазила знаци!!!

Тази седмица се обадих на монтажниците, които не са ИКЕА, а подизпълнители, които ме зарадваха, че следващата дата за монтаж била 13 декември. За да получа координатите им, звънях дълго и напоително и натисках числа ето така. От самата ИКЕА пък ми казаха да осигуря знаци за следващата събота, когато вече диванът щял да пристигне. Затова ми се наложи да прибегна до гореописаната процедура с отдел "Транспорт", през която, между другото, нито един познат не е минавал. Така или иначе нямам пет работни дни до събота, нито пък искам да чакам до 13 декември, затова намерих друго решение тези два паралелни проблема. Но сега няма да ги описвам, а когато (ако) проработят.

Stay tuned.

The Safest Way into Tomorrow

2011-11-15T23:02:00.001+02:00

Родителската среща с учителите на Рада мина, меко казано, доста добре. Първо имахме половин час с класната, която говори общи неща за класа и работата по математика, а след това започна една процедура, която много наподобяваше speed dating. Още преди три седмици бяхме заявили петима учители, с които искаме да разговаряме по пет минутки и те ни бяха определили час на срещата между 20 и 22 часа. Слава богу, аз приключих до 21, защото учителят по "Човек и природа" aka Integrated Science беше изцяло резервиран и ще трябва да се виждам с него отделно.

Оставаха четирима учители - в моя случай избраните бяха по математика, по английски, по български и по SWALS (допълнителният час за деца, чийто роден език не е английският). Всички се скъсаха да хвалят Рада, колко била лъчезарна и комуникативна, а също трудолюбива и умна. Обективно оценките й също над средното за всеки предмет, което за новодошъл, учил английски единствено в училище, направо си е постижение. На последния тест по математика има 9,2, което е май една от трите най-високи оценки в класа. На мама гарджето:)

Научих тези светли новини в промеждутъците на тичането от кабинет в кабинет, което много ме умори. Като си представя, че детето го прави всеки ден, ми се доревава. Училището е огромно - на четири етажа, но осем-девет блока. Английският им се провежда в началното училище (понякога се виждат и с Мишо), а дотам се стига, пресичайки един огромен двор. Впрочем учителката на Рада по английски може да е от Лондон, но прилича на индийка. Да живее глобализацията, казах го вече, нали?

В четвъртък имам уговорка и с класната на Мишо. Тя обаче е в работно време и пак трябва да излизам в core time. Ние сме на flexitime система - няма значение в кои часове си изработваш работното време, но между 3 и 4,30, както и от 9,30 до 12, всички трябва да са на линия. Не знам дали г-жа Пен е наясно с плюсовете и минусите на тази система. Името й не се пише като химикалка, нито това учителката на Мишо по SWALS се пише като стол, но ние понякога им викаме г-жа Химикалка и г-жа Стол. Дано и Мишо бъде похвален, засега го хвали само възпитателката в занималнята, с която се виждам всяка седмица по два пъти. Нали споменах, че е чернокожа и много готина? Казва се Сали, нищо чудно и тя да е от Лондон;)

В заключение да кажа, че децата вече пътуват сами с автобуса, което е предизвикало възхищението на едно съучениче на Рада. Той е тук от четири години, но едва тази година почнал да се прибира сам. Добре, че не дойдох през 2007 г.:)

П.П. Още четири нощи до мебелите!

At Sixes and Sevens

2011-11-11T23:29:00.001+02:00

Днес в обедната почивка ходих на обеден концерт, Concert de Midi. Изпуснахме френската цигуларка, но слушахме един люксембургски тромпетист и един норвежки бас-баритон. На следващия сигурно ще съм затънала до гуша в работа и вместо да пътувам четири спирки до центъра, ще тичам до кафето за 10 минути.

От днес съм собственик на titre de legitimation, тоест съм нещо като гражданин на Люксембург. Имам и сини торби за рециклиране, в които обаче приемат много малко неща - пластмасови бутилки от вода, от препарати, метални кенчета, кутии от мляко и сок и това е май. Хартията се изхвърля отделно, в сини контейнери, които в нашата махала се събират във вторник. На площада до нас има и контейнер за стъкло, останалото е общ боклук. Общият боклук се събира само в сряда, през останалото време още не съм открила къде се държат черните контейнери. Аз си държа найлоновите торби в мазето, докато дойде заветната сряда. Знам, знам, не съм истински гражданин...

Снощи ходих да напазарувам от Лидл. Никога повече, поне докато не си купя кола. Първо се пътува 15 спирки до някъде, после се ходи половин час пеша, част от времето извън града:) Голямо приключение беше, още повече, че това става по тъмно след работа, нали. Децата си бяха вкъщи и гледали Star Wars the Phantom Menace. Нали взех дълго лелеяния Lego Star Wars (компютърна игра, на която бяха играли само демото) и сега сме на вълна джедаи. То ние не сме спирали де, нали си носим "Хилядолетния сокол", но забравихме светещия джедайски меч в Бургас. Така е по-добре, всяка пръчка се превръща в светлинен меч. Като го съчетаем с костюма на Спайдърмен (с мускули!), еклектиката е пълна.

Запознах се с една англичанка, която е тук от половин година с мъжа си и трите си деца. Превежда от френски и италиански, но учи и български. Оказа се, че големият й син е в класа на Рада по религия и се познават. Почна се синдромът "малко градче":) Ще видим кого ще срещнем утре на научния панаир в културния център "Ноймюнстер", или както се чете там на люксембургско-немски. Ние вече сме били един път там, на откриването на фестивала на източноевропейското кино. Всъщност това е едно бивше абатство в стария град. Дотам се ходи с асансьор и е наистина красиво. Ето едноминутно видео от официалния сайт на абатството.

Мислех този пост да е философски за равновесието между духовни и материални потребности, понеже днес получих първата си истинска заплата. Но, както се вижда от заглавието, засега равновесие няма.

Edit: Страхотна илюстрация на същото това равновесие намерих в тази лекция от ТЕД.

See Tomorrow Shine

2011-11-08T22:07:00.000+02:00

И така, в колонката Connect the Dots вдясно застава и блогът на Рада. Тя ще пише на български, за да си го упражнява. Както се вижда от заглавието, скромността се предава по генетичен път:)

Новините са, че съм регистрирана най-после в люксембургския КАТ и имам право да карам. Мисля да си закупя едно Пежо 3008, но ще видим, нека събера пари. Ще го ползвам само за извънградско, защото в нашето градче колите са излишни, градският транспорт е идеален. Това всъщност важи и за извънградския транспорт. Запознах се с една българска майка на две деца, която всеки ден ги води с два автобуса от селцето близо до Икеа-Арлон (тоест точно до границата с Белгия). Те имат кола, но от Арлон до Люксембург било едно непрекъснато задръстване. А ние така хем сме еко, хем сме в бус лентата и често изпреварваме колите. Но за пазаруване колата е почти задължителна, за да можем да се натоварваме един път седмично с покупки. Засега съм си взела една торба на колелца и пак на автобуса. Последно пазарувах в Кора, което е почти в Бертранж - селце, до което има градски транспорт, тоест аз му викам квартал. Търсихме тамошния Лидл, но не го открихме. Ще пробваме пак в четвъртък...

Миш вече знае на френски pierre, papier, ciseaux. Много полезно нещо е това занималнята, а хем уж е в английска група. В петък може би ще ходят да скачат на трамплин (батут?) в някакво немско градче. Но дори и да не ходи, в занималнята пак е забавно - отвън имат катерушки, вътре всякакви игри. Днес беше с написана домашна по математика - цялата таблица за умножение до 12! Гледам да го вземам между 5,30 и 6 ч., но все е последен, милият. Нали трябва мама да работи усърдно. Предпоследно е едно друго българче, второто от трите деца на една моя "колега", малкото е на ясла, а най-голямото е в гимназията, една година по-голямо от Рада.

Не знам колко често ще пише дъщерята, трябва повече да учи, а тя основно релаксира, препрочитайки старите си книги на български.

Но днес съм много горда с нея, защото се прибра за пръв път сама с автобуса, отключи си и ни чака 2 часа, докато се приберем. Вече наистина имам тийнейджърка. *подсмърча с умиление*

Fix the Sky a Little

2011-11-07T23:01:00.002+02:00

Оказа се, че мебелите от Икеа не се сглобяват чак толкова трудно. Ходихме пак дотам за килими, малка етажерка, холна масичка и шкафчета и чекмеджета за бъдещите секции, плюс разни кутии и дреболии. Естествено, аз забравих да си нося касовите бележки, така че все още нямам фактури, а те ми трябват, за да ми върнат ДДС-то, на което имам право първата една година върху базови покупки като мебели и техника. Е, другия път. Нека и аз да имам пръст в бавното ставане на всичко тук.

Масичката всъщност е доста голяма и ни отне 3 часа, като един път разглобихме две дъски, понеже ги бяхме сложили обратно. Аз че съм с две леви ръце е факт, известен на целия интернет;), но указанията са наистина като за осемгодишни - Мишо съвсем сам сглоби едното шкафче с вратичка, аз му помогнах съвсем малко с пантите. На места наистина е нужна физическа сила. Сега броим дните до дивана. И масата!

Водих Рада на гости на нейна съученичка, която е половин датчанка, половин англичанка. Детето имало приятелка българка, обаче това лято тя си заминала, та Рада един вид се явява заместник-приятелка от България. Даже са ходили семейно в София, дори на Рилския манастир. Свири на пиано и тренира таекуондо, един вид, от нашата кръвна група са. Майката датчанка живее тук от 20 години, двете й деца са родени в Люксембург. Наистина много ми харесва интернационалната среда на децата, макар че още се борят с английския като прасенца с тиква. Мишо на занималнята учи и разни френски думи и изрази, например Ça compte pas! Четенето на английски пак започна от днес (първи ден след ваканцията) и ще трябва да напредва, знам ли.

Като си говорим за чужди езици, аз мога да докладвам, че успях да сключа договор с местното енерго LEO без да кажа и една дума на английски. Обикновено започвам на френски, на третото изречение се фрустрирам, но този път издържах докрай. Човекът срещу мен твърдеше, че трябва да са ми спряли тока още на 10 октомври... Но какво да направя - чаках си Declaration of Arrival, която временно играе ролята на Titre de Legitimation, което на свой ред ще ми даде статут на пълноправно физическо лице с matriculaire, нещо като местното EГН. Тя пристигна точно месец след първия ден, когато си бях подала всички нужни документи. Вярно, в един момент ми я връщаха, за да попълня и _мястото_ на развода ми, освен датата, но като цяло разтакаването е голямо. Пък търпението е добродетел. Ох, този абзац трябваше да е за чужди езици... днес за пръв път отидох в библиотеката в обедната почивка, пих кафе и четох the Economist, а за вкъщи си взех списания на фински. Бързичко трябва да изуча много граматика, но и лексиката си иска своето.

Näkemiin:)

Carved In Stone

2011-11-04T00:04:00.002+02:00

Salut!

Днес най-после ми се обадиха от Икеа. Мебелите ще бъдат донесени и сглобени едва на 19 ноември, тоест пет седмици след поръчката. Тогава трябва да дойде и диванът, но аз него не го чаках кой знае колко - все пак в София живях 7 години без диван. Затова и смятах да си нося софийския насам, но се разколебах в последния момент. Икейският ми харесва по-малко, но пък според мен диваните са силно надценени като важност. За хора като мен са много по-необходими хубави компютърни столове. Такъв поръчахме на Рада с уговорката, че ще го ползвам и аз, докато тя спи.

Кхъм, Мишо има много малко домашни, засега остава без стол и ще дели компютърното бюро с мама. Поръчали сме само две бюра, защото мама няма да работи повече у дома. За чудесното ми софийско бюро също не остана място в камиончето, та сега ще трябва да се задоволя с икейско. Мислех да си купя поне холна не-икейска масичка, но мебелите в Люксембург са много скъпи. Една за 750 евро много ми хареса, де, но хайде сега - и без това би се използвала основно за слагане на неща в безпорядък.

Живеенето без гардероби, шкафове и прочие съпътстващи аксесоари на вещоманията има и плюсове - например откриваш, че можеш да караш с 2 поли, 3 панталона и пет блузи. (Да, невиждали ме с пола хора, правилно прочетохте. Преди да дойда си купих две поли с дължина малко под коляното като за офис.) Другите дрехи седят по кашоните, а като дойде гардеробът, ще седят в гардероба. Тъжна история. Между другото, новозакупените ми дрехи не ми стават, защото, откакто съм тук, свалих поне 5-6 кг. Тичането и стресът, освен до побеляване на косата, водят и до вталяване. (За невиждали ме отдавна хора, аз бях станала мноооого дебела последната година и нищо от старите дрехи не ми ставаше.)

Вчера ходихме до Белгия да оставим Рада на гости за 3 дни до края на ваканцията. Посетихме парка с миниатюрни сгради "Мини Европа", който е страшно хубав всъщност и се качихме на Атомиума, който е само хубав. Забележете Рилския манастир сред макетите - и така е впечатляващ, макар че замъците го водят с едни гърди. Трябва да идем да видим някой замък в околността, за предпочитане с влак, защото те са безплатни за деца до 11 години, а Рада става на 12 след 2 месеца. Мишо не хареса особено Брюксел, трамваят бил по-скапан от софийските, метрото да не говорим, изобщо, изкарахме късмет с нашия малък и спокоен градец...

А, забележителността в "Мини Европа" от Люксембург е мостът Pont Adolphe, който е точно до нас. На снимката в Уикипедия се вижда и кулата на банката-дворец.

Ghost in Dreamland

2011-10-30T19:04:00.000+02:00

Първи ден в Люкс без деца. След известно количество драми се оказа, че планината няма да ходи при Мохамед, но човек не бива да е максималист. Вчера напазарувахме в местния мол с гостенката от България, аз си купих и чаши за вино. Бях си донесла чаши за бира, естествено, но трябва да се работи в посока социализиране на няколко фронта. Тук е винарски регион.

Сутринта установихме, че беше валяло, но това не спря плановете за туризъм в близката гора. (Наистина е много близка, на 5-6 спирки с градския транспорт.) Преди това отскочих до катедралата "Нотр Дам", но, понеже бяха сменили времето, се озовах по средата на немската литургия вместо в началото на френската. Те са съвсем еднакви де, но на различни езици, от немския разбрах пет думи накръст. Важното, разбира се, е чудният орган и чудният хор, който гостувал от Саарбрюкен (това го разбрах).

Снимки от тричасова разходка в гората тук. Много обичам есента.

Vor dem Sturme

2011-10-24T23:22:00.000+03:00

Времето не е чак толкова лошо, колкото очаквах. Често е ясно и студено (особено сутрин), валежите засега са редки и рехаво-ръмежни - както казва Рада, все едно си на морето и те пръскат вълните, което било приятно. Духа и слаб, до умерен вятър. Абе малко бургаски климат си имаме...

Вчера гласувах, основно за да се разходим на слънчицето. Изборната секция беше в един италиански ресторант - книжарница, където дори се оказа, че съм ходила на обяд в едно безметежно минало, когато още не бях почнала работа. Нямаше особено много хора, но пак се видях с колеги. Скоро ще науча една трета от тях по физиономия. Засега повечето са ми имена с телефонни номера.

Работата ми е много, новонаучената информация е в недостатъчно обработен насипен вид в главата ми, та има нужда от разтръскване и утъпкване. Надявам се това да се случи в близките седмици, последното ми засега обучение по ИТ е в четвъртък. Понеже умря циганката, дето ме хвалеше, да се похваля, че от 8-те човека група от 7 националности аз схващам най-бързо. Ама дългосрочната ми памет не е толкова добра, колкото може да се очаква.

Започнах да уча пак фински в тази връзка, за да увелича шансовете си да се запиша на курс от март. Курсовете тук са 1 път в седмицата по 4 астрономически часа, но има сложна система за записване, която взема предвид от какви езици има нужда департаментът. Първо трябва да покрия процедурните езици, което за мен означава немски от нулата. Всъщност аз имам доста по-положително отношения към немския сега, отколкото на младини, не на последно място заради Rammstein, Subway to Sally, Haggard и Lacrimosa. Но все пак това си е ангажимент за 6 години напред. Повече ще ми хареса да уча фински, но за да вземат предвид личния ми интерес, трябва да съм на пето ниво. Тестът е през декември, дотогава трябва много да уча, но обикновено вечер съм уморена (изненада!).

Четири дни от пет работни децата са по цял ден в училище и/или занималня и тепърва след това трябва да се преговарят уроци, да се готви и да се пере (и суши !). До 9.30 ч. гледам да са заспали, защото иначе трудно отлепят сутрин, особено Миш. Нито един от двамата не е ходил на занималня в България, та нямат никакъв тренинг. Но определено мога да кажа, че за почти месец посвикнаха с училището и дома, харесват си учителите и съучениците, и силно негативното отношение към местенето ни тук вече е неутрализирано. Надявам се, че като дойдат мебелите ще минем и на плюс.

First Tango in Luxembourg

2011-10-19T23:06:00.003+03:00

И ето най-сетне интернет у дома! Благодарение на "Танго", които не ми поискаха блокирана сума в кредитна карта, за да подпиша договор с тях, за разлика от конкурентния монополист.

Разбира се, трябваше също също и договор за наем и банкова сметка. За банковата сметка сагата е съвсем отделна, успях да си я открия малко преди първия работен ден, след като ми бяха казали, че е необходима регистрация в люксембурската община.

А аз такава още нямам...

Свързан текст няма да се получи, и без това съм позабравила емоциите от първите дни, така че ето кратък преглед на първите три седмици.

Нанесохме се в съвсем празен апартамент с багажа от самолета. Бях закупила надуваеми легла, които ме чакаха у приятелка. Взехме ги, надухме ги и спахме на тях до онзи ден.

Децата тръгнаха на училище два дни след пристигането, още преди аз да тръгна на работа. След двудневен експеримент с пълно потапяне във френския език, Мишо бе преместен в английска паралелка. Оказа се, че все пак знае доста английски от 1 клас в училище и от много компютърни игри.
В английската паралелка има и българче, което помага на Мишо с английския. В занималнята на Мишо (два следобеда в седмицата) има българче, на което ТОЙ помага с английския. Там впрочем възпитателката е чернокожа, на което аз много се кефя, защото от малки ще свикнат на разнообразни раси. В Люксембург има доста африканци.
Рада е в първи клас на гимназията, което отговаря на нашия шести, но съучениците й са родени 2000 година. Досега беше най-малката в класа, сега е най-голямата. И там има българи, които й помагат, но тя все пак е на възраст, в която момичешките приятелства са по-важни, а за тях трябва да се говори на английски. Става все по-добра след първоначалния шок и ужас и вече има едно 9/10 по география.
Живеем на една прекрасна улица край парк, нашата кооперация е строена 2000 г., но всички останали сгради са стари и красиви и биха могли да са архитектурни музеи. На автобусната ни спирка има две банки, които приличат на замъци с кули.
Имам миялна машина за пръв път в живота си! Auto Wash отнема цяла вечност...
За пръв път в живота си имам и сушилня. Първите ми покупки бяха пералня и сушилня, които ми инсталираха в приземието редом с други перални и сушилни. Ходя да пера с асансьора. Екшън.
Работата ми харесва. На 15 мин. с автобуса от нас, имам офис с нелоша гледка, хубав компютър и тонове нова информация за обработване. Непрекъснато съм на разни обучения, основно ИТ, защото работата на преводача изисква много CAT tools. Българите сме разпръснати, аз съм в немския сектор, което донякъде ме мотивира да започна да уча немски.
Като казах немски, да прорева за втория официален език в Люкс - френския. Френският ми е конкурсен език, тоест изпитната комисия твърди, че мога да превеждам писмено от него, но аз дефакто никога не го бях говорила извън класна стая и то преди 15 години. Отначало казвах Vous parlez anglais? и продължавах на английски, но сега съм решила да се мъча. Все повече разбирам като ме питат разни неща, но говоренето е... абе мъка. Произношението ми никога няма да бъде добро, но това го знаех още от втори курс в университета. Утехата ми е, че тук на никого не му пука за произношение, всички говорят смешен английски и, съответно предполагам, смешен френски. Иначе първото ни обучение беше и на двата езика по избор, всички четива са на трите "процедурни" езици на Комисията - немски, френски и английски.
Миналата събота посетих ИКЕА-Арлон, която е в Белгия, но е на 19 км от нас. Без помощ от приятели нямаше да се справя, още веднъж благодаря на Ина и Харалд. Той ми сглоби и икейските столове, които се оказаха произведени в България. Да живее глобализацията:) Имаме и матраци, останалата част от мебелите ще дойдат след още десетина дни, защото поисках и монтаж, а за него се чака.
Камиончето от София ни докара важни неща като тенджери, чинии, завивки, играчки и книги. Готвих любимите им манджи, водих ги на площадки, но като цяло сме в екстремна ситуация. Добре, че има широки первази на прозорците, които ползваме вместо бюро и маса. Рада се успокоява като си чете, а Мишо - като играе KOTOR.
Колегите ми ахкат как съм се оправила толкова бързо с всичко. Това е то школата на самотния родител, само да сме живи и здрави, останалото ще се нареди. Рада ходи на религия, впрочем, а Мишо - на морал. За другия път тя има да научи наизуст Hail Mary и доста харесва учителката си. В тази подточка има кохерентност, макар и не съвсем очевидна.
Au revoir.

One Way Ticket

2011-09-24T10:25:00.002+03:00

Наблюдение номер едно: дългото отсъствие от писането променя не само пишещия, но и интерфейса на блогър. Какво, по дяволите, е това? Болд?

Наблюдение номер две: зовът за завръщане (кхъм) към нещо позабравено, но познато и уютно, идва точно в момента, когато заминавам извън България. Ще пиша сравнително редовно от Люксембург, където другата седмица се местим да живеем с децата.

Наблюдение номер три: замислих се дали това е новина за някой читател тук след толкова много време.

Наблюдение номер четири: никога не съм очаквала, че вместо читател на емигрантски блогове, ще стана автор на такъв. Животът е пълен с изненади.

Следващо включване - веднага щом се заробя като абонат на люксембургския телеком.

Prentice Alvin 24

2010-04-27T15:13:00.005+03:00

Търсенето под земята не беше обикновено вглеждане. По-скоро наподобяваше протягане на допълнителна ръка през пръстта и камъните, която подскачаше като капка вода на гореща скара. Макар никога да не бе виждал търсач с бръмбар, Алвин подозираше, че неговото търсене не бе много по-различно - търсачът изпращаше "бръмбара" си под земята и с напипване намираше търсеното. Ако беше така, той може би щеше да се замисли за приказките, дето беше чувал, че самата душа на търсача се плъзгала под земята и понякога се загубвала, така че оставал ням и неподвижен до края на живота си. Но Алвин не се остави да бъде уплашен от такива приказки и продължи да прави това, което смяташе за свой дълг. Когато бе нужен камък, той откриваше естествените пукнатини и го изваждаше почти без да го докосва. Когато бе нужна вода, той щеше да намери начин да стигне до нея с копаене.

Накрая той наистина откри място, където каменната плоча бе тънка и се трошеше. Там земята бе по-издигната, а водата - по-дълбока, но важното бе, че можеше да се стигне до нея през камъка.

Новото място се намираше по средата между къщата и ковачницата - което щеше да е по-неудобно за Мейкпис, но пък по-удобно за жена му Гърти да черпи вода от същия кладенец. Алвин се залови веднага за работа, защото вече се стъмваше, а той бе решил да не почива, докато не свърши. Без да се замисли дори, реши да използва силата си, както когато живееше при баща си. Нито веднъж не удари лопатата о камък - пръстта сякаш се превръщаше в брашно и едва ли не изскачаше сама от дупката, вместо той да я изхвърля. Ако някой го видеше в този момент, сигурно щеше да помисли, че момчето е пияно, или е получило пристъп, толкова бързо копаеше. Но никой не го видя, освен Артър Стюарт. Все пак вече падаше нощ, Ал нямаше фенер, така че никой нямаше да забележи къде е. Можеше да използва дарбата си без страх, че ще го види някой.

От къщата се разнесоха силни крясъци, от които обаче Алвин не можа да разбере нищо.

- Сърдити - рече Артър Стюарт. Гледаше право към къщата, неподвижен като куче.

- Чуваш ли какво казват? - попита Алвин. - Старата Пег Гестър разправя, че слухът ти е като на куче, долавя всичко.

Артър Стюарт затвори очи.

- Нямаш право да оставяш момчето гладно - рече той.

Алвин едва не се изкикоти. Артър имитираше гласа на Гърти Смит до съвършенство.

- Вече е голям за бой, а искам да му дам добър урок - продължи Артър Стюарт, вече с гласа на господаря му.

- Стига бе - промърмори Алвин.

Малкият Артър не спираше.

- Или Алвин ще изяде тази вечеря, Мейкпис Смит, или ще ти я изсипя на главата.

- Посмей само, стара вещице, и ще ти счупя ръцете.

Този път Алвин не може да се сдържи и се разсмя на глас.

- Да пукна, ако не си истински папагал, Артър Стюарт!

Момченцето погледна Алвин и се поусмихна.

От къщата се понесе шум от счупени съдове. Артър се разсмя и се затича в кръг.

- Счупи чиния, счупи чиния - развика се той.

- Страшен си - заяви Алвин. - Кажи ми сега, Артър, ти май не разбираш всичко, което току-що каза, нали? Просто повтаряш каквото си чул, така ли е?

- Счупи чиния в главата му! - Артър се задави от смях и падна по гръб на тревата. Алвин също се смееше, но не можеше да откъсне поглед от момченцето. “Той е повече от това, което изглежда”, помисли той. Иначе остава да е луд.

От другата посока долетя друг силен женски глас, който се понесе във влажния сгъстяващ се мрак:

- Артър! Артър Стюарт!

Артър веднага се изправи.

- Мама - рече той.

- Правилно, старата Пег Гестър те вика.

- Лягам да спя - каза Артър.

- Внимавай само да не те изкъпе първо, че си малко мръсничък.

Артър заприпка по ливадата по пътеката от къщата на извора към хана, където живееше. Алвин го загледа как маха с ръчички докато тича, сякаш летеше. Някаква птица, вероятно кукумявка, летя редом с момчето докато преполови ливадата, ниско над земята, сякаш искаше да му прави компания. Едва когато Артър се изгуби зад къщата при извора, Алвин отново се върна към работата си.

След още няколко минути се стъмни напълно и скоро след това настана дълбока нощна тишина. Дори кучетата в целия град замлъкнаха. Луната щеше да изгрее след няколко часа. Алвин продължи да работи. Нямаше нужда от светлина, защото с усета си долавяше как кладенецът напредва и усещаше пръстта под краката си. Сега не използваше зрението на индианците, дарбата им да чуват песента на зелената гора, ами собствената си дарба, която му помагаше да си проправя път дълбоко в почвата.

Той знаеше, че пак ще удари на камък, този път на два пъти по-голяма дълбочина. Но лопатата му се натъкна на големи скални отломъци, които не приличаха на гладката плоча на мястото, избрано от Ханк Доузър. Тук камъните бяха ронливи и се трошаха, а с дарбата си Ал едва натискаше с лоста и те отскачаха с лекота и той ги изхвърляше от кладенеца като буци пръст.

Щом прокопа този пласт обаче, почвата под краката му стана тинеста. Ако беше някой друг, щеше да се наложи да прекрати работа и на другата сутрин да извика помощ за дрегиране. Но за Алвин това бе лесна работа. Той втвърди почвата по стените на дупката, за да не се процежда бързо водата. Вместо лопата, сега взе драгата и изгреба калната пръст. Нямаше нужда от помощник, който да я изтегли с въже. Вдигаше я сам - с дарбата му всяко загребване на тиня се нареждаше до ръба на кладенеца, сякаш Алвин мяташе извадени от бърлога зайчета.

Тук Алвин бе господарят, той вършеше чудеса в тази дупка. Казваш да не ям и да пия, докато не изкопая кладенеца, мислиш, че ще ти се моля за чаша вода или да ме пуснеш да си легна? Е, няма да стане. Ще си получиш кладенеца, а стените му ще са толкова здрави, че оттук ще се черпи вода даже когато твоята къща и ковачница се превърнат в прах.

Ала още докато вкусваше сладостта на победата, Алвин видя, че Унищожителя се бе приближил повече от когато и да било. Той потрепваше и танцуваше в кръг и вече не беше извън полезрението му. Вече го виждаше право пред себе си, дори в мрака, виждаше го по-ясно отколкото посред бял ден, защото сега не виждаше нищо реално, което да му отвлича вниманието.

Внезапно той се уплаши, както в детските си кошмари и за миг се вцепени от страх в дупката, докато под краката му се процеждаше вода и превръщаше почвата в тиня. Потъваше в гъста тиня, дълбока стотици футове, стените на кладенеца се размекваха, щяха да се срутят върху него и да го погребат, щеше да се удави, вдишвайки калта, знаеше го, усещаше студената и мокра тиня по бедрата си, по слабините си... Той стисна юмруци и през пръстите му се процеди кал, също като празнотата в кошмарите му... После дойде на себе си и се овладя. Да, беше потънал до кръста в кал и ако беше някой друг, щеше да се опита да се измъкне и вместо това щеше да затъне още по-дълбоко и да се задуши. Но това беше Алвин, а не някое обикновено момче. Беше в безопасност, стига да не се поддадеше на страха като дете в кошмар. Той втвърди тинята под краката си така, че да издържи на тежестта му, после вдигна твърдата почва нагоре и се измъкна от калта, докато накрая стъпи на чакълестата тиня по дъното на кладенеца.

Лесно като удушване на плъх. Ако само на това бе способен Унищожителя, можеше направо да си ходи. Алвин му беше достоен съперник, също като на Мейкпис Смит и Ханк Доузър взети заедно. Той продължи да копае, да дрегира, да вдига, мята и после пак се навежда да дрегира.

Вече почти бе стигнал нужната дълбочина, някъде около шест фута под каменната плоча. Ако не бе втвърдил почвата по стените на кладенеца, той щеше да се е напълнил с вода до над главата му. Алвин улови висящото въже и се покатери по стената, като се набираше по въжето.

Луната изгряваше, но дупката бе толкова дълбока, че нямаше да огрее вътре чак до зенита. Нищо. Алвин метна вътре пълна количка с камъните, които бе извадил само преди час. После отново слезе в дупката.

Алвин от малък обработваше камъни с дарбата си, но никога досега така уверено. С голи ръце той мачкаше камъка като мека глина и оформяше гладки квадратни блокчета, с които покри стените на кладенеца от дъното нагоре, прилепени плътно едно о друго, за да не се срутят от натиска на почвата и водата. През процепите между камъните щеше лесно да се процежда вода, но не и пръст, затова кладенецът щеше да с чиста вода още от самото начало.

Естествено, извадените от дупката камъни не стигнаха и Алвин се разходи три пъти до потока, откъдето напълни количката с изгладени от водата камъчета. Макар да улесняваше работата с дарбата, вече бе късна нощ и го обземаше умора. Но той реши да не й обръща внимание. Нима не бе усвоил от индианците да продължава да тича дълго след като го налегне умора? Та той вървя с Та-Кумсо и тича без почивка от Детройт до Осмоликата могила и нямаше да се предаде след една нощ копане - нищо, че бе жаден, че го боляха гърба, бедрата и раменете, да не говорим за лактите и коленете.

Най-сетне, най-сетне успя! Луната бе прехвърлила зенита, в устата си имаше вкус на одеяло от конски косми, но най-после свърши. Той се изкатери от дупката като се набираше по току-що изградените каменни стени. Докато се качваше, той разхлаби хватката си върху почвата около кладенеца, разпечата го и водата, вече опитомена, закапа шумно в дълбоката каменна шахта.

Алвин все още не се, дори не отиде да пие вода от потока. Първата му глътка вода щеше да е от този кладенец, точно както бе казал Мейкпис Смит. Щеше да остане тук и да чака докато водата в кладенеца се надигне, после да я пречисти, да изтегли вода с кофата и да изпие чаша вода пред господаря си. След това щеше да заведе Мейкпис навън и да му покаже кладенеца, който бе посочил Ханк Доузър, заради който го Мейкпис го беше ударил, и чак после онзи, в който можеше да се спусне кофа и да тя потъне във вода, вместо да удари о камък.

Той застана на ръба на кладенеца и си представи как щеше да се плюнчи и ругае Мейкпис. После седна да си отпочине малко краката и си представи лицето на Ханк Доузър като видеше какво е направил Алвин. После полегна да отпусне болезнения си гръб и затвори очи само за минута, за да не обръща внимание на потреперващите сенки на унищожението, които не спираха да го тормозят току извън полезрението му.

Prentice Alvin 23

2010-04-05T12:07:00.002+03:00

ГЛАВА СЕДМА

КЛАДЕНЦИ

Алвин нямаше нужда да проследява водотърсача с поглед. Усещаше местоположението му, докато човекът се отдалечаваше, а гневът му беше като черен шум посред нежната зелена мелодия на гората. Това бе проклятието да е единственият бял, който усещаше живота на зелената гора - което пък го правеше единственият бял, който съзнаваше, че земята умира.

Не че почвата не бе богата - през годините горската растителност бе направила земята толкова плодородна, че дори сянка от семе да хвърлиш, ще поникне, така мълвяха. В нивите, дори в градовете, кипеше живот. Но той не бе част от песента на земята. Беше само шум, шептящ шум, а зеленината на гората и животът на живеещите заедно в хармония индианци, животни, растения и почви, бяха притихнали и тъжно замлъкваха. Алвин долавяше умиращата песен и скърбеше.

Суетен дребен водотърсач. Защо се ядоса толкова, чудеше се Алвин. Но той не настоя, не спори, защото почти веднага след появата на мъжа, Ал видя в периферието на зрението си Унищожителя, сякаш Ханк Доузър го бе довел със себе си.

Алвин за пръв път бе съзрял Унищожителя в детските си кошмари - една огромна празнота, която невидимо се търкаля към него и се мъчи да го прегази, да влезе в него, да го смачка на парчета. Събирача на истории пръв помогна на Алвин да даде име на врага си. Нарече го Унищожителя, който се стреми да разруши вселената, да я разтроши, за да стане равна, студена, гладка и мъртва.

Веднага щом му даде име и получи смътна представа за него, Алвин започна да вижда Унищожителя и посред бял ден с широко отворени очи. Не го виждаше напълно ясно, разбира се. Ако погледнеш право към Унищожителя, едва ли ще го видиш. Той се спотайва невидим зад живите същества, растежа и строенето на света. Но в периферията на зрението, сякаш промъкнал се изотзад, го чакаше старата лукава змия и там го виждаше и Алвин.

Когато беше малък, той научи как да накара Унищожителя да отстъпи и да го остави на мира. Трябваше само да сътвори нещо с ръцете си. Можеше да е нещо просто, като правене на кошнички от трева, но му донасяше покой. Затова когато Унищожителя се показа близо до ковачницата малко след Алвин, той не се разтревожи много. Имаше много възможности за създаване в ковачницата. Освен това вътре в нея бе пълно с огън - огън и желязо, най-твърдата земя. Още от дете Алвин знаеше, че Унищожителя се стреми към водата. Водата бе негов слуга, вършеше неговите дела и рушеше. Нищо чудно, че с идването на служителя на водата, Ханк Доузър, Унищожителя се съвзе и се размърда.

Сега обаче Ханк Доузър си беше тръгнал и отнесъл със себе си гнева и несправедливостта, но Унищожителя остана, скрит сред храстите на ливадата, спотаен в дългите вечерни сенки.

Забий лопатата, загреби пръстта, вдигни до ръба на кладенеца, хвърли настрана. Постоянен ритъм, внимателно издигаш купчина, оформяш страните на дупката. Първите три фута от дупката - с квадратна форма като къщичката на кладенеца. След това дупката се копае кръгла и леко конусовидна, където ще бъде облицована с камъни. Макар да знаеш, че от този кладенец никога няма да се черпи вода, работи внимателно, сякаш смяташ, че той ще стои вечно. Гради усърдно, стреми се да е съвършено и така ще държиш хитрия шпионин надалеч.

Тогава защо Алвин не се чувстваше по-храбър?

Със сигурността на часовник, той усети, че скоро ще падне мрак, защото при него дойде Артър Стюарт с измито след вечерята лице, засмукал корен от пчелник без да промълви нито дума. Алвин му беше свикнал вече. Откакто бе проходило, детето следваше Алвин като сянка и ако не валеше идваше всеки ден. Не говореше много, а когато говореше, не бе лесно да се разбере бебешкия му говор, защото трудно произнасяше "р" и "с". Нямаше значение. Артър не искаше нищо и не бе направил нищо лошо, та Алвин обикновено забравяше, че момчето е край него.

Алвин копаеше, заобиколен от нощни мухички, които жужаха в лицето му и от нямане какво да прави, се замисли за миналото. Вече три години стоеше в Хатрак и не беше научил нищо за целта на дарбата си. А и почти не я използваше, освен за конете, защото не можеше да понася страданието им, когато бе толкова лесно да ги подкове както трябва. Това бе добро дело, но не си струваше в сравнение с унищожението на земята навсякъде около него.

Белите бяха инструмент на Унищожителя по тези гористи земи, това Алвин знаеше със сигурност. Те рушаха повече дори от водата. Всяко отсечено дърво, всеки язовец, миеща мечка, сърна и бобър, изловени без тяхно съгласие, всяка смърт даваше своята дан за убийството на земята. Преди червенокожите пазеха равновесието в природата, но те си отидоха - или западно от Мизипи, или подобно на племената ираква и черики, станаха бели в сърцата си и запретнаха ръкави да се потрудят да унищожат земята още по-бързо от белите. Никой не бе останал да се грижи за целостта на всичко живо.

Понякога на Алвин му се струваше, че единствено той мрази Унищожителя и иска да създава, за да му се противопостави. Но не знаеше как да го направи, нямаше и представа каква да бъде следващата му стъпка. Факлата, която го докосна при раждането му, бе единствената, която можеше да го научи как да стане истински Създател, но нея я нямаше, избягала бе в същия ден, в който той пристигна. Това не беше съвпадение. Тя просто не искаше да го учи. Той имаше своя съдба и го знаеше, но нямаше кой да му помогне да намери пътя към нея. Имам желание, помисли Алвин. Имам силата в себе си, искам да я използвам по предназначение, искам да стана такъв, какъвто ми е писано, но някой трябва да ме научи.

Това със сигурност не е ковачът. Стар използвач. Алвин разбираше, че Мейкпис Смит гледа да го научи колкото възможно по-малко. Дори сега Мейкпис май не знаеше колко много е научил Алвин само от гледане, когато господарят му не подозираше, че го наблюдават. Ако зависеше от него, Мейкпис нямаше никога да го пусне. Ето ме, имам своя съдба, истинско велико дело на живота като героите от Библията, като Одисей и Хектор, а единственият ми учител е един алчен ковач, от когото трябва да се уча скришом, макар обучението да ми се полага по право.

Понякога Алвин изгаряше отвътре и му се дощяваше да направи нещо зрелищно, за да покаже на ковача, че чиракът му не е просто хлапе, което не усеща, че го мамят. Какво щеше да направи Мейкпис Смит, ако видеше как Алвин чупи желязо с пръсти? Ами ако го видеше как изправя крив пирон, или как съединява крехкото желязо, строшено под ударите на чука? Ами ако видеше как Алвин може да изкове толкова тънко желязо, че през него да прозира светлината, но толкова силно, че не може да се пробие?

Глупави мисли и той го знаеше. Първия път Мейкпис Смит можеше да ахне, можеше дори да припадне, но след минути щеше да търси начин как да изкара пари от това и още по-малко вероятно щеше да е да освободи Алвин преждевременно. А и славата му щеше да се разчуе и докато станеше на деветнадесет и Мейкпис вече трябваше да го пусне, Алвин щеше да е придобил прекалено голяма известност. Хората щяха да го карат да ги лекува, да им търси подземни богатства, да намества и да дяла камъни, все работи, за които той не бе роден. Ако му водеха болни и сакати за лекуване, как щеше да му остане време да бъде нещо друго, освен лекар? Щеше да лекува чак когато се научеше да бъде истински Създател.

Само седмица преди клането в Типикану, пророкът Лола-Уосики му показа видение за Кристалния град. Алвин знаеше, че някой ден в бъдещето именно той щеше да изгради тези кули от лед и светлина. Това бе съдбата му, а не да бъде местен лечител. Докато беше ковашки чирак се налагаше да пази истинската си дарба в тайна.

Затова не избяга, макар че бе пораснал много и никой нямаше да го сметне за избягал чирак. Каква полза щеше да има от свободата? Първо трябваше да се научи да бъде Създател, иначе нямаше да има никакво значение дали ще си замине или ще остане.

Затова не споменаваше какво може да върши и почти не използваше дарбите си, освен да подковава коне и да усеща смъртта на земята около себе си. Ала през цялото време подсъзнателно си припомняше какъв е всъщност. Създател.

Каквото и да означава това, аз съм Създател, затова Унищожителя се опитал да ме убие още преди да се родя, а после докато бях дете във Вигор стотици пъти ми се случваха злополуки, които едва не ме погубиха. Ето защо и сега той се спотайва наблизо и ме гледа, очаква възможност да ме улови, може би чака момент като тази вечер, когато съм сам в мрака - аз с лопатата и гнева, че трябва да върша работа, от която няма да има никаква полза.

Ханк Доузър. Какъв е този човек, който не иска да се вслуша в чуждото мнение? Да, пръчката подскочи силно - водата искаше да излезе от земята на това място. Но не беше излязла, защото на четири фута под земята я закриваше каменна плоча. Защо иначе тук имаше естествена поляна? Големите дървета не можеха да се вкоренят, защото просмукалата се вода се стичаше по плочата и корените не можеха да я пробият и да стигнат до водата отдолу. Ханк Доузър можеше да намери вода, но не можеше да разбере какво има между водата и повърхността. Не беше негова вината, че не можеше да види плочата, но че отказваше да приеме възможността за съществуването й, си беше изцяло негова грешка.

Алвин копаеше с всички сили, но веднага щом привърши облата странична стена на кладенеца, лопатата удари на камък - дзън, дзън.

При този нов звук Артър Стюарт изтича до ръба на дупката и погледна вътре.

- Дзън-дзън - извика той и плесна с ръце.

- Точно дзън - отвърна Алвин. - По цялата ширина на дупката има твърда скала. Аз обаче няма да кажа на ковача, Артър Стюарт, можеш да се обзаложиш. Той ми каза че няма да пия и да ям, докато не стигна до водата, а аз няма ида и да го моля за вечеря преди да е мръкнало само защото съм ударил на камък.

- Дзън - отговори момченцето.

- Ще изкопая всяка трошица кал от тази дупка докато не остане гол камък.

Той внимателно изкопа цялата пръст, като изстъргваше лопатата по неравната повърхност на камъка. Дори така той продължаваше да е кафяв и землист, затуй Алвин не бе доволен. Искаше камъкът да стане бял до блясък. Не го гледаше никой, освен Артър Стюарт, а той си беше още бебе. И Алвин използва дарбата си, както не бе правил откакто напусна Вигор. Накара цялата пръст да се оттече от камъка, да се плъзне настрани и да се влее в гладките пръстени стени на дупката.

След малко камъкът блестеше подобно на локва, отразяваща последните слънчеви лъчи. Птиците по дърветата пееха вечерната си песен. От Алвин течеше пот и капките образуваха малки черни петънца скалата.

Артър пак застана на ръба на дупката.

- Вода - каза той.

- Дръпни се, Артър Стюарт. Нищо, че не е много дълбоко, ти не бива да стоиш близо до такива дупки. Можеш да се убиеш, ако паднеш вътре.

С шумно пляскане на крила прелетя някаква птичка. Друга птица нададе писък.

- Сняг - рече Артър Стюарт.

- Не е сняг, а камък - обясни Алвин. После се изкатери от дупката и се разсмя беззвучно. - Ето ти кладенеца, Ханк Доузър. Върни се и виж къде се е забила пръчката ти в земята.

Щеше да съжалява, че е накарал господаря да удари Алвин. Не беше шега работа да те удари ковач, особено такъв като господаря, който не си пестеше силата дори като удряше деца, да не говорим за чирак с телосложение на мъж, какъвто бе Алвин.

Сега вече можеше да иде в къщата и да съобщи на Мейкпис, че кладенецът е изкопан. Щеше да доведе господаря си да му покаже дупката с камъка на дъното, твърд като сърцевината на света. Алвин дори си представи как му казва: "Покажи ми как се пие това и ще пия". Щеше да е истинско удоволствие да чуе псувните на ковача като го види.

Само че сега, когато можеше да им покаже, че не е трябвало да се отнасят с него така, Алвин разбра, че в крайна сметка няма значение дали ще им даде да разберат или не. Имаше значение, че Мейкпис Смит се нуждаеше от този кладенец. И то много - щом бе готов да заплати на водотърсача с безплатно подковаване. Все едно дали кладенецът щеше да е където каза Ханк Доузър или другаде, но Алвин знаеше, че трябва да го изкопае.

Но това от друга страна щеше още повече да подхрани гордостта на Алвин. Щеше да дойде с кофа вода, точно както му бе заповядал Мейкпис, но от кладенец, който сам бе намерил.

Огрян от залязващото слънце, той се огледа за място където да може да се копае. Чу Артър Стюарт, който изтръгваше трева от ливадата, чу песента на птиците, наподобяваща репетиция на църковен хор, толкова силно пееха тази вечер.

Или пък просто бяха уплашени. Защото докато се оглеждаше, Алвин усети раздвижването на Унищожителя в мрачевината. По принцип изкопаването на първата дупка трябваше да го пропъди за дни напред. Но не, той го следваше току извън обсега на зрението му, вървеше по стъпките му, докато Алвин търсеше място за истински кладенец. Това заприличваше все повече на старите му кошмари, в които нищо не можеше да прогони Унищожителя. От тази мисъл по гръбнака му пролази страх и той потръпна въпреки топлия пролетен въздух.

Алвин сви рамене и пропъди страха. Знаеше, че Унищожителя няма да го пипне. През целия му досегашен живот, Унищожителя се бе опитвал да го убие чрез имитация на злополуки - водата замръзваше под стъпалата му, или подронваше речния бряг, за да го събори вътре. Понякога дори използваше човек, за да посегне на Алвин - като преподобния Троур или индианците чок-тоу. През целия му живот, като изключим сънищата му, Унищожителя никога не действаше директно.

Сега пак няма да действа така, помисли Алвин. Продължавай да търсиш, за да изкопаеш истинския кладенец. Лъжливият не успя да прогони измамника, но истинският не може да не го стори. После няма да видя трептенето на ръба на зрението си поне три месеца занапред.

С тази мисъл, Алвин се приведе и се съсредоточи върху търсене на процеп в скритата каменна плоча.

Prentice Alvin 22

2010-03-30T17:45:00.000+03:00

ГЛАВА ШЕСТА

МАСКАРАД

Пеги не беше красавицата на губернаторския бал, но това не й пречеше. Госпожа Модести отдавна я бе научила, че е погрешно жените да се съревновават помежду си. “Няма награда, спечелена от жена, която да е недостижима за посестримите й.”

Никой друг обаче не разбираше това. Останалите жени се оглеждаха със завистливи погледи – изчисляваха вероятните разходи за рокли, опитваха се да познаят цената на амулетите за красота, носени от другите жени, помнеха кой с кого е танцувал и колко мъже са обещали да присъстват.

Малцина обаче погледнаха Пеги със завистливо око при първото й влизане в залата в ранния следобед. Тя знаеше какво впечатление прави. Вместо да е вдигната в елегантна прическа, косата й беше пригладена и лъскава, опъната и добре поддържана, само с няколко немирни кичури тук-там. Роклята й бе семпла, почти обикновена, но това беше целенасочено.

“Имаш хубаво младо тяло, затова роклята ти не бива да отвлича погледа от естествената гъвкавост на младостта.” Освен това, роклята беше необичайно скромна и откриваше по-малко гола плът от всички останали, но, за разлика на повечето рокли, разкриваше свободните движения на тялото под нея.

Тя и сега чуваше гласа на госпожа Модести:

“Много момичета не разбират, че корсетът не е самоцел. Предназначението му е да позволи на остарелите и отпуснати тела да имитират природно здравото тяло на млада жена. Твоят корсет трябва да леко набран, за да ти е удобен, а не стегнат. Така тялото ти ще може да се движи свободно и ще q дишаш леко. Другите момичета ще ти се чудят на куража да се появиш на публично място с естествената си талия. Но мъжете не гледат кройката на женските дрехи. Те се наслаждават на естествеността на една жена, която се чувства удобно, уверена е в себе си, радва се на живота в този ден, на това място, в тяхната компания.”

Най-вече тя не носеше бижута. Всички останали дами зависеха от амулети за очароване, когато се появяваха в обществото. Ако момичето нямаше дарба за очароване, тя трябваше да си купи – или по-скоро родителите или съпруга й трябваше да купят – заклинание, гравирано върху пръстен или амулет. Амулетите бяха предпочитани, защото се носеха по-близо до лицето, така че можеше да се постигне същия ефект с по-слабо, тоест по-евтино заклинание. Тези талисмани не влияеха отдалеч, но близостта до жена с талисман засилваше усещането, че лицето й е особено красиво. Нито една от чертите й не се променяше, всичко си оставаше такова, каквото е. Променяше се единствено преценката на наблюдаващия. Госпожа Модести се присмиваше на подобни заклинания. “Какъв смисъл има да заблуждаваш някой, който знае, че е заблуден?” Затова Пеги не носеше амулети.

Всички останали жени на бала бяха дегизирани. Въпреки че никой не носеше маска, балът беше маскарад. От присъстващите жени само Пеги и Модести не бяха облечени в маскени костюми и не се мъчеха да отговарят на някакъв неестествен идеал за красота.

Тя се досещаше за мислите на другите момичета, които я наблюдаваха как влиза в залата. Горката. Колко е невзрачна. Не е никаква конкуренция. И оценката им беше съвсем вярна – поне отначало. Никой не обърна особено внимание на Пеги.

Госпожа Модести внимателно подбираше кавалерите, с които я запознаваше.

- Бих искала да ви представя моята млада приятелка Маргарет, - казваше тя. После Пеги се усмихваше със свежата си открита усмивка, в която нямаше нищо изкуствено, с естественост, която говореше, че е наистина щастлива, че се запознава с приятел на госпожа Модести. Мъжете докосваха ръката й, покланяха се, а тя им отвръщаше с грациозен и непресторен реверанс и дружелюбно се здрависваше с тях като с бъдещи приятели.

- Изкуството на красотата е изкуство на истината – казваше госпожа Модести. – Останалите жени се преструват, че са други, а ти ще бъдеш самата себе си, най-прекрасната, с естествената жизнерадостна грация на скоклива сърна или кръжащ ястреб.

Кавалерът я канеше на танц и тя танцуваше, без да се притеснява за правилните стъпки или за темпото; вместо да си показва роклята, тя се наслаждаваше на самия танц, симетричното движение и начина, по който музиката се лее през телата им. Мъжът, който танцуваше с нея, я запомняше. След нея другите момичета му изглеждаха схванати, непохватни, затворени. Изкуствени. Много мъже, също толкова изкуствени като повечето дами, не се познаваха достатъчно добре и не осъзнаваха, че нейната компания им е по-приятна, отколкото тази на други млади дами. Но госпожа Модести не запознаваше Пеги с такива мъже. Тя позволяваше на Пеги да танцува само с такива, които бяха способни да я оценят.

Минаха часове и мъгливият следобед премина в ярка вечер и все повече кавалери кръжаха около Пеги, записваха се в списъка й за танци и непрестанно разговаряха с нея в промеждутъците, носеха й закуски и напитки, които тя приемаше, ако беше гладна или жадна, или учтиво отказваше, ако не беше. Накрая останалите момичета я забелязаха. Разбира се, имаше много мъже, които не обръщаха внимание на Пеги, и останалите дами не страдаха от липса на кавалери. Ала дамите бяха на друго мнение. Те виждаха, че Пеги е заобиколена от внимание и тя се досещаше какво си шепнеха една на друга:

- Какво ли заклинание използва?

- Носи амулет под корсажа си – сигурна съм, че видях формата му под евтината й рокля.

- Защо никой не забелязва колко е широка в талията?

- Вижте каква е разрошена косата й, сякаш идва от обора.

- Сигурно ги ласкае.

- Само определен тип мъже се въртят около нея, забелязвате ли?

Горките жени. Пеги използваше само сила, която те също притежаваха по рождение. Не употребяваше изкуствени амулети, купени с пари.

Най-важното обаче беше, че тук Пеги не използваше дарбата си. През годините тя лесно бе усвоила поученията на госпожа Модести, защото те бяха продължение на естествената й почтеност. Единствената трудност за преодоляване беше дарбата на Пеги. По навик, срещнеше ли нов човек, тя го поглеждаше в сърдечния огън и разбираше какъв е. Така тя узнаваше за него повече, отколкото знаеше сама за себе си, а после трябваше да скрие знанието си за най-тъмните му тайни. Затова бе резервирана и изглеждаше дори високомерна.

Госпожа Модести и Пеги бяха съгласни, че тя не бива да издава колко знае за хората. Но Модести я увери, че щом крие нещо толкова важно, нямаше да може да стане самата себе си - една прекрасна жена. Нямаше да стане онази, която Алвин щеше да обича заради самата нея, а не от жалост.

Отговорът беше лесен. Щом Пеги не можеше да каже каквото знаеше, не можеше да крие каквото знаеше, единственото решение бе да не го научава изобщо. През последните три години това беше най-важната й битка – да се научи да не поглежда в сърдечните огньове около нея. След много усилия, разочаровани сълзи и хиляди различни опити за самозаблуда, тя бе успяла. Можеше да влезе в препълнена бална зала и да остане в неведение за сърдечните огньове около себе си. О, тя ги виждаше - не можеше да се заслепи - но не им обръщаше внимание. Не се приближаваше до тях, за да се вгледа надълбоко. А с усъвършенстването на уменията си вече не се налагаше да се старае да не се вглежда в сърдечния огън. Вече можеше да застане съвсем близо до някого, да разговаря с него, да се съсредоточава върху казаното, без да вижда скритите му мисли повече от всеки друг човек.

Разбира се годините й като факла я бяха научили на много неща за човешката природа – какво се крие зад определени думи, тон, изражение или жест - и тя лесно четеше хорските мисли. Почтените хора обаче не й се сърдеха, че познава какво мислят в момента и не се налагаше да крие това знание. Не виждаше единствено най-съкровените им тайни - сега тези тайни бяха невидими за нея, ако не избереше да ги види.

А тя избираше да не ги вижда. Защото в новото за нея безразличие, тя откри непозната до този момент свобода. Сега вече можеше да възприема хората такива, каквито изглеждаха. Вече можеше да се наслаждава на компанията им, без да знае и съответно да се чувства отговорна за потайните им копнежи, или още по-ужасно, за страховитите им бъдещи пътеки. Така танците, смехът и говорът й придобиваха нюанс на въодушевена лудост и на бала нямаше по-свободна жена от Маргарет - младата приятелка на Модести, защото както никой друг тя бе познала отчаяно пленничество през целия си живот досега.

Затова Пеги се чувстваше толкова прекрасно на бала на губернатора. Всъщност тя не преживяваше триумф - нали не беше покорила ничие сърце - мъжете, спечелили приятелството й, не бяха покорени, а освободени, дори победители. Тя изпитваше чисто щастие, което се предаваше на обкръжението й - такива приятни чувства не можеха да се сдържат. Дори тези, които клюкарстваха по неин адрес иззад ветрилата си, се заразяваха от радостта на събитието и мнозина казаха на съпругата на губернатора, че това е най-успешният бал в Декейн, даже в целия щат Сускуахени.

Някои дори осъзнаваха кой е направил вечерта толкова радостна. Сред тях бяха съпругата на губернатора и госпожа Модести. Пеги забеляза, че двете разговарят, докато тя се носеше грациозно на подиума и даряваше партньора си с такива усмивки, че той се разсмя от щастие, че танцува с нея. Съпругата на губернатора кимаше усмихнато и посочи с ветрилото си към подиума, където очите на Пеги за миг срещнаха нейните. Момичето й се усмихна топло, губернаторшата й се усмихна й кимна в отговор. Този жест не остана незабелязан. Сега Пеги щеше да бъде канена на всеки прием в Декейн, можеше да посещава два-три на вечер, ако пожелае и то всеки ден в годината.

Въпреки това Пеги не се гордееше с успеха си, защото разбираше колко е незначителен. Бе си извоювала достъп до най-престижните домове в Декейн - ала Декейн бе само столица на щат, забутан на американската граница. Ако искаше да пробие в обществото, трябваше да стигне до Камелот, да спечели благоволението на кралските особи, а оттам да тръгне за Европа, да бъде приета във Виена, Париж, Варшава или Мадрид. Дори тогава, дори ако танцуваше с всяка коронована особа, това нямаше да означава нищо. Тя щеше да умре, те щяха да умрат, нима светът щеше да стане по-добро място заради някакви танци?

Преди четиринадесет години тя бе съзряла истинско величие в сърдечния огън на едно новородено момче. Тя бе пазила детето, защото бе обикнала бъдещето му, но бе обикнала и момчето, заради самото него и заради душата му. Но по-важно от чувствата й към чирака Алвин беше обичта им към делото, което му предстоеше. Крале и кралици изграждаха или губеха кралствата си, търговците печелеха цели състояния и после ги пропиляваха, художници създаваха произведения, които с течение на времето избледняваха или биваха забравени. Само чиракът Алвин носеше в себе си семената на Създаването, които щяха да издържат проверката на времето, щяха да удържат на неспирните атаки на Унищожителя. Затова тази вечер тя танцуваше за него, знаейки, че ако успее да спечели любовта на тези непознати, може би ще успее да спечели и неговата любов и да си извоюва място до него по пътя му към Кристалния град, където всички обитатели ще могат да виждат като факли, да строят като създатели и да обичат с Христовата любов.

При мисълта за Алвин тя насочи вниманието си към далечния му сърдечен огън. Макар да се бе научила да не гледа близките огньове, тя никога не спря да се взира в неговия. Може би така ставаше по-трудно да владее дарбата си, но какъв смисъл имаше да учи нещо, ако това значеше, че ще изгуби връзката си с това момче? Не се налагаше да го търси, с частица от съзнанието винаги знаеше къде гори сърдечният му огън. През тези три години се бе научила да не го гледа през цялото време, но все пак можеше да хвърли поглед за секунда. Така и направи.

Той копаеше дупка зад ковачницата. Но тя не обърна внимание на работата, защото и той не я забелязваше. В сърдечния му огън най-силната емоция бе гневът. Някой бе постъпил несправедливо с него - но това едва ли е нещо ново, нали? Мейкпис, който някога бе от най-честните господари, бе започнал да завижда на сръчността на Алвин с желязото и завистта го бе направила несправедлив. Колкото повече момчето го надминаваше, толкова по-яростно той отричаше способностите му. Алвин живееше с несправедливости всеки божи ден, ала никога преди не бе го виждала толкова разгневен.

- Какво има, госпожице Маргарет? - попита загрижено партньорът й. Пеги бе спряла насред подиума. Музиката продължаваше, двойките продължаваха със стъпките на танца, но най-близките до тях танцьори бяха спрели и я гледаха.

- Не мога... да продължа - прошепна тя. Удивително, беше се задъхала от страх. От какво се страхуваше?

- Искате ли да излезем навън? - попита той. Как ли се казваше? Сега в мислите й имаше само едно име - Алвин.

- Да, моля. - Тя се облегна на рамото му, докато вървяха към отворените към верандата врати. Тълпата им направи път, но тя дори не забеляза.

Като че ли целият насъбран гняв с годините при Мейкпис Смит сега избиваше на повърхността. Всяко забиване на лопатата бе мощен удар за отмъщение. Един пътуващ търсач на вода го бе разгневил и ударите бяха предназначени за него. Но не за него се притесняваше Пеги, нито за провокацията, колкото и нечестна и зла да бе тя. Тя се тревожеше за Алвин. Нима не виждаше, че копането с омраза бе разрушително действие? Нима не знаеше, че когато работиш с цел да разрушиш, ти сам каниш Разрушителя? Когато трудът ти унищожава, Унищожителят може да предяви правата си над теб.

В падащия здрач отвън въздухът бе по-хладен, а последните отблясъци на слънцето хвърляха червеникава светлина по моравата пред губернаторското имение.

- Госпожице Маргарет, дано не съм ви сторил нещо, от което да припаднете...

- Не, няма да припадна. Ще ме извините ли? Хрумна ми една мисъл, това е всичко. Просто трябва да я обмисля.

Той я изгледа с изумление. Когато жените искаха да се отърват от някой мъж, те винаги твърдяха, че ще припаднат. Не и госпожица Маргарет. Пеги разбра, че той е озадачен и неуверен. Етикетът с припадането бе ясен. Но как е редно да се отнесе един джентълмен към жена, на която й е "хрумнала мисъл"?

Тя положи длан на рамото му.

- Уверявам ви, приятелю - аз съм добре и ми беше много приятно да танцуваме. Надявам се, че ще танцуваме пак. Но засега имам нужда да остана сама.

Тя забеляза как думите й намалиха тревогата му. Бе го нарекла "приятелю", което бе обещание, че ще го запомни, надеждата й да танцува отново с него бе толкова искрена, че не можеше да не й повярва. Взе думите й буквално и се поклони усмихнато. След това тя дори не забеляза кога си е тръгнал.

Вниманието й бе далеч в Хатрак, където чиракът Алвин зовеше Унищожителя, без да осъзнава какво върши. Пеги напразно потърси в сърцето му спасително чувство. Гневът бе обладал Алвин и всички пътеки водеха към едно и също място, което я изпълваше с ужас, защото не виждаше какво има там, не виждаше какво се случва. А оттам пътеки не излизаха.

Какво правя на този глупав бал, когато Алвин е имал нужда от мен? Ако му бях обръщала внимание както трябва, щях да предвидя това и щях да намеря начин да му помогна. А аз танцувах с мъже, чието значение за бъдещето на света е нищожно. Да, те ме харесват. Но какъв е смисълът, ако чиракът Алвин бъде унищожен, ако Кристалният град бъде унищожен още преди Създателят му да е започнал да го гради?

Prentice Alvin 21

2010-03-26T13:50:00.002+02:00

В този миг Ханк Доузър осъзна нещо, което иначе нямаше да забележи. Дарбата на момчето за подковаване бе много доходоносна, а Мейкпис Смит беше тъкмо човек, който щеше да го държи до края на срока на договора, за да печели от репутацията му, че подковава добре и няма загуби от окуцели коне. Един алчен господар би постъпил точно така – би твърдял, че момчето не го бива в ковачницата например и би използвал това като предлог да го държи до края. Междувременно момчето щеше да създаде име на ковачницата, че там се подковава най-добре в източната част на Хио. Което значеше още пари в джоба на ковача, но абсолютно нищо за момчето – нито пари, нито свобода.

Законът си е закон и ковачът не го нарушава – той има право на всеки ден от службата на момчето. Но обичаят повелява да се освободи чирака щом усвои занаята достатъчно, че да се изхранва сам. Иначе защо да се мъчи чиракът да работи и да се учи колкото може по-бързо, ако не може да се надява на по-ранно освобождаване? Казват, че дори собствениците на роби в Кралските колонии позволявали на робите да спечелят джобни пари, за да имат с какво да откупят свободата си малко преди да умрат.

Мейкпис Смит не нарушаваше закона, но не спазваше обичая на господарите. Ханк не одобряваше това - лош господар бе този, който продължава да държи чирака, въпреки че вече го е научил на всичко, което знае.

И все пак, макар да разбираше, че чиракът има право, а господарят – не, Ханк усещаше в сърцето си студена и влажна ненавист към момчето. Той потрепера и се опита да я прогони.

- Казваш, че ти трябва кладенец – рече той. – За пиене ли ти трябва, за пране или за ковачницата?

- Има ли значение? – попита ковачът.

- За мене има. За пиене ще ти трябва чиста вода, а за пране – вода, в която няма зарази. А в ковачницата за желязото е все едно дали се охлажда в чиста или в мръсна вода, нали така?

- Изворът на хълма намалява с всяка изминала година .- обясни ковачът. – Трябва ми кладенец, на който да мога да разчитам. Дълбок и с чиста вода.

- Знаеш защо потокът намалява – рече Ханк. – Всички си копаят кладенци, които изсмукват подземната вода, преди да се издигне до извора. Твоят кладенец ще бъде последната капка, ако мога така да се изразя.

- Нищо чудно. Но аз не мога да затрупам техните кладенци, а също имам нужда от вода. Заселих се тук заради потока, а сега те ми го пресушиха. Е, сигурно мога да се преместя, но имам жена и три деца в къщата, освен това тук ми харесва и то много. Затова предпочитам да извадя вода, вместо да се местя.

Ханк се приближи до редицата върби покрай потока, близо до полуразрушената къща при извора.

- Твоя ли е?

- Не, на стария Хорас Гестър, собственика на хана.

Ханк намери тънка върбова клонка ръчка, която се раздвояваше както трябва и започна да я сече с ножа си.

- Къщата при извора не се използва много напоследък, виждам.

- Както казах, потокът пресъхва. Половината лято няма достатъчно вода да охлажда съдовете със сметана. Няма смисъл от нея, щом не можеш да държиш продукти в нея цяло лято.

Ханк направи последен разрез и върбовата пръчка се отчупи. Той обели дебелия й край донякъде и окастри клонките, за да я изглади. Имаше търсачи, които не гледаха колко е гладка пръчката им, само махаха листата и я оставяха грапава, но Ханк знаеше, че водата не винаги иска да бъде намерена и тогава бе нужна много гладка върбова пръчка. Други пък използваха гладка пръчка, но винаги една и съща, година след година, на различни места, но това също беше грешка. Пръчката трябваше да е върбова или понякога ореховоа и да е израснала, смучейки водата, която искаш да намериш. Другите търсачи бяха шарлатани, колкото и гадно да звучи. Те откриваха вода, защото на повечето места има вода, ако копаеш достатъчно надълбоко. Но Ханк работеше както трябва, имаше истинска дарба. Усещаше как върбовата пръчка потрепва в ръцете му, усещаше водата да му пее изпод земята. А и той не се хващаше за първата следа от вода. Търсеше чиста и прозрачна вода, близо до повърхността и лесна за вадене. Гордееше се с работата си.

Но при чирака… как му беше името... Алвин, при него не беше така. Човек или можеше да подковава без да нарани коня, или не. Ако окуцее кон, хората трудно идват пак при същия ковач. Но с търсачите на вода нямаше значение дали намират вода всеки път или не. Ако се наричаш търсач и носиш раздвоена пръчка, хората ще ти плащат за търсене на кладенци без да се интересуват дали имаш дарба

Посред тези мисли Ханк се запита дали именно затова не мрази толкова момче – защото то вече си бе създало име в занаята си, а Ханк не беше известен, нищо, че беше единственият истински търсач в околността от много време насам.

Ханк седна на тревистия бряг на потока и свали обувките си. Когато се наведе да остави втория ботуш на сухия камък, за да не се напълни с насекоми, той съзря две очи, примигващи сред сенките между храсталаците. Това го стресна – стори му се, че вижда мечка, после, че вижда индианец, който иска да го скалпира, макар и двата вида отдавна да бяха изчезнали от тези земи. Но беше просто едно дребно светлокожо негърче, което се криеше в храстите. Момчето бе мулатче, наполовина бяло, наполовина чернокожо – Ханк го забеляза веднага щом преодоля първоначалната си уплаха.

- Какво гледаш? – попита Ханк.

Очите се затвориха и лицето изчезна. Храстите се размърдаха и зашепнаха от нещо пълзящо между тях.

- Не му обръщай внимание – каза Мейкпис Смит. – Това е Артър Стюарт.

Артър Стюарт! В Нова Англия и Съединените щати нямаше човек, който да не знае това име, също като жителите на Кралските колонии.

- Тогава сигурно ще се зарадваш да научиш, че аз пък съм Лорд протекторът – каза Ханк Доузър. – Защото ако кралят имаше такъв цвят на кожата, значи знам новина, която ще ми донесе три безплатни яденета на ден във всеки град в Хио и Сускуахени докато съм жив.

Мейкпис се разсмя.

- Не, това е шега на Хорас Гестър. Двамата със старата Пег Гестър отглеждат това момче, защото истинската му майка е много бедна. Разбира се, това не е единствената причина, все пак той е прекалено светлокож и не можеш да виниш мъжа й, Мок Бери, че не иска да гледа как това дете сяда на масата заедно с въгленочерните му деца.

Ханк Доузър започна да си събува чорапите.

- А може би Хорас Гестър го е взел, защото има нещо общо със светлата кожа на момчето?

- Затвори си устата, Ханк, и не приказвай такива неща. Хорас не е такъв човек.

- Ще се изненадаш, ако разбереш за какви хора съм научавал, че са точно “такъв човек”. Но, разбира се, не го твърдя за Хорас Гестър.

- Нали не мислиш, че старата Пег Гестър ще пусне наполовина черното копеле на мъжа си в къщата?

- Ами ако не знае?

- Щеше да знае. Дъщеря й Пеги беше факлата на Хатрак. А всички знаеха, че малката Пеги Гестър никога на лъже.

- Чувал съм да говорят за факлата на Хатрак, преди да дойда тук за пръв път, но защо никога не съм я виждал?

- Защото си замина, затова – отвърна Мейкпис. – Преди три години. Избяга и най-добре ще направиш да не отваряш дума за нея в хана на Гестърови. Те са много чувствителни на тази тема.

Вече останал бос, Ханк Доузър застана на брега на потока. Той вдигна поглед и сред дърветата съзря същото момче, Артър Стюарт, което го наблюдаваше . Е какво пък, голяма работа, едно негърче. Нищо лошо не може да ми стори.

Ханк нагази в потока и леденостудената вода покри стъпалата му. Той безмълвно заговори на водата така: “Не искам да препречвам пътя ти, не искам да те пресушавам. Кладенецът, който ще изкопая, няма да ти причини зло, а просто ще ти даде ново място, откъдето да течеш, като друго лице, още ръце, друго око. Затова не се крий от мен, Вода. Покажи ми къде се надигаш, къде се протягаш да достигнеш небето и аз ще им кажа да копаят там и ще те освободя да прелееш над земята, ще видиш.”

- Тази вода достатъчно ли е чиста? – попита Ханк ковача.

- Съвсем чиста – отвърна Мейкпис. – Никога не съм чувал някой да се е разболял от нея.

Ханк мушна острия край на пръчката във водата по посока на течението. Вкуси я, каза той на пръчката. Вдъхни аромата й и го запомни, а после ми намери още вода, все така сладка.

Пръчката заподскача в ръцете му. Беше готова. Той я извади от потока и тя се успокои, но продължи да потрепва лекичко, за да му покаже, че е жива и че търси.

Той спря да говори, спря да мисли. Само тръгна със затворени очи, защото не искаше зрението да му отвлича вниманието от изтръпването на ръцете му. Пръчката никога не го подвеждаше, а да гледа с очи беше все едно да признае, че пръчката няма сила да намира вода.

Отне му близо половин час. Да, намери няколко места веднага, но те не бяха достатъчно добри, не и за Ханк Доузър. По рязкото подскачане на пръчката той познаваше кога водата е близо до повърхността. Вече бе станал толкова добър, че хората го вземаха за търсач с бръмбар, което бе най-голямата похвала. А търсачи с бръмбар се срещаха много рядко, обикновено бяха седми син или тринадесето дете, затуй Ханк вече не им завиждаше за дарбата, или поне рядко му се случваше.

Пръчката се спусна тъй рязко, че се зарови на три инча дълбочина в пръстта. По-ясно от това, здраве. Ханк се усмихна и отвори очи. Беше на трийсет фута разстояние от ковачницата. И с отворени очи нямаше да открие по-добро място. И търсач с бръмбар нямаше да свърши по-добра работа.

Ковачът също мислеше така.

- Ако ме беше попитал къде искам да е кладенецът, щях да избера точно това място! – възхити се той.

Ханк кимна, приемайки похвалата без усмивка, с полуотворени очи, а цялото му тяло гореше от силата на водния зов.

- Не искам да вдигам пръчката, докато не отбележиш мястото около него с лопата.

- Донеси лопата! – извика ковачът.

Чиракът Алвин изтича за инструмента. Ханк забеляза как Артър Стюарт го последва, препускайки с късите си крачета тъй непохватно, че ей-сега щеше да падне. И наистина се просна по корем на тревата с такава скорост, че се плъзна още един ярд напред и после се изправи целия мокър от росата. Това изобщо не го спря – той се заклати към ковачницата накъдето бе отишъл Алвин.

Ханк се обърна към Мейкпис Смит и ритна пръстта под краката си.

- Не мога да съм сигурен, нали не съм търсач с бръмбар, - каза той със цялата скромност, на която бе способен, - но ми се струва, че няма да копаеш повече от десет фута, преди да стигнеш до водата. Чиста и прясна, колкото искаш.

- А, това не ме засяга, няма аз да го копая – отвърна Мейкпис.

- Твоят чирак изглежда достатъчно силен да го изкопае сам, ако не лентяйства и не спи зад гърба ти.

- Той не е лентяй – призна Мейкпис. – А ти сигурно ще отседнеш в хана, нали?

- Не, не смятам – отвърна Ханк. – На около шест мили западно от тук ме чакат едни хора да им намеря сухо място, където да си изкопаят хубава дълбока изба.

- Това не е ли точно обратното на търсенето на вода?

- Така е, даже е по-трудно, особено в такава влажна местност като тази.

- Тогава се върни по същия път и аз ще ти запазя глътка от първата вода, извадена от твоя кладенец.

- С удоволствие – отвърна Ханк. Рядко му предлагаха тази чест, да изпие първата глътка от кладенеца. Тя даваше особена сила, но само ако беше предложена доброволно и Ханк не можа да сдържи усмивката си. – Ще се върна след два-три дни, обещавам.

Чиракът се върна с лопатата и се зае да копае плитка бразда. Но Ханк веднага забеляза, че момчето очерта квадрат без да мери, всичките му страни бяха еднакви, а и доколкото успя да види, отговаряха на посоките на компаса. Застанал наблизо с все още забита в земята пръчка, Ханк внезапно усети, че му прилошава от близостта на момчето. Това не бе прилошаване, при което ти се ще да си изхвърлиш закуската, а такова, което преминава в болка и в насилие. Ханк усети че иска да грабне лопатата от ръцете на момчето и да го удари по главата с острата й част.

Пръчката пак се разтрепери в ръката му и най-после той разбра. Не самият той изпитваше омраза към момчето, а водата, на която служеше. Тя желаеше смъртта на това момче.

В мига, когато тази мисъл премина през ума му, Ханк започна да се бори с нея и потисна прилошаването си. Това бе най-откачената мисъл. Та водата си беше вода. Тя иска просто да извира изпод земята, или да се стича от облаците и да потече по лицето на земята. В нея нямаше злоба, нито желание да убива. А и Ханк Доузър бе християнин и баптист до мозъка на костите си – естествената религия за водотърсач, така да се каже. Когато натискаше хора под вода, то беше да за да ги кръсти и доведе при Иисус, а не да ги удави. В сърцето на Ханк нямаше убийство, там беше Спасителя, който го учеше да обича враговете си и че дори омразата към ближния се равнява на убийство.

Ханк безмълвно се помоли на Иисус да премахне този гняв от сърцето му и да го накара да спре да желае смъртта на това невинно момче.

Сякаш в отговор на молитвата, пръчката изскочи от земята, изтръгна се от ръцете му и се озова в храстите на няколко метра разстояние.

През целия му живот на водотърсач, това никога не се бе случвало. Пръчката да излети така! Сякаш водата го бе отблъснала рязко, като дама, отблъскваща мъж заради ругатня.

- Окопах мястото – рече чиракът.

Ханк го изгледа строго да види дали е забелязал нещо странно в пръчката. Но момчето дори не гледаше към него, а бе забило поглед в току-що изкопания от него квадрат.

- Браво – похвали го Ханк като се стараеше гласът му да не издаде отвращението, което изпитваше.

- Само че няма смисъл да се копае тук – продължи момчето.

Ханк не повярва на ушите си. Не стига, че момчето имаше наглостта да противоречи на господаря си в собствения си занаят, но да говори за нещо, което изобщо не разбира?

- Какво каза, я повтори?

Момчето явно усети заплахата по лицето му или по бесния му тон, защото веднага отстъпи.

- Нищо, сър. Не ми е работа да се меся.

Ала потисканият гняв избухна и Ханк нямаше да остави момчето така.

- Ти си мислиш, че можеш и моята работа да вършиш, така ли? Може твоят господар да те оставя да си мислиш, че добър колкото него, защото имаш дарба с копитата, но аз съм истински водотърсач. И пръчката ми показва, че тук има вода!

- Вярно е – отвърна кротко момчето и Ханк не забеляза,?? че то е с четири инча по-високо от него и вероятно много по-силно. Чиракът Алвин не беше чак великан, но и джудже не беше.

- Вярно ли? Не е твоя работа да казваш дали пръчката ми показва вярно или невярно!

- Знам, сър, не ми беше работа да го казвам.

Точно тогава се появи ковачът, който буташе количка с търнокоп и два големи железни лоста.

- Какво става? – попита той.

- Чиракът ти се държи нагло с мен – отвърна Ханк, но веднага щом го изрече, осъзна, че не бе напълно справедлив – момчето вече му се бе извинило.

Сега вече Мейкпис замахна с ръка и удари на момчето шамар като с мечешка лапа. Алвин залитна под удара, но не падна.

- Извинете, сър – рече Алвин.

- Той каза, че нямало вода на мястото, което аз посочих за кладенец! – Ханк не можа да се спре. – Аз проявих уважение към неговата дарба. А той към моята – не.

- Дарба или не, той трябва да има уважение към клиентите ми, или ще научи колко дълго е нужно, за да станеш ковач.

Ковачът сграбчи един от двата тежки железни лоста в ръка, сякаш се канеше да го стовари на гърба на момчето. Това обаче щеше да е истинско убийство, а Ханк не искаше това. Той протегна ръка и улови края на лоста.

- Не, Мейкпис, почакай, всичко е наред. Той ми каза, че съжалява.

- И това ти е достатъчно?

- Да, ако знам, че ще послушаш мене, а не него – каза Ханк. – Не съм толкова стар, че да слушам как момчета с дарба за подковачи ми разправят, че не мога да намирам вода.

- О, кладенецът ще бъде точно тук, можеш да си сигурен. И това момче ще го изкопае само и няма да хапне нито хапка, докато не стигне до вода!

Ханк се усмихна.

- Добре тогава, той ще открие, че аз си знам работата – няма да се наложи да копае надълбоко, това е сигурно.

Мейкпис се обърна към момчето, което стоеше на няколко ярда разстояние, с отпуснати ръце, а лицето му не изразяваше нито гняв, нито нищо.

- Ще изпратя г-н Доузър до коня му, Алвин. А ти стой тук и не искам да те виждам, докато не ми донесеш кофа вода с чиста вода от този кладенец. Няма да ядеш и няма да пиеш, докато не извадиш вода оттук.

- О, стига, недей така – рече Ханк. – Знаеш, че понякога са нужни два дни, докато пръстта в новия кладенец се слегне.

- Донеси ми кофа вода от новия кладенец – рече Мейкпис. – Дори да се наложи да копаеш цяла нощ.

Двамата се отправиха към ковачницата, до конюшнята, където чакаше Пикълуинг. Поговориха си, оправиха седлото, после Ханк Доузър се метна на кобилата, която препусна по-плавно и леко отвсякога, щастлива като жребче. Докато се отдалечаваше, той погледна към момчето, което работеше. Пръстта не хвърчеше хаотично, само методично вдигане и спускане, вдигане и спускане. Момчето не спря да почине. Не прекъсна работата си – шумът – прас -от забиването на лопатата, после трополенето от пръстта, падаща върху купчината.

Гневът на Ханк се уталожи чак когато шумовете от момчето заглъхнаха и той забрави за тях. Каквато и да беше силата на Ханк като водотърсач, това момче беше враг на дарбата му, това той знаеше със сигурност. Преди малко мислеше, че гневът му е необоснован, но сега, когато момчето му се изрепчи, Ханк разбра, че е бил прав през цялото време. Момчето смяташе, че владее водата, може би се смяташе за търсач с бръмбар, а това го правеше враг на Ханк.

Иисус е казал да дадем на врага дрехата си, да обърнем другата буза… но ако врагът иска да ти отнеме прехраната, тогава какво? Да го оставиш да те унищожи ли? “Не и аз, нищо, че съм християнин”, помисли той, “Дадох му урок този път, а ако не го е научил, ще му дам и друг.”

Prentice Alvin 20

2010-03-22T12:03:00.000+02:00

ГЛАВА ПЕТА

ДОУЗЪР*

Ханк Доузър бе виждал много чираци през живота си, но на толкова нагъл не бе попадал никога. Мейкпис Смит тъкмо се беше навел над лявото предно копито на Пикълуинг, готов да забие гвоздея, когато момчето проговори:

- Не този гвоздей – рече чиракът на ковача. – И малко по-встрани.

Ето в този момент според Ханк господарят трябваше да удари шамар на момчето и да го прати разплакано в къщата. Мейкпис Смит само кимна и погледна към момчето.

- Ще можеш ли да подковеш този кон, Алвин? – попита господарят. – Кобилата е голяма, но виждам че напоследък си задобрял.

- Ще мога – сви рамене момчето.

- Хей, я по-кротко – намеси се Ханк Доузър. – Пикълуинг е единственият ми кон. А не мога да си позволя друг. Не искам твоят чирак да се учи да подковава и да прави грешки за сметка на горката ми кобила. – И без да може да спре, той изрече следната глупост: - Кой тук е господарят и кой – чиракът?

Ханк разбра, че е сбъркал в мига, в който думите се откъснаха от устата му. Не се пита “кой е господарят тук”, особено пред чирака. Ушите на Мейкпис почервеняха, той се изправи в целия си ръст от шест фута, с ръце като овнешки бутове и пръсти, които можеха да смачкат мечешка глава и изрева:

- Аз съм господарят тук и щом казвам, че чиракът ми може да свърши някаква работа, значи е така! Ако не те устройва, върви при друг ковач.

- Спокойно сега… - започна Ханк Доузър.

- Спокоен съм и държа крака на коня ти. Всъщност, конят ти се облегнал върху мен и ми тежи. А ти ме питаш кой е господарят в тази ковачница. Всеки с малко ум в главата знае, че не бива да ядосваш ковача, когато подковава коня ти, то е все едно да ядосваш пчелите, когато си тръгнал да вадиш мед.

Ханк Доузър се надяваше Мейкпис да се успокои лесно.

- Разбира се, че е така – съгласи се той.- Не исках да те засегна, просто се изненадах, че чиракът ти говори така нахално.

- Той има дарба – обясни Мейкпис Смит. – Това момче, Алвин, умее да вижда вътре в копитото на коня – къде ще държи гвоздеят, къде влиза в меката плът на коня и го боли, такива неща. Той е роден за подковач. И щом казва да не забивам гвоздея, разбирам, че не трябва, защото конят ще полудее или ще остане сакат.

Ханк Доузър се ухили и отстъпи. Денят бе горещ и хората бяха раздразнителни.

- Аз уважавам дарбите у хората – рече той. – И очаквам от тях те да уважават моята.

- В такъв случай, стига съм държал коня ти – рече Смит. – Хайде, Алвин, сложи тази подкова.

Ако момчето се беше надуло, изсумтяло или усмихнало подигравателно, Ханк щеше да има причина да се ядоса. Но чиракът Алвин приклекна със стърчащи от устата му гвоздеи и прихвана предното ляво копито. Пикълуинг се облегна на него, но момчето бе доста високо, нищо че по лицето му нямаше и следа от окосмяване, а пък мускулите му бяха досущ като на господаря му. След по-малко от минута подковата вече беше на място. Пикълуинг дори не трепна, нито затанцува, както правеше обикновено при забиването на гвоздеите в копитото. А като се замислеше, Пикълуинг винаги бе по-внимателна с този си крак, сякаш нещо в копитото й не беше наред, но това продължаваше вече толкова време, че Ханк почти не го забелязваше.

Чиракът отстъпи встрани, без следа от високомерие. По никакъв начин не демонстрираше нахалство, но Ханк без никаква причина се изпълни с гняв към него.

- На колко е години?

- Четиринайсет – отвърна Мейкпис Смит. – Започна при мен на единадесет.

- Малко е големичък за чирак, а? – продължи Ханк.

- Закъсня с една година заради войната с индианците и французите – той е от територия Уобиш.

- Тежки години бяха – въздъхна Ханк. – Добре, че по онова време бях в щата Ираква. Търсех кладенци за вятърните мелници по протежение на железницата, която строяха. На четиринайсет, а? Висок е, сигурно те е излъгал за възрастта си.

Ако момчето се ядоса, че го наричат лъжец, не го показа с нищо, което още повече раздразни Ханк Доузър. Момчето му действаше като трън в очите, както и да се държеше.

- Знаем възрастта му, защото е роден в Хатрак преди четиринайсет години, когато родителите му преминаваха оттук по пътя си на запад. Погребахме най-големия му брат горе на хълма. Обаче наистина е едър за възрастта си.

Все едно обсъждаха не жив човек, а кон, ала чиракът Алвин не показа да има нещо против. Стоеше и гледаше през тях, сякаш бяха от стъкло.

- Значи ти остават четири години от договора му? – запита Ханк.

- Малко повече – докато стане почти на деветнадесет.

- Щом вече е толкова добър, сигурно ще се откупи рано и ще стане калфа. – Ханк изгледа момчето, но то не реагира и на тези думи.

- Едва ли – отвърна ковачът. – С конете го бива, но в ковачницата е доста несръчен. Всеки ковач може да подковава, но е нужно истинско майсторство, за да изковеш плуг или колело, а дарбата за коне не помага особено за това. За да стана майстор, аз трябваше да изкова котва! По онова време бях в Нетикът обаче. Тук няма голямо търсене на котви.

Пикълуинг изсумтя и затропа с копита, но не затанцува на място, както правят конете, когато новите подкови са им неудобни. Подковите бяха удобни и добре поставени. Дори и това разгневи Ханк. Отношението му към момчето беше необяснимо. То тъкмо слагаше последната подкова на Пикълуинг, на крака, който при друг подковач можеше да остане куц. Момчето се бе справило отлично. Тогава защо у Ханк кипеше гняв, който се усилваше каквото и да кажеше или направеше Алвин?

Ханк се опита да превъзмогне чувствата си.

- Добре си свърши работата – каза той. – Сега е време аз да свърша моята.

- И двамата знаем, че търсенето на вода струва повече от подковаването – рече ковачът. – Ако ти трябва още нещо, знаеш, че ти го дължа безплатно.

- Ще се върна следващия път, пак да подковеш кобилата ми. – Ханк Доузър беше добър християнин и го досрамя, че не харесва момчето, та добави: - Ще гледам да дойда, докато това момче още си кара чиракуването, щом има такава дарба.

Момчето все едно не чу добрата дума, а господарят му само се изсмя.

- Не си единственият – рече той.

*Името на героя означава “търсач на вода”.

Prentice Alvin 19

2010-03-14T12:33:00.001+02:00

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

МОДЕСТИ

Уитли Физикър помогна на Пеги да слезе от каретата пред красивата къща в един от най-добрите квартали на Декейн.

- Искам да те изпратя до вратата, Пеги Гестър, за да видя дали хората са си у дома да те посрещнат – каза той, без да очаква да му позволи. Ако някой знаеше колко мрази да се притесняват за нея, това беше той. Затова тя му благодари любезно и се сбогува с него.

Каретата потегли, конят потракваше по паветата и тя почука на вратата. Слугинята, която й отвори, бе германка – съвсем скоро пристигнала от Европа, тя дори не знаеше английски колкото да я попита за името й, ами я покани с жест да влезе, да седне на пейката в коридора и й протегна сребърна табла.

За какво бе тази табла? Пеги не можеше добре да схване какво става в ума на чужденката. Тя очакваше нещо, но какво? Някакво парче хартия, но Пеги изобщо не разбираше защо. Момичето приближи таблата още по-настоятелно. Пеги можа само да свие рамене.

Накрая германката се отказа и се оттегли. Пеги седна на пейката и зачака. Тя потърси сърдечните огньове в къщата и откри онзи, който търсеше. Едва тогава схвана за какво е била таблата – за визитната й картичка. Хората в този град, или поне богатите хора, имаха малки визитни картички с името си, с които обявяваха, че идват на посещение. Пеги дори си спомни, че е чела за този обичай в книга, но от кралските колонии и никога не бе очаквала, че хората в свободна страна спазват такива формалности.

Скоро господарката на дома се появи, а германката вървеше след нея и надничаше иззад красивата й дневна рокля. От сърдечния огън на дамата Пеги разбра, че тя не се смята за кой знае колко добре облечена, но на Пеги й се стори като кралица.

Пеги се взря в сърдечния й огън и откри онова, за което се бе надявала. Дамата не беше раздразнена от присъствието на Пеги, а само любопитна. Да, тя я преценяваше, разбира се – Пеги не бе срещала човек, който да не преценява непознатите, а и самата тя го правеше - но преценката й беше добронамерена. Простото облекло на Пеги за нея означаваше селско момиче, а не просякиня. Строгото безизразно лице й говореше за детство, изпълнено с болка, а не за грозота. Когато си представи страданията на Пеги, първата й мисъл беше да се опита да я изцели. Накратко, добра жена. Пеги не бе сгрешила, идвайки при нея.

- Струва ми се, че нямам честта да ви познавам – проговори дамата. Гласът й беше мелодичен, тих и нежен.

- Не се познаваме, госпожо Модести – отвърна Пеги. – Аз се казвам Пеги. Мисля, че сте познавали баща ми, преди много години.

- Може би, как се казва той?

- Хорас Гестър, от Хатрак, Хио.

Пеги видя бурята в сърдечния огън при споменаването на името му – щастлив спомен, но и проблясък на страх от намеренията на непознатата. Ала страхът изчезна бързо – съпругът й бе починал преди няколко години и вече не можеше да бъде наранен. По лицето й не проличаха изпитваните чувства – то остана мило и състрадателно. Модести се обърна към прислужницата и й каза нещо на немски. Тя направи реверанс и излезе.

- Баща ви ли те прати? – попита дамата. Неизреченият й въпрос обаче беше: “Казал ли ти е баща ти какво означавахме двамата един за друг?”.

- Не – отвърна Пеги. – Дойдох тук по собствена инициатива. Той би умрял, ако научеше, че знам името ви. Аз съм факла, госпожо Модести. Той няма тайни от мен. Никой няма тайни от мен.

Пеги не се изненада никак от реакцията на Модести. Повечето хора веднага си припомняха тайните си с надежда тя да не ги узнае. Вместо това, жената си помисли колко ужасно трябва да е за Пеги да научава тайни, които й възлагат тежко бреме.

- Откога е така? – тихо попита тя. – Дано не е откак си била малка? Господ е милостив, няма да допусне такива знания да легнат върху ума на дете.

- Господ не се съобразил с мен – отвърна Пеги.

Дамата протегна ръка и погали Пеги по бузата. Сигурно забеляза прахта, наслоила се от пътуването. Но тя не мислеше за дрехите и чистотата. Факла, мислеше тя. Ето защо такова младо момиче има студено и неприветливо лице. Прекалено много знание – затова е толкова корава.

- Защо си дошла при мен? – попита Модести. – Нали не искаш да причиниш вреда на мен или на баща си, особено за толкова отдавнашно прегрешение?

- Не, госпожо. – Гласът й никога преди не бе звучал толкова грубо, но в сравнение с тази жена тя грачеше като гарван. – Щом като факла съм узнала тайната ви, значи съм узнала и че в нея, освен греха, има и добро. А що се отнася до греха, Татко до ден днешен се разплаща за него, двойно и тройно, всяка година.

В очите на Модести бликнаха сълзи.

- Надявах се, че времето ще отмие срама – прошепна тя, - и той ще си го спомня с радост. Като древните избелели английски гоблени, чиито цветове вече не са ярки, но изобразяват сянката на самата прелест.

Пеги можеше да й каже, че той изпитва нещо повече от радост, че той преживява отново чувствата си към нея сякаш е било вчера. Но тази тайна беше на баща й, а не нейна и тя премълча.

Модести избърса напиращите сълзи с кърпичка.

- През всичките тези години не съм казала на жив човек за това. Единствено пред Господа изливах сърцето си и Той ми прости. Ала за мен е вълнуващо да мога да разговарям за това с някой, когото виждам с очите си, а не с въображението си. Кажи ми, дете, щом не си дошла като ангел на отмъщението, може би си дошла като ангел на прошката?

Модести говореше така изискано, че Пеги се помъчи да си припомни изрази от прочетените книги, вместо обикновени думи.

- Аз… идвам като молител – рече тя. – Идвам за помощ. Идвам, за да променя живота си. Помислих, че щом сте обичала толкова баща ми, може да поискате да направите услуга на дъщеря му.

Жената й се усмихна.

- И щом си факла, значи вече знаеш отговора ми. Каква помощ желаеш? Съпругът ми ми завеща доста пари, но ми се струва, че не от пари имаш нужда.

- Не, госпожо. – Какво всъщност искаше тя, как да обясни защо е дошла? – Не ми харесваше живота, който ме чакаше в Хатрак. Исках да…

- Избягаш?

- Нещо такова, да, но не съвсем.

- Искаш да станеш нещо различно от това, което си сега.

- Да, госпожо Модести.

- А каква искаш да станеш?

Пеги не знаеше с какви думи да опише мечтите си, но с Модести пред себе тя разбра, че те могат да бъдат описани съвсем лесно.

- Искам да стана като вас, госпожо.

Жената се усмихна и докосна лицето си, после косата си.

- Не, детето ми, трябва да имаш по-високи цели. Най-доброто в мен е до голяма степен дар от твоя баща. Начинът, по който ме обичаше, ме научи може би – не, без “може би” - че съм достойна за любов. Оттогава научих много неща за това какво е жена и каква трябва да бъда. Каква прекрасна симетрия би било, ако мога да върна на дъщеря му част от мъдростта, на която той ме научи. – Тя се засмя тихо. – Никога не съм си представяла, че ще имам ученичка.

- По-скоро последователка, госпожо Модести.

- Нито ученичка, нито последователка искам. Ще останеш ли дома ми като гостенка? Ще ми позволиш ли да бъда твоя приятелка?

Пеги не можеше да види ясно пътеките на собствения си живот, но ги усети как се отварят пред нея, всички бъдеща, за които се надяваше я очакваха тук.

- О, госпожо, да, моля ви.

Prentice Alvin 18

2010-03-10T21:22:00.004+02:00

Алвин последва звука на ковашкия чук. Той го отведе по незабележима пътека към къщата при извора, през която минаваше извиращото от хълма поточе. После заслиза по тревистия склон край поточето и стигна до ковачницата. От комина излизаше горещ дим. Алвин заобиколи отпред и през голямата плъзгаща се врата видя ковача, който с чука оформяше парче нажежено желязо върху наковалнята.

Момчето остана да го погледа как работи. Чак отвън се усещаше жегата от ковачницата, а вътре сигурно беше горещо като в адски пламъци. Мускулите му приличаха на петдесет различни въжета, държащи ръката под кожата. Те се мърдаха и търкаляха един през друг с вдигането на чука във въздуха, после се сплитаха в едно със свалянето на чука. Застанал близо, Алвин едвам понасяше дрънченето на желязо о желязо, а наковалнята беше като камертон, който продължаваше звука още дълго време. По тялото на ковача се стичаше пот. Той бе гол до кръста, а бялата му кожа бе зачервена от топлината и омацана със сажди от огнището и пот от порите му. “Пратиха ме тук да ставам чирак на дявола”, помисли Алвин.

Но едва го помислил, той осъзна колко е глупаво. Просто един работлив човек и толкоз, който си изкарва хляба със занаят, нужен във всеки процъфтяващ град. Съдейки по размера на обора за коне, чакащи за подковаване, по купищата железа, чакащи да бъдат превърнати в плугове, сърпове, брадви и ножове, работата му вървеше. Ако изуча този занаят, никога няма да остана гладен и навсякъде ще ме посрещат с радост – рече си наум Алвин.

И още нещо - свързано с горещия огън и нажеженото желязо. Трудът на това място се родееше със създаването. От спомена си за работата в каменната кариера, когато бе изсякъл воденичния камък за бащината си воденица, той разбра, че с неговата дарба може би ще успее да влезе в желязото и да го накара да направи каквото той пожелае. Ала преди това трябваше да научи нещо от ковачницата и чука, от духалото и огъня, от водата в коритата за охлаждане, нещо, което щеше да му помогне да стане онзи, за когото бе роден.

Затова той гледаше ковача не като непознат здравеняк, ами като бъдещото си „аз”. Видя как растяха мускулите по раменете и гърба на непознатия. Тялото на Алвин бе силно от сечене на дърва, рязане на греди и вдигане и носене по фермите на съседите срещу дребни монети. Но в онази работа всяко движение използва цялото тяло. Замахваш с брадвата и в този миг тялото ти става част от дръжката на брадвата, крака, ханш и гръб се задвижват заедно за отсичането. А ковачът държеше нажеженото желязо с машата, държеше го спокойно и точно над наковалнята така че когато дясната ръка замахнеше с чука, останалата част от тялото не помръдваше въобще и лявата ръка оставаше гладка и неподвижна като скала. Това оформяше тялото на ковача по различен начин, правеше ръцете по-силни, а мускулите на врата и гръдния кош изпъкваха по начин, непознат за тялото на фермерско дете.

Алвин опипа своите мускули и разбра къде трябва да се направят промени. Това бе част от дарбата му – да намира пътека в живата плът, лесно като откриването на вътрешните форми в живия камък. Дори сега той се вслушваше в тялото си и го учеше да се промени, за да пасне на новата му работа.

- Ей, момче – рече ковачът.

- Сър – почтително отвърна Алвин.

- По работа ли си дошъл? Май не те познавам.

Алвин пристъпи напред, извади написаното от баща му писмо.

- Прочети ми го, очите ми вече не са толкова добри.

Алвин разгъна хартията.

“От Алвин Милър от Вигор, до Мейкпис Смит от Хатрак. Това е синът ми Алвин, когото каза, че ще приемеш за чирак до 17 годишна възраст. Той ще работи добре и ще изпълнява всяко нареждане, а ти ще го научиш на всичко, нужно за да стане добър ковач, според договора, който подписах. Той е добро момче…”

Ковачът грабна листа и го приближи до очите си. Устните му замърдаха докато повтаряше някои от изреченията. После хвърли листа върху наковалнята.

- Ама че работа! – възкликна той. – Не знаеш ли, че си закъснял близо с една година, момче? Трябваше да дойдеше миналата пролет. Отказах три предложения за чираци, защото баща ти бе обещал, че ти ще дойдеш. Вече стоя без чирак цяла година, защото той не си спази обещанието. Сега пък трябва да те взема за една година по-малко, отколкото си е договора, и то дори без “моля” и “извинете”.

- Съжалявам, господине – рече Алвин. – Но миналата година имаше война. Бях тръгнал за насам, но ме плениха индианци чок-тоу.

- Плениха те… о, стига, момче, не ми разказвай врели-некипели. Ако чок-тоу те бяха пленили, нямаше да имаш сега такава хубава коса нали? А и щеше да си с няколко пръста по-нисък.

- Та-Кумсо ме спаси.

- О, да и несъмнено си срещнал и Пророка и си ходил с него по вода.

Всъщност Алвин бе направил точно това, но от тона на ковача реши, че няма да е умно да го сподели. Затова замълча.

- Къде ти е конят? – попита ковачът.

- Нямам кон – отвърна Алвин.

- Баща ти е написал датата на това писмо отпреди два дни. Не може да нямаш кон.

- Тичах. – Но веднага осъзна грешката си.

- Тича? – повтори ковачът. – Бос? Трябва да има четиристотин мили и повече до Уобиш! Краката ти щяха да са станали на парцали чак до коленете! Не ми разправяй глупости, момче! Не понасям лъжците.

Алвин разбра, че му предстои тежък избор. Можеше да му обясни как умее да тича като червенокож. Мейкпис Смит нямаше да му повярва и щеше да се наложи да демонстрира част от способностите си. Щеше да е лесно да изкриви парче желязо само с поглаждане. Да слее два камъка в един. Но Алвин вече бе решил, че не иска да показва дарбите си тук. Как можеше да бъде добър чирак, ако при него идваха с молби да им изсече камък за огнището или да поправи счупено колело, или други неща за оправяне, за които имаше дарба. А и никога се бе хвалил само за да докаже после какво умее. У дома той използваше дарбата си само когато имаше нужда от нея.

Затова той избра решението да запази дарбата си в тайна. Да не казва никому какво умее. Да се учи като нормално момче, да работи с желязото като самия ковач и бавно да направи мускули на ръцете и раменете, на гърдите и гърба.

- Пошегувах се – рече Алвин. – Един човек ми даде да яздя свободния му кон.

- Не ми харесват такива шеги – рече ковачът. – Не ми харесва, че така лесно ме излъга.

Какво можеше да отговори? Не можеше да твърди, че не е излъгал – излъга, че е яздил чужд кон. Значи беше лъжец, точно както смяташе ковачът. Само дето се бъркаше кое точно е лъжата.

- Извинявайте – рече Алвин.

- Няма да те взема, момче. И без това не съм длъжен да те взема, закъснял си с цяла година. А и идваш тук и първо ме лъжеш. Не може така.

- Сър, съжалявам. Няма да се повтори. У дома не съм известен като лъжец, и ще видите, че и тук ще се проявя като честен човек, ако ми дадете възможност. Ако ме хванете да лъжа, или да не си върша работата както трябва, ме изгонете без повече приказки. Само ми дайте възможност да ви докажа.

- Освен това не ми приличаш на единадесетгодишен.

- Но съм на толкова, сър и вие го знаете. Вие самият със собствените си ръце сте извадил тялото на брат ми Вигор от реката в нощта на раждането ми, или поне така ми разказа баща ми.

Лицето на ковача стана унесено, сякаш си припомняше.

- Да, истина ти е казал, аз го извадих. Стискаше корените на дървото дори и мъртъв, че даже си помислих, че трябва да го отсека. Ела тук, момче.

Алвин се приближи. Ковачът опипа и бутна мускулите на ръцете му.

- Е, виждам, че не си мързеливец. Мързеливците са с меки мускули, а ти си силен като работлив фермер. За това не може да се излъже. Но не си виждал истинска работа досега.

- Готов съм да се науча.

- О, сигурен съм. Много момчета биха искали да се учат от мен. Другата работа идва и си отива, но от ковач винаги има нужда. Това никога няма да се промени. Да, тялом си достатъчно силен. Да видим как си с мозъка. Виж тази наковалня. Това тук на върха е рогът. Повтори сега.

- Рог.

- А това тук е гърлото. Това е стъпалото–не е покрито със закалена стомана и длетото не се изхабява като се удари в него. Над тази резка е работната повърхност, където се кове нагорещения метал. А това е квадратната дупка, където закачам краищата на подбойниците и щампите. А кръглата дупка е за пробиване на дупки в пластини – нагорещеното желязо изтича през нея. Ясно ли е?

- Струва ми се да, сър.

- Тогава изброй ми частите на наковалнята.

Алвин ги изреди, доколкото си спомняше. Не улучи предназначението на всяка, но се справи достатъчно, защото ковачът кимна и се усмихна.

- Не си глупав, бързо ще се научиш. Хубаво е, че си едър за възрастта си. Няма да се налага да те държа на метлата и духалото цели четири години, както правя с по-малките момчета. Но възрастта ти е проблем. Срокът на чиракуването е седем години, но в моя договор с баща ти пише – докато станеш на седемнадесет.

- Аз скоро ще стана на дванадесет, сър.

- Затова искам да те взема за пълния срок от седем години, ако трябва. Не искам да си заминеш веднага щом те обуча и станеш полезен.

- Седем години, сър. Обучението ми ще свърши през пролетта преди да навърша деветнадесет.

- Седем години са дълъг срок, момчето ми, и аз смятам да те държа докрай. Повечето момчета започват когато са девет-десетгодишни, или даже още седемгодишни, за да могат да започнат работа и да си търсят жена, когато станат на шестнадесет или седемнадесет години. Няма да позволя подобно нещо. Очаквам да живееш както подобава на християнин и да не се занимаваш с момичетата от града, разбираш ли ме?

- Да, сър.

- Добре тогава. Моите чираци спят в таванската стая над кухнята и се хранят заедно с мен и семейството ми. Само че ще ти бъда признателен, ако не проговаряш, ако не те питат – не искам чираците ми да смятат, че имат същите права като децата ми, защото нямат.

- Да, сър.

- А сега трябва пак да нагорещя това желязо. Отивай на духалото.

Алвин се приближи до дръжката на духалото. Тя бе Т-образна, за хващане с две ръце. Но Алвин изви края й под същия ъгъл като дръжката на чука, когато ковачът го вдигна във въздуха. После заработи на духалото с една ръка.

- Какви ги вършиш, момче? – викна новият господар на Алвин. – Няма да издържиш и десет минути на духалото с една ръка.

- Тогава след десет минути ще сменя ръката – отвърна Алвин. – Но искам да се подготвя за чука, а това няма да стане, ако само се навеждам над духалото.

Ковачът го изгледа ядосано, после се засмя.

- Приказваш нахално, момче, но умно. Работи по твоя начин докато можеш, но внимавай струята въздух да не отслабва – трябва ми горещ огън, което е по-важно от това ти да правиш мускули на ръцете.

Алвин се зае да натиска. Скоро усети в шията, гърдите и гърба болка от непривичното движение. Но той не спря да работи - поддържаше ритъма на духалото и насилваше тялото си да търпи. Можеше да накара мускулите си да нараснат на момента – да ги научи да работят със скритата му сила. Но Алвин не бе станал чирак с тази цел. Затова се остави на болката да променя тялото му и на мускулите да растат със собствените му усилия.

Алвин издържа петнадесет минути с дясната ръка и десет минути с лявата. Той усети болка в мускулите си, но това беше приятна болка. Мейкпис Смит изглеждаше доволен от работата му. Алвин разбра, че тук ще се промени и че работата щеше да направи от него силен и сръчен мъж.

Мъж, не Създател. Нямаше да стъпи на пътя, предназначен за него от деня на рождението му. Ала понеже от хиляда и повече години на света не се бе раждал Създател, или поне така се говореше, чий ли чирак трябваше да стане, за да научи и този занаят.

Prentice Alvin 17

2010-03-03T22:00:00.002+02:00

Алвин почука на вратата, защото реши, че така се прави. Никога преди не бе отсядал в хан, та не беше чувал за общата зала. Затова почука веднъж, после два пъти и после подвикна, докато накрая вратата се отвори. На прага, с набрашнени ръце и карирана престилка, стоеше едра жена, която изглеждаше страшно ядосана, но лицето й беше познато. Жената от видението в кристалната кула, която го бе извадила от утробата със собствените си ръце.

- Какво си въобразяваш, момко, защо ми хлопаш на вратата и крещиш като на пожар? Защо не влезеш и седнеш като хората? Или си толкоз важен, че трябва слуга да дойде да ти отвори вратата?

- Извинете, госпожо – отвърна учтиво Алвин.

- А каква работа имаш ти тук? Ако си просяк, остатъци ще има чак след обяда, но можеш да изчакаш, ако искаш и ако имаш малко съвест, ще нацепиш дърва в замяна. Само дето изглеждаш на не повече от четиринайсет…

- На единайсет съм, госпожо.

- Значи си едър за възрастта си, но аз продължавам да не разбирам каква работа имаш тук? Няма да ти сервирам алкохол дори и да имаш пари, в което се съмнявам. Това е християнски дом, даже повече от просто християнски, защото ние сме истински методисти, не само не пием, ами и не сервираме, а дори да сервирахме, нямаше да сервираме на деца. И залагам десет фунта сланина, че нямаш пари да си платиш нощувката.

- Не, госпожо, но…

- Знаех си, изкарваш ме от кухнята, хлябът ми не е омесен, бебето ще се разплаче гладно всеки момент, и сигур няма да обясниш на наемателите защо им е закъснял обяда – заради едно момче, което не може само да си отвори вратата, не, ти ще ме оставиш аз да измислям извинения, което е много невъзпитано, ако нямаш нищо напротив, пък и да имаш!

- Госпожо – започна Алвин, - не искам храна, нито стая.

Той бе достатъчно възпитан да не спомене, че в бащината му къща пътниците винаги са били добре дошли, независимо дали имат пари или не, а на гладните не се даваха остатъци от обяда, ами го канеха на масата да се нахрани заедно с цялото семейство. Алвин започваше да разбира, че в цивилизацията нещата са малко по-различни.

- Тук предлагаме само храна и стаи – рече ханджийката.

- Дошъл съм, защото съм роден в тази къща преди почти дванадесет години.

Цялото й поведение се измени веднага. Вече не беше ханджийка, а акушерка.

- Роден си в тази къща?

- Роден съм в деня, когато е брат ми Вигор се е удавил в реката Хатрак. Помислих си, че може би си спомняте този ден и ще ми покажете къде е гробът на брат ми.

Лицето й се измени отново.

- Ти си момчето, което се роди на това семейство? Седмият син…

- … на седми син – довърши Алвин.

- Какво е станало с тебе, кажи ми! Беше съдбовен ден, дъщеря ми стоеше и гледаше надалеч – видя как големият ти брат беше още жив, докато ти излизаше от майчината си утроба…

- Дъщеря ви – Алвин се развълнува толкова, че я прекъсна посред изречението. -–Тя е факла.

Жената отвърна с леденостуден глас:

- Беше. Сега вече не е факла.

Но Алвин не забеляза промяната.

- Искате да кажете, че си е загубила дарбата? Не съм чувал досега някой да си я губи. Но ако е тук, бих искал да поговоря с нея.

- Тя вече не е тук – рече жената. Алвин най-сетне забеляза, че тя не желае да говори за това. – Хатрак остана без факла. Бебетата ще се раждат без да има кой да ги докосва и да вижда как са разположени в утробата. Край. Няма да кажа нито дума повече за момиче, което избяга, просто избяга.

Нещо в гласа на жената потрепера и тя извърна глава.

- Трябва да си омеся хляба. Гробището е горе на хълма.- Тя отново се обърна към него, а по лицето й нямаше следа от гнева, скръбта и чувствата, които бе изпитвала преди малко. – Ако Хорас беше тук, щях да го помоля да ти покаже пътя, но ти ще го намериш, има нещо като пътека. Това е семейно гробище, с ограда от колове. – Строгото й изражение се смекчи. – Като се върнеш оттам, ще ти дам нещо по-добро от остатъци.

Тя забързано влезе в кухнята, но Алвин я последва.

Край кухненската маса стоеше люлка, а бебето в нея мърдаше в съня си. Алвин забеляза нещо особено в бебето, но не можа да каже веднага какво е то.

- Благодаря ви за любезността, госпожо, но не ви моля за милостиня. Ще работя, за да платя за храната си.

- Добре го каза, като истински мъж. Баща ти беше същият и мостът, който построи над Хатрак, още стои, здрав-здравеничък. Но ти сега върви, виж гробищата и после се върни.

Тя се наведе над огромното тесто, което месеше. За миг на Алвин му се стори, че тя плаче и сълзите й капят право в тестото. Беше явно, че иска да остане сама.

Той отново погледна бебето и разбра какво му беше особеното.

- Това бебе е негърче, нали? – попита той.

Тя спря да меси, но ръцете й останаха до китките в тестото.

- Това е бебе – отвърна тя. – Моето бебе. Аз съм го осиновила и той е мой, и ако го наречеш “негърче” лицето ти ще заприлича на тесто.

- Извинете, госпожо, не исках да кажа нищо лошо. Просто лицето му е едно такова… и си помислих…

- Да,той е наполовина чернокож. Но аз отглеждам бялата му половина, все едно е мой собствен син. Нарекохме го Артър Стюарт.

Алвин веднага схвана шегата.

- Никой няма да посмее да нарича краля “негърче”.

Тя се усмихна.

- И аз така мисля. Сега отивай, момче. Имаш дълг към мъртвия си брат – иди да го платиш сега.

Той лесно намери гробището и със задоволство отбеляза, че гробът на брат му Вигор имаше надгробен камък и беше добре поддържан като останалите. Те не бяха много. Два камъка с едно и също име – бебе Миси, - и дати, които показваха, че децата са умрели много малки. На другия камък пишеше “Дядо”, после истинското му име и дати, които говореха за дълъг живот. И Вигор.

Той коленичи край гроба на брат си и се опита да си представи какъв е бил. Успя да си представи само брат си Межър, любимия му брат, с когото го плениха червенокожите. Вигор сигурно е приличал на Межър, или по-скоро Межър прилича на Вигор. И двамата готови да умрат за семейството си, ако се наложи. Смъртта на Вигор ми е спасила живота още преди да се родя, помисли Алвин, а той е отлагал последния си дъх, за да мога, когато се родя, да бъда все още седми син на седми син и всичките ми братя преди мен да са живи. Същата саможертва и същата смелост, както когато Межър, който не бе убил нито един индианец, напротив, едва не загуби живота си в опита да предотврати клането при Типикану, пое върху себе си проклятието, паднало върху баща му и братята му – от ръцете му да капе кръв, ако не разкаже на всички непознати истинската история за убийството на невинните индианци. Затова, когато коленичи край гроба на Вигор, на Алвин му се стори, че коленичи на гроба на Межър, макар че той не бе мъртъв.

Или поне не бе напълно мъртъв. Но като останалите жители на Вигор, той никога нямаше да напусне това градче. Щеше да изживее целия си живот там, където нямаше да среща често непознати, за да може да забравя в течение на цели дни клането от онзи летен ден миналата година. Цялото семейство, всичките им съседи, щяха да изживеят живота си, докато всички носители на проклятието измрат, споделящи срама и самотата си като родствена връзка помежду им.

Всички те заедно, освен мен. Аз не поех проклятието върху себе си. Оставих ги и заминах.

Алвин седеше на колене и се чувстваше осиротял. И не бе далеч от истината. Бе пратен тук като чирак, знаейки, че семейството му никога няма да дойде да го навести и да види изработеното от него. Той можеше отвреме навреме да се завръща в тъжния мрачен град, повече напомнящ на гробище дори от това тревисто място тук, защото тук бяха погребани мъртвите, а в близкия град имаше надежда и живот, хора, които гледаха напред, а не назад.

Алвин също трябваше да гледа напред. Трябваше да намери пътя си към призванието си. Ти умря заради мен, Вигор, братко мой, когото никога не съм виждал. Само дето още не съм разбрал защо е толкова важно аз да оживея. Когато открия, надявам се да направя така, че да се гордееш с мен. Надявам се, че ще видиш, че си е струвало да умреш за мен.

Когато мислите му се разпиляха и изчезнаха, когато сърцето му се напълни и отново се изпразни, Алвин направи нещо, което дотогава никога не бе правил. Той погледна под земята.

Но, естествено, без да копае. С дарбата си той можеше да усети какво има под земята без да използва очите си. Както гледаше вътре в камъните. За някои хора това можеше да прилича на оскверняване на гроб – Ал надничаше в земята, където лежеше тялото на брат му. Но за момчето това бе единственият начин да види човека, който бе загинал, за да го спаси.

Той затвори очи и се взря под пръстта. Там откри костите в изгнилия дървен ковчег. Видя колко бе едър – все пак бе успял да завърти и изтласка цяло дърво, носещо се по течението на реката. Но душата му не бе там и макар Алвин да бе очаквал подобна развръзка, беше малко разочарован.

Скритият му взор се премести на малките телца, почти разпръснали се на прах, а после върху изкривения труп на стареца Дядо, който й да бе това, погребан скоро преди има-няма и година.

Но не толкова скоро, колкото другия труп. Безименният труп. Тя бе мъртва от един ден, даже по-малко, плътта й беше още цяла и червеите не бяха стигнали до нея.

Той извика от изненада и скръб при мисълта, която му дойде наум. Възможно ли беше момичето-факла да е погребано тук? Майка й бе казала, че е избягала, но когато хората избягат, често се връщат мъртви. Защо иначе майка й така скърбеше? Собствената дъщеря на ханджията да е погребана без камък – о, това вещаеше ужасни събития. Нима когато е избягала се е посрамила дотолкова, че собствените й родители да не сложат надгробен камък на гроба й? Защо иначе ще я оставят безименна?

- Какво е станало, момче?

Алвин се изправи и се обърна към мъжа. Набит и с привлекателно лице, точно в момента изражението му беше доста сърдито.

- Какво правиш тук на това гробище?

- Сър, тук е погребан брат ми – отвърна Алвин.

Мъжът се позамисли и лицето му се отпусна.

- Ти си от онова семейство. Но всичките синове бяха на твоята възраст още тогава…

- Аз съм онзи, който се е родил тук в онази нощ.

При тези думи мъжът разтвори ръце и прегърна Алвин.

- Нарекоха те Алвин, нали? На баща ти. Тук го наричаме Алвин Бриджър[1], той е направо легенда по тези места. Дай да те видя какъв си станал. Седми син на седми син, дошъл да види родното си място и гроба на брат си. Разбира се, ще отседнеш в моя хан. Аз съм Хорас Гестър, както сигурно си се сетил, приятно ми е да се запознаем, но не си ли малко едър за възрастта си? Сигурно си на десет-единадесет години?

- Почти на дванадесет. Хората казват, че съм висок.

- Надявам се, че си харесал надгробния камък, който направихме за брат ти. Хората тук му се възхищаваха, нищо, че така и не го видяха жив.

- Доволен съм. Камъкът е хубав. - После обаче не можа да се сдържи и зададе въпроса, който го изгаряше отвътре, макар да осъзнаваше, че не е особено уместно. - Но защо, господине, тук вчера е погребано момиче без име и без камък, който да бележи гроба й?

Лицето на Хорас Гестър посивя.

- Разбира се, че ще го видиш – прошепна той. – Нали си търсач на злато или нещо подобно. Седми син. Господ да ни е на помощ.

- Нима е сторила нещо срамно, за да няма надгробен камък, господине? – попита Алвин.

- Нищо срамно. Господ ми е свидетел, синко, това момиче е водило благороден живот и умря като праведница. Тя остана без камък, за да може тази къща да бъде подслон за други като нея. Но, момчето ми, моля те, не казвай никому какво си видял заровено тук. Това ще донесе страдание на десетки и стотици загубени души по пътя от робството към свободата. Можеш ли да ми повярваш, да ми се довериш и да ми станеш съдружник? Скръбта ми ще бъде прекалено голяма – в един ден да загубя дъщеря си и тайната да излезе наяве. Тъй като не мога да опазя тайната от теб, ти ще трябва да я пазиш заедно с мен, Алвин, момчето ми. Обещай.

- Ще опазя тайната, ако е почтена – отвърна Алвин. – Но каква почтена тайна може да накара човек да погребе собствената си дъщеря без надгробен камък?

Очите на Хорас се разшириха и той се разсмя като луд. После се овладя и тупна Алвин по рамото.

- Погребаното тук момиче не е дъщеря ми, как реши, че е тя? Момичето е чернокожо, избягала робиня, която почина снощи, докато се мъчеше да избяга на север.

Чак сега Алвин осъзна, че трупът бе прекалено дребен, за да бъде на шестнадесетгодишно момиче. Беше труп на дете.

.- Бебето в кухнята неин брат ли е? – попита той.

- Син – отвърна Хорас.

- Но тя е малка…

- Това не е попречило на белия й собственик да й направи дете. Не знам какво ти е мнението по въпроса за робството и дали някога изобщо си мислил за това, но те моля да помислиш сега. Помисли как робството позволява на белия да обезчести това момиче и да продължава да ходи на църква в неделя, докато тя стене от срам и ражда копелето му.

- Значи сте болицонист?

- Май съм такъв – отвърна ханджията, - но според мен всички добри християни са болиционисти в сърцата си.

- Сигурно е така – съгласи се Алвин.

- Надявам се и ти да си такъв, защото, ако се разчуе, че съм помагал на робиня да избяга в Канада, ловците и преследвачите на роби от Апалачи и Кралските колонии ще бъдат по петите ми и няма да мога да помогна на други да избягат.

Алвин пак погледна гроба и си спомни за бебето в кухнята.

- А ще кажете ли на бебето къде е гробът на майка му?

- Когато порасне достатъчно, че да не издаде тайната.

- Тогава аз ще пазя тайната ви, ако и вие опазите моята.

Мъжът вдигна вежди и изгледа внимателно Алвин:

- Каква е твоята тайна, Алвин, та ти си съвсем малко момче?

- Не искам да се разчува, че съм седми син. Дошъл съм да стана чирак на Мейкпис Смит, чийто чук в момента дрънчи отнякъде.

- И ти не искаш хората да знаят, че можеш да видиш труп, погребан в безименен гроб?

- Правилно ме разбрахте. Няма да издам вашата тайна и вие няма да издавате моята.

- Имаш думата ми – рече мъжът и протегна ръка.

Алвин с радост пое ръката му и я стисна. Повечето възрастни не биха се съгласили на подобна сделка с дете като него. Но този мъж дори му подаде ръка, сякаш бяха равни.

- Ще видите, че знам как да държа на думата си, господине.

- А тук всеки ще ти каже, че Хорас Гестър също винаги си спазва обещанията. – И Хорас му каза историята, която бяха съчинили за бебето, как то е най-малкото дете на семейство Бери, но са го дали за осиновяване на Пег Гестър, защото не могат да изхранят още едно дете, а тя винаги е искала да има син. – Тази част поне е истина – добави Хорас. – Още повече сега, когато Пеги избяга.

- Дъщеря ви.

Внезапно очите на Хорас Гестър се наляха със сълзи и той се разтресе от ридание, каквото Алвин никога през живота си не бе чувал от възрастен мъж.

- Избяга тази сутрин – промълви той.

- Може да е отишла на гости в града или нещо подобно – рече Алвин.

Хорас поклати отрицателно глава.

- Извини ме, че се разплаках така, моля те да ме извиниш. Просто съм ужасно уморен, честно казано, не съм спал цяла нощ и после тази сутрин тя си заминала, просто така. Остави ни бележка. Заминала е.

- Не познавате ли човека, с когото е избягала? – поинтересува се Алвин. – Може пък да се оженят, както стана с една шведка в територията Нойзи Ривър…

Хоръс почервеня от гняв.

- Малко момче си, затова така говориш. Ще ти кажа, че тя не е избягала с никакъв мъж. Тя е добродетелна жена и никой няма да ти каже друго. Избяга сама, моето момче.

Алвин смяташе, че е виждал всякакви необикновени неща през живота си – торнадо, превърнато в кристална кула, парче плат, в което са втъкани душите на всички хора по земята, убийства и изтезания, легенди и чудеса - Алвин знаеше за живота повече отколкото другите единадесетгодишни момчета. Но това бе най-необикновеното, което бе чувал някога – шестнайсетгодишно момиче, което да напусне бащината си къща, без съпруг, без нищо. През целия си живот той не бе виждал сама жена да отиде по-далече от собствения си двор.

- Тя… в безопасност ли е?

Хорас горчиво се изсмя.

- Разбира се, че е в безопасност. Тя е факла, Алвин, най-добрата, за която някога съм чувал. Вижда хората от огромно разстояние, познава сърцата им. Няма човек, който да се доближи до нея със зли помисли, и тя да не разбере какво възнамерява той й как да се спаси от него. Не, аз се тревожа за нея. Тя може да се грижи за себе си по-добре от всеки мъж. Просто…

- Тя ви липсва – допълни Алвин.

- Не е нужно да си факла, за да се сетиш, да. Тя ми липсва. И донякъде съм обиден, че просто така си тръгна без предупреждение. Можех да й дам благословията си. Майка й можеше да й направи заклинание, не че малката Пеги щеше да има нужда от него, но поне можеше да й направи сандвичи за из път. Но не, нямаше нито сбогувания, нито благословии. Сякаш е побягнала от някакво чудовище и е нямала време да вземе нищо, освен една рокля в платнена торба и дим да я няма.

Побягнала от някакво чудовище… Тези думи ужилиха Алвин право в сърцето. Като факла тя сигурно е видяла, че Алвин пристига. И е побягнала точно в деня на идването му. Ако не беше факла, можеше да си помисли, че е съвпадение. Но тя беше факла. Тя го бе видяла как идва. Знаела е, че е дошъл от толкова далеч с надеждата, че ще я види и ще я помоли за помощ да намери пътя си към онова, за което е роден. Тя е видяла всичко това и е избягала.

- Ужасно съжалявам, че я няма – пророни Алвин.

- Благодаря ти за съчувствието, приятелю, много мило. Надявам се да не е за дълго. Надявам се да свърши работата, за която е заминала и да се върне след няколко дни или седмици. – Той се изсмя отново, или може би изхлипа, не се разбра. – Дори не мога да ида да питам факлата в Хатрак за бъдещето й, защото факлата на град Хатрак си замина.

Хорас отново се разплака. След малко улови Алвин за раменете, погледна го в очите, без да се опитва да скрие течащите по бузите му сълзи и рече:

- Алвин, запомни как си ме видял да плача съвсем не като мъж, запомни, че така скърбят бащите, когато децата им ги напуснат. Ето така се чувства и твоят баща сега, когато си далеч от него.

- Знам – отвърна Алвин.

- Сега, ако не възразяваш, искам да остана сам – каза Хорас Гестър.

Алвин докосна ръката му за миг и го остави. Но не тръгна към хана, за да обядва, както му бе предложила Старата Пег Гестър. Беше прекалено разстроен, за да седне на масата заедно с тях. Как щеше да им обясни, че е нещастен почти колкото тях от заминаването на факлата? Не, по-добре да мълчи. Отговорите, които търсеше в град Хатрак, си бяха заминали с едно шестнадесетгодишно момиче, което не искаше да го види.

Може би е видяла бъдещето ми и ме е намразила. Може пък наистина да съм чудовище, появяващо се в най-страшните й кошмари.

[1] Строител на мостове.

Prentice Alvin 16

2010-03-01T12:29:00.003+02:00

Градът беше доста голям в сравнение със селата по границата. Естествено не можеше да се сравнява с френския град Детройт, но онова бе чужд град, а този беше… американски град. Къщите и сградите приличаха на грубите постройки във Вигор и другите нови поселища, само че бяха загладени и се издигаха на по-голяма височина. Главната улица имаше четири пресечки, банка, магазини и църкви и дори районно съдилище, както и няколко къщи с табелки “Адвокат”, “Лекар” и “Алхимик”.

Щом тук имаше такива образовани хора, значи беше истински град, а не само градче с надежди като Вигор преди клането. Преди по-малко от година Алвин бе имал видение за град Хатрак, когато Пророка, Лола-Уосики, го отведе на върха на торнадото, което бе призовал върху езерото Мизоган. Стените на вихрушката се бяха превърнали в кристал и в кристала Алвин бе съзрял множество неща, между които град Хатрак, какъвто е бил по времето, когато Алвин се бе родил. Явно през последните единадесет години нещата не са останали същите. Не можа да познае града, който разглеждаше - бе се разраснал дотолкова, че никой не забеляза пристигането на непознат и не го поздрави.

Почти бе подминал застроената част на града, когато осъзна, че не големината на града е причината хората да не му обръщат внимание. Причината бе прашното му лице, босите нозе, празната торба на гърба му. Те го поглеждаха и после отклоняваха поглед, сякаш се страхуваха, че може да се приближи до тях и да им поиска хляб или подслон. С такова отношение Алвин никога не се бе сблъсквал, но го позна веднага. През последните единадесет години град Хатрак, Хио, бе научил разликата между бедни и богати.

Застроената част свърши – бе прекосил града и не бе видял ковачница, каквато се предполагаше, че търси, нито хана, в който се бе родил, който всъщност търсеше. Сега пред себе си виждаше само няколко свинеферми, които воняха като всички свинеферми, а после пътят завиваше на юг и скриваше гледката.

Ковачницата сигурно още е тук, нали? Само преди година и половина Събирача на истории бе донесъл договора за чиракуване, който Татко бе написал за Мейкпис, ковача на Хатрак. А преди по-малко от година самият Събирач каза на Алвин, че е предал писмото и че Мейкпис Смит бил “лицеприятен” – точно тази дума употреби, лицеприятен. Но понеже Събирача говореше почти като британец и не произнасяше някои звуци, Алвин помисли, че Мейкпис Смит е „неприятен” , но после Събирача му го написа и Алвин разбра. Както и да е, ковачът е бил тук преди година. А и момичето-факла от хана, появила се във видението в кристалната кула на Лола-Уосики, сигурно е тук. Нима не бе написала в книгата на Събирача “Роди се Създател”? Когато видя тези думи, буквите им заблестяха с вълшебна светлина като посланието от Божията ръка на стената, в оня библейски разказ: „Мене, мене, текел, упарсин” и наистина Вавилон паднал. Само пророчески слова можеха да блестят така. Значи ако Алвин е въпросният Създател, а той знаеше, че е така, тогава тя сигурно е видяла нещо повече със зрението си на факла. Сигурно знае какво представлява Създателя и как се става такъв.

Създател. Хората произнасяха тази дума шепнешком. Или с тъга, твърдейки, че на света вече няма Създатели и няма и да има. Да, някои говореха, че старият Бен Франклин бил Създател, но той отричал дори да е магьосник чак до деня на смъртта си. Събирача, който познавал Бен като собствения си баща, твърдеше, че Бен е създал едно-единствено нещо през целия си живот – Американския договор, листа хартия, който свързал в едно холандските и шведски колонии с английските и немски селища в Пенсилвания и Сускуахени и най-важното, червенокожите от Ираква, за да образуват заедно Съединените американски щати, където червенокожи и бели, холандци, шведи и англичани, бедни и богати, търговци и работници можеха да гласуват и да говорят смело и никой да не казва “аз съм по-добър от теб”. Според някои това постижение било достатъчно за да бъде Бен Създател, но Събирача каза, че бил обединител и свързващ, но не и Създател.

Аз съм Създателят, за когото е писала факлата. Тя ме е докоснала при раждането ми и е видяла, че в мен има заложба за Създател. Трябва да намеря момичето, вече е на шестнадесет години и ще ми каже какво е видяла. Защото силата, която откривам в себе си, нещата, които мога да върша, сигурно имат по-висша цел от рязане на камъни без ръце, изцеляване на болни и тичане през гората като индианец, което не може да прави нито един бял. Имам пред себе си дело, което трябва да извърша, но нямам ни най-малка представа как да се подготвя за него.

Застанал на пътя, заобиколен от двете страни със свинеферми, Алвин дочу острия звънтеж на желязо, удрящо желязо. Все едно ковачът го повика по име. Ето ме, викаше чукът, намери ме, още нагоре по пътя.

Преди да стигне до ковачницата, обаче, той взе завоя и се озова пред хана, в който се бе родил, ясен като във видението от кристалната кула. Варосан до блясък, само с праха от това лято по стените, ханът не изглеждаше съвсем същият, но беше радостна гледка за всеки уморен пътник.

Двойно по-радостна за него, защото, ако имаше късмет, вътре го чакаше факлата, която ще му каже какъв се очаква да бъде животът му.

Prentice Alvin 15

2010-02-26T12:59:00.003+02:00

ГЛАВА ТРЕТА

ЛЪЖИ

Единадесетгодишният Алвин загуби половината си име, когато пристигна в Хатрак. У дома в градчето Вигор, недалеч от мястото, където река Типикану се влива в Уобиш, всички знаеха, че баща му е Алвин, воденичарят на областта, Алвин Милър. Което значеше, че седмият му син, кръстен на него, е Алвин младши. Сега обаче той щеше да живее на място, където малцина помнеха баща му. Нямаше нужда от имена като Милър и младши и стана просто Алвин, но това самотно име го караше да се чувства едва наполовина себе си.

Дойде до Хатрак пеш, измина стотици мили през териториите Уобиш и Хио. Напусна дома си с чифт здрави нови обувки и пълна торба на гърба. Той вървя така около пет мили, после спря при една бедна къщурка и даде храната на хората там. След още една-две мили срещна бедно пътуващо семейство, отправило се на запад към новите земи в територията на Нойзи Ривър. Даде им палатката и одеялото, а на тринайсетгодишния им син, който беше горе-долу на неговия ръст, подари обувките и чорапите си. Остави си само дрехите и празната торба на гърба.

Хората го зяпаха с отворена уста и глуповат вид и се притесняваха, че баща му ще се ядоса, че така раздава вещите си, но Алвин ги увери, че всичко раздадено си е негово.

- Сигурен ли си, че няма да срещна баща ти с мускета и злото куче? – попита беднякът.

- Сигурен съм, че няма да го срещнете, сър – отвърна Алвин. – Аз съм от град Вигор, а тамошните ще се направят, че не ви виждат, освен ако не ги принудите насила.

Трябваха почти десет секунди да се сетят къде са чували името на града Вигор.

- Това са онези хора от клането при Типикану – казаха те. – Хората с окървавените ръце.

Алвин само кимна.

- Разбирате защо ще ви оставят на мира.

- Вярно ли е, че карат всеки минаващ да изслуша ужасния кървав разказ как са убили хладнокръвно индианците?

- Не беше хладнокръвно – възрази Алвин, - освен това разказват само на тези, които минават през самия град. Затова вървете си по пътя, оставете ги на мира и не спирайте там. Щом прекосите Уобиш, ще стигнете равнината, където с радост ще ви посрещнат други заселници. Само на десетина мили път.

Те не спориха повече, дори не го попитаха как така той самият не трябва да разказва историята. Думите “клането при Типикану” въдворяваха тишина като в църква, породена от святост, срам и благоговение. Защото макар повечето бели презираха хората с окървавени ръце, пролели индианска кръв при Типикану, те знаеха, че на тяхно място щяха да сторят същото и тогава от техните ръце щеше да капе кръв, ако не разкажеха на непознат за нечестивото си дело. Това гузно знание не подтикваше минувачите да се отбиват във Вигор, нито в домовете по горното течение на Уобиш. Бедняците просто взеха обувките и вещите на Алвин и продължиха по пътя си, доволни от парчето платно над главите си и от обутите крака на най-големия син.

Скоро след това Алвин се отклони от пътя и навлезе в най-дълбоката част на гората. Ако носеше обувки, щеше да се спъва, да чупи и да вдига повече шум от бизон – а именно така ходеха белите сред природата. Но понеже беше бос, кожата му допираше пода на гората и той като че ли стана друг човек. Беше тичал след Та-Кумсо през горите по цялата земя, на север и на юг и се научи как да тича като червенокож - да се вслушва в зелената песен на живата гора, да се движи в съвършена хармония с чудната безмълвна мелодия. Когато тичаше така, без да мисли къде стъпва, земята омекваше под краката му и той се носеше напред. Не се чупеха съчки под стъпалата му, храстите не шумоляха, клонките не се гънеха под натиска на тялото му. Зад себе си е оставяше никакви следи, нито един строшен клон.

Придвижваше се досущ като червенокож. Скоро дрехите на бял започнаха да му пречат, той ги свали и прибра в торбата на гърба си и се затича гол, както майка го е родила, усещайки листата на храстите по кожата си. След това го обзе ритъмът на бяга и той забрави собственото си тяло, станало част от живата гора, тичаше напред, все по-бързо и по-мощно, без да яде и пие. Също като индианец, който може да тича през дълбоката гора без почивка и да измине стотици мили за един ден.

Това бе естественият начин за пътуване според Алвин. Не в скърцащи дървени фургони, които дрънчат по сухата земя и се влачат по калните пътища. Нито на кон, който се поти и надига под теб, роб на твоето бързане, а не препускащ по свои дела. А пеш в гората, босоног, с оголено под вятъра лице, който сънува, докато тича.

Тича цял ден и цяла нощ, и на следващата сутрин. Как намираше пътя? Усещаше прореза на добре утъпкания път вляво като убождане или сърбеж и макар че пътят минаваше през множество села и градове, той знаеше, че накрая ще го отведе в град Хатрак. По този път някога минало семейството му и построило мост над всеки поток, ручей и река по пътя, а той, новородено бебе, бил във фургона. Макар да не бе пътувал по него и да не го гледаше сега, знаеше накъде води.

На втората сутрин стигна края на гората и се озова в нива със новопоникнала царевица, която се люлееше над хълмистата земя. В този гъсто населен район имаше толкова ферми, че отслабналата гора вече не можеше да го държи в съня си.

Той постоя известно време, докато си припомни кой е и накъде е тръгнал. Мелодията на зелената гора звучеше силно зад него и слабо пред него. Със сигурност знаеше, че пред него има град, а около пет мили по-натам тече река, това го усещаше със сигурност. Разбра, че реката е Хатрак, значи градът пред него беше точно този, който търсеше.

Възнамеряваше да тича през гората до самия град. Сега обаче нямаше друг избор освен да извърви последните мили с походката на бял, иначе изобщо нямаше да стигне. Изобщо не му беше минало през ума, че може да има места по света, толкова гъсто населени, че фермите бяха залепени една за друга, разделени само от редица дървета или ограда на синора, ферма подир ферма? Нима това бе видял Пророка във видението си за земята? Цялата гора – погубена и на нейно място изникнали ниви, така че индианците вече не могат да тичат, сърните не намират скривалища, а мечките няма къде да спят зимния си сън? Ако бе така наистина, нищо чудно че той отведе на запад отвъд Мизипи всички червенокожи, които пожелаха да го последват. Тук нямаше живот за червенокожите.

Това натъжи и уплаши Алвин – да изостави живите земи, които бе опознал, както човек познава тялото си. Но той не бе философ. Бе само на единадесет години и копнееше да види източен град, уреден и цивилизован. Освен това имаше работа там, отлагана вече година, откакто научи за момичето-факла, което очакваше той да стане Създател.

Той извади дрехите от торбата и ги облече. После тръгна по края на обработената земя и стигна до пътя. Когато пътят пресече поток, той видя доказателството, че е на прав път - над поточето, което човек можеше да прескочи, минаваше покрит мост. Собственият му баща и братя бяха построили този мост и другите като него по целия път от Хатрак до Вигор. Бяха го построили преди единадесет години, когато Алвин е бил бебе, сучещо от майка си в дрънчащия фургон, потеглил на запад.

Той пое по пътя – не беше далеч. Току-що бе пробягал стотици мили през девствена гора без да нарани краката си, но пътят на белите нямаше нищо общо със зелената песен и не поддаваше под стъпалата му. След две-три мили краката го заболяха. Чувстваше се мръсен, жаден и гладен. Алвин се надяваше да не му остават много мили по този път, иначе щеше да съжали, че си е подарил обувките.

Крайпътната табела гласеше: Град Хатрак, Хио.

Prentice Alvin 14

2010-02-22T13:10:00.003+02:00

Въпреки късното лягане снощи, Пеги се събуди рано на следната утрин. Събуди я тропот на копита – нямаше нужда да гледа през прозореца, за да познае сърдечния огън на проповедника, който си тръгваше. Върви си, Троур, безмълвно го изпрати тя. Няма да си последният, който тази сутрин ще избяга от единадесетгодишно момче.

Погледна през северния прозорец. Между дърветата се виждаше гробището на хълма. Опита се да види къде е изкопан снощният гроб, но природните й очи не съзряха никаква следа, а в гробището нямаше сърдечни огньове, които да й помогнат. Алвин обаче щеше да го види, това бе сигурно.

Той щеше да иде най-напред точно там, защото там лежеше тялото на най-големия му брат, Вигор, отнесен от река Хатрак, за да спаси живота на майка си в последния час преди раждането на седмия й син. Но Вигор се вкопчи в живота, въпреки че реката го дърпаше с цялата си мощ, вкопчи се и се държа достатъчно дълго, за да бъде Алвин седмият от седем живи синове. Самата Пеги бе гледала как сърдечният му огън потрепери и угасна веднага след раждането на бебето. Той сигурно е слушал тази история хиляди пъти. Затова щеше да дойде на гробищата, щеше да си проправи мислено път в пръстта и щеше да открие скритото. Щеше да открие безименния гроб и наскоро погребаното отслабнало тяло.

Пеги взе кутията с ризата и я прибра на дъното на платнената торба заедно с рокля, комбинезон и най-новите книги от Уитли Физикър. Не искаше да срещне Алвин на живо, но нямаше да го забрави. Тя щеше да докосне ризата отново тази нощ, или може би чак утре, и щеше да застане редом с него в мислите му, да използва сетивата му, за да открие гроба на безименното момиче.

Тя слезе на първия етаж с приготвената торба.

Мама бе внесла люлката в кухнята и пееше на бебето, докато месеше хляб. Тя люлееше люлката с крак, макар Артър Стюарт да спеше дълбоко. Пеги остави торбата пред кухненския праг, влезе и докосна майка си по рамото. Донякъде се надяваше майка й да страда, когато открие, че Пеги си е заминала. Но тя нямаше да страда. О, да, отначало щеше да избухне гневно, но с времето Пеги щеше да й липсва все по-малко. Бебето щеше да отвлича вниманието й от притесненията за дъщеря й. Освен това Мама знаеше, че Пеги може сама да се грижи за себе с и че няма нужда да я държат за ръка. А Артър Стюарт имаше нужда от нея.

Ако сега разбираше за пръв път какво изпитва майка й към нея, Пеги щеше да се обиди много. Но това бе за стотен път и тя вече беше свикнала. Разбираше причината за това, обичаше майка си, задето бе по-добър човек от мнозина и й прощаваше, че не обича дъщеря си повече.

- Обичам те, мамо – каза Пеги.

- И аз те обичам, мъничка – отвърна майка й без дори да вдигне поглед, без да се досети за намеренията на Пеги.

Татко още спеше. Все пак снощи бе изкопал и запълнил цял гроб.

Пеги написа бележка. Понякога се стараеше и изписваше много допълнителни букви, както пишеха в книгите, но този път искаше баща й да може да я прочете сам. Това значеше да слага толкова букви, колкото звуци се получаваха при четене на глас.

“Татко и Мамо, обичъм ви, но трябва да зъмина. Знам, че е лошо да оставя Хатрак без факла, но вече шеснайсе гудини съм факла видях си бъдъщето и всичку е наред ни съ притиснявайте за мен.”

Тя излезе от главния вход, занесе торбата си на пътя и почака само десет минути, преди да се зададе каретата на доктор Уитли Физикър, тръгнал за далечната Филаделфия.

- Нали не ме чакаш на пътя само за да ми върнеш онзи Милтън, дето ти заех? – попита Уитли Физикър.

Тя се усмихна и поклати глава.

- Не, искам да те помоля да ме закараш до Декейн. Смятам да навестя едни познати на баща ми и ако нямаш нищо против да ти правя компания, предпочитам да спестя парите за билет дотам.

Той се позамисли, но тя знаеше, че ще я вземе и то без да пита родителите й. Беше човек, който смяташе, че момичетата по нищо не се различават от момчетата, и още повече, той просто харесваше Пеги и я считаше за нещо като своя племенница. Освен това знаеше, че Пеги никога не лъже, затова нямаше нужда да проверява думите й при майка й и баща й.

А и тя не го беше излъгала, не повече, отколкото всеки път, когато не казваше всичко, което знае. Някогашната любима на баща й, жената, която той сънуваше и за която страдаше, живееше в Декейн. От няколко години беше вдовица, но траурът й беше свършил, така че можеше да приеме компаньонка. Пеги познаваше добре тази жена, беше я гледала отдалеч през всичките тези години. Ако почукам на вратата й, помисли Пеги, дори няма нужда да й казвам, че съм дъщеря на Хорас Гестър, тя ще ме приеме и като непозната и ще се погрижи за мен и ще ми помогне. Но може би все пак ще й кажа чия дъщеря съм, как съм разбрала къде живее и как Татко още живее с болезнения спомен за любовта си към нея.

Каретата издрънча по покрития мост, построен преди единадесет години от бащата и братята на Алвин, след като реката бе удавила най-големия син. По гредите имаше гнезда на птици. Те надаваха лудешки, мелодични и доволни крясъци, или поне на нея така й се стори. Пееха толкова силно под покрива на моста, че звучаха като в опера, както си я представяше Пеги. В Камелот, далеч на юг, имаше опера. Може би някой ден тя щеше да иде и да чуе певците, и да види дори самия Крал в ложата му…

А може би не. Защото някой ден тя можеше да открие пътеката, водеща към кратката, но прекрасна мечта и тогава щеше да има да върши по-важни неща от това да гледа крале или да слуша музиката на австрийския кралски двор, свирена от облечени с дантела музиканти в луксозната оперна зала в Камелот, Вирджиния. Алвин бе по-важен от всичко това, стига да успееше да намери път към силата си, както и какво да прави с нея. А тя бе родена, за да бъде част от съдбата му. Толкова лесно се отвличаше в мечти по него! Но защо не? Мечтите й за него, макар и кратки и трудни за намиране, бяха истински алтернативи на бъдещето. Най-силната радост и най-силната скръб за нея бяха свързани с това момче, което дори още не беше мъж и което никога не я беше виждало.

Ала докато пътуваше в каретата на доктор Физикър, тя прогони тези мисли и видения от ума си. Каквото има да става, ще става, помисли тя. Ако намеря пътеката, добре, ако не, пак добре. Засега поне съм свободна. Свободна от вахтата над град Хатрак, свободна от планове, свързани единствено с това малко момче. Ами ако се окажа свободна от него завинаги? Ами ако намеря друго бъдеще, в което него изобщо го няма? Това е най-вероятното развитие на нещата. Дайте ми достатъчно време и ще забравя дори това късче мечти и ще открия свой равен път към мирен край, вместо да изневеря на себе си, за да пасна на неговия неравен път.

Танцуващите коне теглеха каретата тъй бързо, че вятърът поде и разроши косата й. Тя затвори очи и си представи, че лети – че е бегълка, която се учи да бъде свободна.

Нека намери пътя си към величието без мен. Нека водя щастлив живот далеч от него. Нека друга жена застане до него в славата му. Нека друга коленичи ридаеща на гроба му.

Prentice Alvin 13

2010-02-19T18:40:00.002+02:00

Мама се върна заедно с двамата Бери преди Татко да изкопае гроба. Анга Бери беше едра жена с бръчки повече от смях, отколкото от грижи, макар че и двата вида бяха налице. Пеги я познаваше добре и я харесваше повече от други хора в Хатрак. Бeше жена с характер, но и състрадателна и Пеги не се изненада, когато тя се втурна към трупа на момичето, сграбчи студената й ръка и я притисна към гърдите си. Прошепна думи, напомнящи приспивна песен, толкова мелодичен и благ бе ниският й глас.

- Мъртва е – каза Мок Бери. – Но с бебето всичко е наред, както виждам.

Пеги се изправи и показа на Мок бебето в ръцете си. Определено го харесваше много по-малко от жена му. Беше човек, който удря деца до кръв само защото не одобрява постъпките или думите им. Дори не се гневеше, което бе още по-лошо. Сякаш нямаше никакви чувства и му беше все едно дали човекът отсреща страда или не. Но беше работлив и макар и бедно, семейството му се справяше някак. Никой от познатите на Мок не обръщаше внимание на грубите приказки, че всички негри крадат и всички негърки са лесни.

- Здрав е – продължи Мок. – После се обърна към Мама. – Когато порасне и стане голям негър, мадам, все още ли ще го наричаш твой син? Или ще го пратиш да спи отзад в обора при добитъка?

Този човек не го увърта, помисли Пеги.

- Затвори си устата, Мок – рече жена му. – А вие, мис, подайте ми това бебе. Ако бях знаела, че идва, нямаше да отбивам най-малкото си дете и щях да имам кърма. Отбих го преди два месеца и оттогава само бели ми прави, но ти, бебчо, не правиш бели, о, да… - И тя загука на бебето както бе гукала на мъртвата му майка, но то и сега не се събуди.

- Казах ти, че ще го отгледам като мой собствен син – рече Мама.

- Съжалявам, мадам, но никога не съм чувал бяла жена да го прави – отвърна Мок.

- Върша това, което казвам – отсече Мама.

Мок размисли над думите й и кимна.

- Така е. Май не съм чувал да не си спазите обещанието, дори дадено на чернокожи. – Той се усмихна. – Повечето бели смятат, че да излъжеш негър не е същото като да излъжеш бял.

- Ще направим както поискахте – каза Анга Бери. – Ще казваме на всички, които питат, че това е мой син и го даваме за отглеждане на вас, защото ние сме много бедни.

- Но не забравяйте нито за момент, че това е лъжа – намеси се Мок. – Изобщо не си мислете, че ако това беше наше дете, щяхме да го дадем. Изобщо не си мислете, че жена ми някога щеше да позволи на бял мъж да й направи бебе, докато е женена за мен.

Мама се вгледа в Мок замислено, изучавайки го.

- Мок Бери, добре си дошъл да ме посещаваш всеки ден, докато това момче е в къщата ми. Аз ще ти покажа как една бяла жена държи на думата си.

Мок се разсмя.

- Значи си истинска аболиционистка.

В този момент влезе Татко, покрит с пот и мръсотия. Той се здрависа с двамата Бери и те му обясниха каква история ще разказват. Той също даде обещание да отгледа момчето като свой син. Той се сети за нещо, което не би минало и през ум на Мама – обърна се към Пеги и й обеща, че няма да предпочитат бебето пред нея. Пеги кимна. Не искаше да говори, защото ако кажеше нещо, то щеше да е или лъжа, или щеше да издаде плановете й. Тя знаеше, че няма намерение да остане в тази къща дори един ден от бъдещия живот на бебето.

- Сега си отиваме у дома, госпожо Гестър – каза Анга и подаде бебето на Мама. – Ако някое от децата ми се събуди от кошмар и мене ме няма, ще чуете писъци чак тук на главния път.

- Няма ли да извикате свещеник да каже няколко думи на гроба й? – попита Мок.

Татко не се бе сетил за това.

- На горния етаж има един проповедник…

Но Пеги не го остави да си довърши мисълта:

- Не! – рязко отсече тя.

Баща й я погледна и разбра, че говори като факла и няма смисъл да спори. Затова само кимна:

- Не, Мок, ще бъде опасно.

Мама изпрати Анга Бери до вратата.

- Има ли нещо специално, което трябва да знам? – нервно попита тя. – Нещо по-различно при чернокожите бебета?

- Много е различно – потвърди Анга. – Но това бебе е наполовина бяло – вие се грижете за бялата половина, а черната ще се грижи сама за себе си.

- Краве мляко от свински мехур, нали? – настоя Мама.

- Вие знаете всичко това – отвърна Анга. – Всичко, което знам, съм го научила от вас, госпожо Гестър. Както и всички жени в града. Защо ме питате така? Време е да ходя да спя.

Когато двамата Бери си отидоха, Татко взе тялото на момичето и го отнесе навън. Нямаше дори ковчег, щяха да покрият трупа с камъни, за да не привлича кучетата.

- Лека е като перце – каза той като я вдигна. – Като овъглени останки на изгоряло дърво.

Което отговаряше на истината, помисли Пеги. Това бе останало от нея – само пепел. Та тя се бе запалила сама!

Мама взе на ръце негърското бебе, а Пеги се качи на тавана и донесе люлката. Този път не се събуди никой освен проповедника. Той лежеше напълно буден в стаята си, но нямаше да излезе. Мама и Пеги оправиха легълцето и положиха бебето в него.

- Кажи, има ли си име това сираче? – попита Мама.

- Тя така и не му е дала име – отвърна Пеги. – В нейното племе жената получава име едва след като се омъжи, а мъжът – след като убие първото си животно.

- Това е ужасно – възкликна Мама. – Това дори не е християнско. Умряла е некръстена!

- Не – възрази Пеги. – Била е кръстена – жената на собственика е кръщавала всички чернокожи на плантацията.

Лицето на Мама се сгърчи.

- Явно си е мислела, че това е достатъчно, за да станеш християнин. Аз ще ти измисля име, мъничък. – Тя се усмихна палаво. – Според теб как ще реагира баща ти, ако кръстя бебето Хорас Гестър младши?

- Ще умре – отвърна Пеги.

- Май си права – съгласи се мама. – А аз още не съм готова за вдовица. Значи ще го кръстим… не знам, Пеги? Какво име се дава на чернокож? Или да го кръстя все едно е бял?

- Единственото име на чернокож, което знам, е Отело – рече Пеги.

- Това е шантаво име – каза Мама. – Сигурно си го прочела в книгите на Уитли Физикър.

Пеги не отговори.

- Знам как ще го нарека. Кромуел. На името на Лорд протектора.

- По-добре тогава го кръсти Артър, на краля – предложи Пеги.

Мама се изкикоти.

- Това е името ти, мъничък. Артър Стюарт! И ако на Краля не му допада такъв адаш, да прати армия, но пак няма да го сменя. Първо Негово Величество да си смени името.

Prentice Alvin 12

2010-02-17T17:24:00.002+02:00

Нали още дишаше? Да. Не. Бебето бе заспало край нея, но гърдите й не се повдигаха дори колкото неговите, от устните й не излизаше дъх дори колкото на бебе. Но сърдечният й огън още пламтеше! Пеги го виждаше съвсем ясно – пламтеше с ярка светлина, наистина това момиче беше сърцато. Пеги отвори кутията, извади парченцето риза, откъсна крайче от него и го стри на прах между пръстите си като прошепна: “Живей, бъди силна”. Опита се да направи като Алвин, когато изцеляваше, да повтори начина, по който той усещаше дребните счупени места в човешкото тяло и ги оправяше. Нима не го бе гледала толкова пъти вече? Но когато го правеше тя, бе по-различно. За нея бе неприсъщо действие, липсваше й видение и тя усети как животът се отцеди от тялото на момичето, сърцето й спря, дробовете се отпуснаха, очите се отвориха, но без светлина в тях и накрая сърдечният огън проблесна рязко и ярко като падаща звезда и изчезна.

Твърде късно. Ако не беше спряла в коридора горе, ако не се беше занимавала с проповедника… Но не, нямаше смисъл да се обвинява, и без това нямаше такава дарба и беше прекалено късно още преди да е започнала. Момичето бе започнало да умира с цялото си тяло. Дори самият Алвин, ако беше тук, нямаше да може да я спаси. Надеждата бе съвсем крехка, недостатъчна и за една-единствена пътека, в която да се осъществи. Тя нямаше да постъпи като много хора, нямаше да се обвинява безкрайно, когато всъщност бе дала всичко от себе си за едно дело, което поначало беше безнадеждно.

Сега, когато момичето бе мъртво, не можеше да остави бебето да усеща вкочаняващата се майчина ръка. Тя го взе на ръце. То се размърда, но продължи да спи, съвсем по бебешки. Майка ти е мъртва, мъничък бебчо, но ти ще имаш моята майка и моя баща. Те имат достатъчно обич за теб, няма да гладуваш за любов като някои мои познати деца. Не се предавай, бебчо. Майка ти умря, за да те доведе тук, не се предавай и от теб ще стане нещо, обещавам ти.

От теб ще стане нещо, чу тя шепота си. От теб, но също и от мен.

Взе решението още преди да осъзнае, че такова решение съществува. Тя усети как собственото й бъдеще се променя, макар да не можеше да го види с точност.

Малката робиня знаела какво е най-вероятното бъдеще – не е нужно да си факла, за да виждаш ясно някои неща. Чакал я непоносим живот, щяла да изгуби бебето си, да живее като робиня до деня на смъртта си. Ала тя съзряла едничък крехък лъч надежда за бебето си и веднага, без да се колебае, взела решение, че този лъч надежда заслужава саможертвата й.

А виж ме мен, помисли Пеги. Аз гледам пътеките на живота на Алвин и виждам само нещастие за себе си – е, не чак като на робинята, но достатъчно голямо нещастие. Отвреме навреме улавям светлината на възможност за щастие, странен и заобиколен начин да имам Алвин и той да ме обича. Щом съм го видяла, нима ще стоя със скръстени ръце и ще гледам как тази светла надежда умира, само защото не съм сигурна как да стигна оттук дотам?

Щом това измъчено дете можа да си направи само надежда от восък, пепел, пера и част от себе си, значи аз също мога да изградя своя живот. Нейде съществува нишка, и ако само се уловя за нея, тя ще ме доведе до щастието. А дори никога да не открия тази нишка, така ще е по-добре, отколкото да срещна отчаянието, което ме очаква, ако остана. Дори ако никога не стана част от живота на Алвин, когато той възмъжее, е, това пак не е толкова висока цена, колкото тази, която момичето плати за свободата си.

Когато Алвин дойде утре, аз няма да съм тук.

Това решение взе тя, просто така. Направо не можеше да повярва, че преди това не й е дошло на ума. Сред всички хора в Хатрак, точно тя трябваше да знае, че винаги има друг избор. Хората говорят как са били тласнати към нещастие и скръб, как са нямали избор – но тази бегълка показва как винаги има изход, стига да помниш, че дори смъртта понякога може да бъде прав и гладък път.

Дори не ми трябват пера от кос, за да отлетя.

Пеги седеше с бебето на ръце и правеше храбри и страховити планове как ще замине на сутринта преди Алвин да е пристигнал. Когато усещаше страх от това, което й предстоеше, тя поглеждаше мъртвото момиче и се утешаваше. Може някой ден да свърша като теб, малко момиче, мъртва в дома на непознати. Но по-добре това неизвестно бъдеще, отколкото бъдеще, което със сигурност знам, че ще ненавиждам, обаче не правя нищо, за да го избегна.

Ще го направя ли, наистина ли ще го направя утре сутринта, когато настане време и няма връщане назад? Тя докосна родилната риза на Алвин със свободната си ръка, пъхна пръсти в кутията и погледна в бъдещето на Алвин. Това, което видя, я накара да запее наум. Преди повечето пътеки показваха как се срещат и това дава началото на нейния живот в нещастие. Сега имаше само няколко такива пътеки – в бъдещето на Алвин тя виждаше как той пристига в Хатрак, как търси момичето-факла и открива, че е заминала. Промяната на решението й тази вечер бе затворило повечето пътеки към нещастието.